„Защо всички истории за студентките, които се чукат с преподавателите за една тройка, оставят встрани най-големия ебач Гарт Андерсен? И най-редовният! Това е нашият прочут професор Гарт!“

Сабрина прочете няколко пъти бележката, но още не вярваше на очите си. Обзе я неудържим гняв. Как смееха! Да подхвърлят в дома му тази мръсотия! Някой очевидно се опитваше да му подлее вода. Не, по-лошо. Опитваше се да унищожи кариерата му.

Всички останали мисли просто се изпариха от съзнанието й. Единственото, което виждаше, бе анонимната бележчица. Мисълта, че други като нея обикалят университета, я извади от отчаянието и депресията, в които бе изпаднала след смъртта на Стефани. Трябваше да действат веднага, да се борят. Иначе Гарт щеше да загуби много, ако не всичко.

„Почакай, почакай! Нали каза на Гарт, че напускаш още днес? — обади се някакъв глас. — Анонимката променя всичко — отговори си тя. — Не мога да тръгна точно сега. Трябва да свърша още нещо важно. Дължа го на Стефани.“

— Казах на Долорес, че ще й се обадиш утре — съобщи Гарт.

— А сега да седнем и… Боже мой, Стефани! Какво има?

Тя му подаде мълчаливо бележката.

— Не подозирах, че и мен ще замесят в тази история — процеди с изопнато лице. Някаква мисъл внезапно го осени и той я погледна с блеснали очи. — Сега разбирам. Ти си получила подобно писмо още преди да тръгнеш за Китай, нали? Помниш ли, че тъкмо за това намекваше, когато се скарахме горе в спалнята? Защо не ми я показа още тогава? За мен беше болезнено, не знаех какво искаш да кажеш и…

— Не искам да говорим за миналото — прекъсна го нетърпеливо Сабрина. Умът й трескаво работеше. — Трябва да обмислим какво да предприемем сега, преди тази мръсотия да е стигнала по-нагоре. Ако такива писма са вече изпратени до борда на директорите, до попечителите, и ако те й повярват… Впрочем дори и да не повярват, но ако се уплашат от скандал, това ще те компрометира. Сигурно ще се отрази и на назначението ти за директор на Института по генетика.

— Така е, но почакай. — Събитията летяха с такава бързина, че той не успяваше да ги осъзнае. Само преди пет минути бе оставил в тази стая едно потиснато същество, което искаше да избяга и да се скрие някъде. Сега виждаше пред себе си изпълнена с решимост жена. Седнала върху облегалката на дивана като воин, готов да го защити от клеветата, каквото и да й струва, тя със завидна аналитичност прогнозираше следващите стъпки на неприятеля и планираше своите. Гарт беше трогнат от светлия гняв в очите й, твърдата линия на брадичката и високо вдигнатата й глава. — Значи не вярваш на това писмо?

— Да му вярвам! Гарт, ти сериозно ли ме питаш? Никой от хората, които те познават, няма да повярва на тази мръсотия. Някой иска да те унищожи. Трябва да го открием.

Той продължаваше да я наблюдава замислено. През септември бе повярвала на същото писмо. Сега го отхвърляше като клевета.

— Днес, изглежда, нищо не разбирам — смело поде той. — Стори ми се да казваш, че искаш да заминеш, да се върнеш в Лондон.

— Гарт, знаеш много добре, не си играй с мен.

— Ако и аз те помоля за същото?

— Аз не играя игри! Какво ти става? Нима не виждаш колко много неща променя тази анонимка? Ако и други хора я получат и научат, че аз съм се преместила в Лондон, ще си помислят, че това, което пише в нея, е вярно. Никой няма да повярва, че съм напуснала по други причини.

„Значи тя осъзнава и това — мислеше Гарт. — Значи вижда и разбира всичко.“ Той пристъпи към нея и обгърна с длани лицето й.

— Още щом я прочетох, се сетих за това. Благодаря ти.

— Защо веднага не ми каза?

— Какво да ти кажа?

— Че ме молиш да остана, защото ако напусна, ще ти причиня ужасно зло.

— Ако напуснеш, обич моя, катастрофата ще бъде много по-страшна от един факултетен скандал. Тя ще разруши този дом, това семейство, три сърца и три души ще…

— Недей, моля те, недей.

Той целуна сълзите по страните й и отстъпи. Усещаше колко е напрегната и реши да й даде време. Да, вече имаха достатъчно време.

— Каквото и да си имала предвид, когато каза, че ще напуснеш, ти оставаш, нали? И аз не трябва да се чудя всяка сутрин, дали ще те намеря у дома, като се върна?

— Ще ти помогна да се измъкнеш от тази история.

— Не за това питам.

— Гарт, толкова много неща се случиха! Опитвам се да направя всички щастливи.

— Ти не можеш да вземаш сама подобни решения, защото те променят живота на четирима ни, не само твоя.

Тя наведе глава. Той понечи да продължи, но внезапно спря, после взе ръката й и я обърна към себе си.

— Защо не носиш пръстена си?

— Оставих го в Лондон — промълви Сабрина, отново разкъсвана между полуистината и пълната измама.

— По дяволите! Как си позволяваш сама да решаваш толкова важни неща? Решаваш, че вече не искаш да имаш семейство, и сваляш пръстена си, сякаш с това официално скъсваш с мъжа и децата си. После ти остава само да ме известиш, да си вземеш куфара и да изчезнеш. Така ли?

Сабрина усети облекчение. Една лъжа повече или по-малко… Какво значение има вече?

— Мислех, че е…

— Символ. Да, вярно е и аз, не щеш ли, съм от онези, които вярват в символите. Къде е пръстенът ти в момента?

— Предполагам, че е в къщата на „Кадоган“.

— В такъв случай госпожа Търкъл може да го изпрати.

— Ако успее да го намери…

— Ако не успее, ще купим друг. И виж какво, Стефани. Слушаш ли ме? Моля те, остави ме да ти помогна, както ти искаш да помогнеш на мен. По дяволите, ние сме част един от друг и двамата заедно ще преодоляваме всичко. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се. — Тя вдигна писмото от масата. — Какво означава „историите за студентки“ и така нататък?

— Ще ти покажа. — Той излезе от стаята и след малко се върна с вестник в ръка. — Това е университетският вестник „Стандарт“ от миналата сряда. Нашите студенти по журналистика са надминали себе си.

„Секс срещу тройки“ — крещеше заглавието на първата страница. Под него бе изписано в подзаглавие „Или обратното“.

„Стандарт не можа да установи коя от страните първа прави офертата — зачете на глас Сабрина, — но трима професори и букет от красиви честни студентки са били привикани при заместник-ректора Лойд Строс във връзка с обвиненията, че са си разменяли съмнителни услуги, които се заплащали с оценки на изпитите — единственото нещо, което струва повече от парите в близката околност. Аферата, изглежда, води началото си от втория семестър на миналата година. Противна история, която неминуемо ще се отрази на възможностите за дипломиране на момичетата, да не говорим за академичното бъдеще на замесените преподаватели.“

— Написано е в стила на жълтата преса — измърмори Гарт. — Някой трябва да обясни на тези деца, че журналистиката е сериозен бизнес. Играят си с живота на хората.

— Кои са тези хора?

— Мелвин Блейк, някой си Милбърн и Марти Талвия.

— Марти? Искаш да кажеш, че онези слухове… Не вярвам. О, горката Линда!

— А сега и Гарт Андерсен.

— Но това е пълен абсурд. Ти и Марти не бихте…

— А Блейк и Милбърн?

— Тях не ги познавам. Предполагам, че ако някои от слуховете са верни поне отчасти…

— Проблемът, обич моя, е в това, че ако допуснеш вероятността за един, допускаш за всички останали.

— Гарт, аз зная, че ти не си способен на това, а Марти… Марти би ли го направил?

— Мисля, че двамата с Линда преживяха един доста тежък период преди няколко месеца, но той нищо не е споделял с мен.

— Когато беше в Калифорния, една вечер те попитах…

— Той е имал и други жени, освен Линда. Обикновено говори за тях много след това, сякаш се срамува, подобно на дете, което тайно яде шоколадови бонбони. Мислех обаче, че никога не би го направил със студентка.

— Какво е отговорил на Лойд Строс?

— И тримата са отрекли категорично. Това е всичко, което зная. Допускам, че Лойд ще предприеме самостоятелна проверка. Не съм го виждал напоследък, но утре ще трябва да говоря с него. Искаш ли още кафе?

— Не. Трябва да измисля нещо за вечеря.

„Колко леко и естествено се върнах при него! — помисли тя и го погледна. — Колко естествено беше да го обичам.“

— И аз те обичам — отвърна й на глас той. — Колкото до вечерята, ще трябва да отидем на ресторант. Килерът е съвсем празен. Не искахме да излезе, че можем да се оправяме без тебе. Има обаче бутилка вино.

— Мисля, че трябва да предприемем едно-две излизания сред обществото — размишляваше тя, докато го наблюдаваше как налива виното в чашите. — Трябва по-често да ни виждат заедно. „Гарт и… Стефани Андерсън, пред обществото. Те просто няма какво да крият.“

— Кого се опитваш да убедиш?

— Не зная. Този, който се интересува как върви бракът ни и какво правиш ти през свободното си време.

— Ако мислиш, че ще помогне — усмихна се той. — По-добре обаче да намерим автора.

— Това също ще направим. Ще съставим списък на студентите, които си скъсал през последната година, или просто си им поставил по-слаби оценки, отколкото са очаквали. Всички, на които си викал — също. Защо се смееш?

— Списъкът ще стане много дълъг.

— Колко дълъг? Ти ми диктувай имената, а аз ще записвам.

Когато децата се върнаха половин час по-късно, завариха баща си да седи на масата усмихнат и с чаша вино в ръка. Майка им нещо пишеше и го гледаше с блеснали, усмихнати очи.

— Добре — прошепна Клиф на сестра си и тя кимна разбиращо. Ясно беше, че няма да се развеждат.


Сабрина отвори куфара и установи, че госпожа Търкъл беше сложила поне една трета от гардероба на лейди Лонгуърт. Гардеробът събра в едно Стефани и Сабрина. „Не зная колко дълго ще мога да ги различавам самата аз“ — каза си тя, отдели лондонските дрехи настрани и се пъхна под завивките.

В рамката на вратата се мярна силуетът на Гарт, който отиваше към банята. Сабрина се сети, че това бе първата им нощ след Ню Йорк. Първата нормална, обикновена съпружеска нощ.