— Сладка моя обич — прошепна й той и я притегли към себе си. — Това легло става все по-голямо и празно с всяка нощ, когато ти не си в него.

— И моето в Лондон — тихо се засмя тя, докато устните и търсеха неговите. — Ако бяхме почакали достатъчно дълго, двете легла сигурно щяха да се срещнат някъде в средата на Атлантика.

— Достатъчно чакахме. Даже прекалено дълго.

Устните им се докосваха, те се целуваха, смееха се, шепнеха или произнасяха неясни звуци и когато двамата се сляха, то беше с онази жар, която вече познаваха. Радост и възторг и удоволствие от това, че даваш и получаваш любов от този, на когото принадлежиш.

Сабрина лежеше щастливо отпусната в прегръдките му и гледаше лицето му.

— Знаеш ли — каза с престорена жал той, — не искам да призная, но…

— Си гладен — засмя се тя. — Хайде да слезем долу. Все ще намерим нещо. Не за пръв път правим от нищо нещо.


Гарт сложи писмото на бюрото на Лойд Строс.

— Можеш да го прикрепиш към досието ми. Гарт Андерсън, доктор на науките, директор на Института по генетика и развратник.

Строс извади същия плик от чекмеджето си.

— Вчера пристигна.

— Други има ли? — Гарт извади писмото от плика. Беше същото. Кой от всичките трийсет хиляди студенти искаше да разбие кариерата му? Разбира се, ако беше някой от студентите му.

— Не ми е известно. Ректорът не е получавал обаче. Сигурен съм.

— А защо тъкмо на тебе е оказана такава чест?

— Може би статията в „Стандарт“? — сви рамене Строс. — Или това, че действам с твърда ръка спрямо Талвия и Блейк? Някой иска и ти да бъдеш привикан за обяснение. И ето че ти пристигаш.

— Не съм бил привиквай.

— Какво значение има?

— Лойд, сериозно ли говориш?

— Аз приемам сериозно всички обвинения.

— Нещо е станало, нали? — погледна го изпитателно Гарт.

— Блейк и Талвия си подадоха оставките днес сутринта. Гарт тихо изруга и започна да крачи из кабинета.

— Предложили сте им да напуснат, за да се види, че университетът взема мерки за прочистване от ненадеждни типове?

— Те си признаха, Гарт. При мен от няколко дни идват разплакани момичета, гузни преподаватели, разярени родители. Такава драма само Шекспир би могъл да съчини. Работата тръгна от един баща, който се обади на ректора. Любимата му дъщеричка признала, че си изкарва оценките, като спи с професорите. Оказа се, че същият човек е един от главните спонсори на новия футболен стадион. Имам нареждане от ректора да сложа край на тази история, преди да е излязла извън стените на университета. Тя, разбира се, излезе. Чел си „Стандарт“, предполагам?

Гарт го слушаше със скръстени ръце, облегнат на перваза на прозореца.

— Горкият Марти! Не допусках, че е способен на такава глупост. С Блейк не се познавам добре, а имаше, и още един.

— Милбърн. Той ще ми връчи оставката си утре сутринта. След него е твоят ред.

— Лойд, за Бога! Едно анонимно писмо, без никакви доказателства. Ти ме познаваш добре и знаеш, че това са пълни глупости.

— Тъй. Аз те познавам добре, зная и че това са пълни глупости. А „Хералд Трибюн“ знае ли? А „Нюзуик“ знае ли? Това е чудесна новина, приятелю. Ние гледаме на медиите от всякакъв вид доста отвисоко. Ние, видите ли, сме учени, изследователи, ние сме над тази паплач с нейните мръсни, дребни клюки. А тълпата би била ужасно доволна да узнае, че и ние сме същите шибани говеда като всички тях. Тук на сцената излиза средностатистическият журналист и започва да изпълнява дълга си към обществото, сиреч — да го информира. Та така, въпреки че обикновено изгарям анонимните писма, сега не мога да си го позволя. Откъде да зная кой друг е получил копие от това, което получихме двамата? Откъде да зная кой дава интервюта на вестниците или просто се обажда в редакциите им от време на време? Ти си мой приятел и колега. Аз ти вярвам. Но моята първа отговорност и грижа е университетът.

— Което означава разследване?

— Точно така. То вече започна. Тази сутрин наех една детективска фирма. — Строс скочи от стола и започна нервно да кръстосва кабинета. — Откъде мога да бъда сигурен, че това не е само върхът на айсберга? Те ще открият кой е написал писмото, ще разговарят с хората, за да изяснят с какво име се ползваш, какъв характер си…

— С какво име се ползвам и какъв ми е характерът? — Андерсън грабна куфарчето си и тръгна към вратата, но на прага се обърна. — Слушай, кучи сине! Моята репутация не се нуждае от доказване нито пред тебе, нито пред целия свят. Ти ме познаваш достатъчно добре, за да се справиш сам с цялата мръсотия, без да се обръщаш към професионални детективи. Ако не можеш обаче, не бива да оповестяваш моята кандидатура за директор на Института по генетика следващата седмица. — Отвори вратата. Строс го гледаше, без да отговори. — Нали следващата седмица трябва да я представиш на съвет?

— Съветът е отложен, Гарт. Трябва да си покрия задника, не разбираш ли? Тук не става дума само за парите, които ще загубим за футболното игрище. Става дума за целия университет. Трябва да сме чисти като девици, ако искаме да кандидатстваме за правителствени субсидии или когато обявяваме, че търсим спонсори за университетски театър, трябва да покажа, че съм готов да си съдера задника заради репутацията и добруването на това учебно заведение, иначе кой родител ще си изпрати детето да учи при нас? Това ми е работата. В случая това значи да намеря детектив, който да проучи дали Гарт Андерсън не се чука между два семинара. И аз ще го направя. А тъй като твоята работа е да изследваш тайните на природата и да ги преподаваш, и да станеш директор на Института по генетика, ти си длъжен да отговаряш чинно на всички шибани въпроси, които им хрумне да ти зададат! Нали нямаш нищо за криене?

— Не ти ли е хрумвало, че самият разпит вече е удар по моето име?

— Хрумвало ми е. И аз го обмислих. Гарт, за Бога, ти беше героят на „Нюзуик“. Това е твоята репутация. По-добре ли е да се появиш за втори път в същото списание, но в статия, пълна с внушения, подозрения и манипулации?

— Щом искаш да си играеш на криеница с твоя детектив, аз не мога да ти попреча. — Гарт отново се почувства напълно безсилен. — Но първо можеше да ни попиташ. Жена ми, която ми има пълно доверие, ще ми помогне да открия автора.

— Гарт, не предприемай нищо. Ние ще свършим всичко експедитивно и дискретно.

— Звучи като девиза на твоята детективска фирма.

— Мисля, че май точно така беше — изгледа го глупаво Строс. — Изчакай да видим до какво ще се доберат те. Ние сме на твоя страна, Гарт. Искаме да изчистим името ти.

— Няма от какво да ме чистите. Още не съм обвинен в нищо. Но тъкмо тук е разликата между двама ни. Ние със Стефани търсим един подъл лъжец, който пише мръсни анонимки. Това, което търсиш ти, са свидетелства за моята добродетел. Ако открием доказателства, че съм морално подходящ, веднага ще те уведомим.

— О, стига, Гарт — отвърна уморено Лойд. — Знаеш, че имам пълна вяра в тебе.

— Това е добре. И жена ми ми вярва. И децата ми. Сега отивам да си купя лупа и се надявам скоро да се видим пак.


Маделин Кейн беше успяла да създаде безредие във всеки ъгъл на „Колекции“ през двете седмици, в които Сабрина отсъстваше.

— И аз не зная как става това, Стефани — каза в сряда тя. — Един ден се задържах тук през целия ден и до вечерта нито едно нещо не беше на мястото си. Може би, за да ти покажа колко си ми нужна.

— Аз щях да повярвам, ако просто ми го беше казала — отвърна сухо Сабрина. — Хайде да започваме. Предлагам да преместим паравана и да започнем от входа към дъното.

Двете работеха мълчаливо.

— Кафе? — попита задъхана Маделин, когато стигнаха до дъното на магазина и седнаха от двете страни на бюрото й. — Сигурно ти е било тежко в Лондон. Мога ли да направя нещо?

— Вече го направи. Физическата работа е най-доброто бягство от действителността.

— Ако пак имаш нужда от нея, само ми кажи. А какво смяташ да правиш с магазина на сестра си.

— Нищо. Ще продължи да работи за сега. Помощникът й се справя много добре. Има още един дилър на антики, който търси съдружие. Казала съм им да отворят магазина, да продават и съм им оставила лимит, в рамките, на който, могат да харчат на аукциони.

— Но без ръководство…

— И двамата са големи професионалисти. Освен това адвокатът ми следи счетоводството и разходите. Оставих му пълномощно. — Сабрина стана. — Да започваме. Има още доста работа.

— А къщата на сестра ти? Адвокатът ти ще я продаде ли?

— Не. Икономката ще я поддържа. В момента там живее и една нейна приятелка.

— А-ха. И сега всичко е твое, така ли? И къщата, и магазина?

— Да.

— Разбирам. Заедно със скъпата мебелировка, аксесоарите, всичко?

— Да.

— Не искам да любопитствам, но…

— Разбира се, че любопитстваш, Маделин. Искаш да знаеш как вървят работите ми в Лондон. Защо?

— Без причина. Просто… О, честно казано, всичко това ми се струва много аристократично, а ти самата, Стефани, наистина приличаш на дама. Искам да кажа, че сякаш си част от тези лондонски кръгове. А аз си въобразявах, че си моя служителка.

— Не работя ли добре? — погледна я въпросително Сабрина.

— Знаеш, че не това имам предвид. Ще се връщаш ли в Лондон?

— Разбира се. — Тя внимателно подбираше думите си. — Трябва да се видя с адвоката си, с Никълъс, който в момента управлява „Амбасадор“, с икономката.

— Виждаш ли, аз ставам все по-зависима от тебе — въздъхна Маделин. — Не искам да те загубя. Всъщност през време на отсъствието ти сключих сделки за продажба на пет доста големи имота. Вероятно ще ми трябва помощник. Ако ти заминеш…

— Засега заминавам да обядвам. Пет продажби? Ти си страхотна, Маделин. Ще ми разкажеш ли за тях следобед? Ако искаш да затворим магазина и да излезем?

— Аз си донесох сандвич и ще остана тук. Ще се бавиш ли?

— Не зная. Трябва да утеша една приятелка, чиито съпруг си подаде оставката от университета преди ден-два.