Първо обаче трябваше да каже на Гарт. Ще го направи в понеделник по обед, докато Пени и Клиф са на училище. Той щеше да я посрещне на аерогарата и двамата щяха да тръгнат за… къде? Не и в онази прекрасна, уютна къща, която беше техният дом. В ресторант! Някъде, където Гарт няма да бъде принуден да ходи и да си спомня за ужасния ден, в който е научил за отвратителната измама.

Още същия следобед тя щеше да се върне във Вашингтон и да разкаже всичко на майка си, а на следващия ден да отлети за Лондон. И най-после всичко щеше да свърши. Никога повече нямаше да види Пени и Клиф. Никога нямаше да види Гарт. Никога вече нямаше да поговори с Долорес и Нат, Вивиан, Маделин Кейн, Линда и Мартин, и Гарт, Гарт, Гарт…

— Стефани, какво ти е?

Тя избърса очите си и целуна баща си по бузата.

— Нищо. Мислех си.

— Сигурна ли си?

— Добре съм, татко. Ще гледам да размишлявам „на сухо“. Трябваше да пази сълзите си за после. Когато признае и остане сама. Едва тогава ще може да се върне в Лондон и да събере парчетата на своя някогашен живот. Да го сглоби. Да започне отново.

Дали ще успее? Тя отвори очи при мисълта за очевидния развой на събитията, за който досега не беше и помисляла. Дали лондонските й приятели ще приемат толкова леко зловещата шега? Особено като си спомнят как са плакали на гроба й, а се окаже, че там е била Стефани. Че двете са ги направили на глупаци? Едва ли тяхната ужасна, безвкусна клоунада ще им се види забавна? Ще се оттеглят и повече няма да я допуснат в своя кръг?

Александра няма да се отдръпне от нея. Но тя ще живее в Рио.

Габи няма да я изостави. Но тя скоро ще се омъжи за Брукс или ще си намери друг. Едва ли ще има много време за Сабрина Лонгуърт?

Оливия? Оливия, разбира се, ще бъде първата, която ще скъса с нея!

А колко доволни ще останат от Скотланд Ярд, като разберат, че е дала лъжливи показания на техния следовател? Става дума за международно разследване. Монако, Франция, Англия.

Никой няма да иска да си има нещо общо с нея. Не може да живее нито в Евънстън, нито в Лондон.

Трябва да се премести другаде. Например в Ню Йорк. Ще отвори магазин в Ню Йорк.

И коя ще бъде тогава? Не и Стефани Андерсън. Нали всички вече ще знаят, че тя е мъртва.

Сабрина Лонгуърт.

Да. Сабрина Лонгуърт. Отива в Ню Йорк, за да започне живота си отначало, отваря галерия… Как ще се казва? „Измами“. Браво! Много забавно. Други идеи? Няма.

Самолетът следваше слънцето, което бавно се спускаше зад океана. В кабината стюардесите тракаха с чинии и прибори, приготвяха възглавници, разливаха напитки. Лора извади книга. Гордън затвори очи и след малко заспа. Сабрина се премести няколко места по-нататък и седна до илюминатора. Някъде далеч океанът се сливаше с небесата.

Стефани, къде си?

Гарт, обич моя…

Други идеи?

Няма.

Глава 18

Слънчевите лъчи танцуваха по повърхността на река Потомак, докато самолетът на Сабрина поемаше курс към Чикаго. Началото на ноември. Дърветата във Вирджиния горят с оранжево ръждивите багри на есента. На другия бряг Вашингтон извисяваше своите многобройни паметници от мрамор и гранит.

Сабрина за миг зърна Джорджтаун. Сега Лора и Гордън бяха в кабинета и се канеха да обядват. До полунощ отново ще се върне при тях. Остават им още няколко спокойни часа. Но преди тях беше Гарт.

Искам да ти кажа нещо. Хайде да седнем някъде.

Не, не у дома. Предпочитам ресторант.

През последните няколко седмици аз не бях това, за което се представях…

Искам да говоря с тебе. В някой ресторант, а? Виждаш ли, по време на екскурзията в Китай ние със Стефани решихме, просто на шега…

Не, не беше грешка. Имах намерение да кажа. Тъкмо затова искам да говоря с тебе. Докато бяхме в Китай, със Стефани решихме да си разменим местата. Само за една седмица.

Долу, на земята, се мярна силуетът на стоманения комбинат на Индиана и малко след него тя видя очертанията на езерото Мичиган.

Трябва да говорим. Предпочитам да седнем в някой ресторант. Тя се сля с потока от пътници и когато приближи залата за посрещачи, спря и огледа тълпата.

— Мамо! Ето ни! Не ни ли виждаш?

— Маменце! — Пени тичаше към нея с протегнати ръце. Сабрина се наведе и тя се хвърли на врата й. — Толкова се радваме, че най-после се върна. Знаеш ли колко е лошо, като те няма?

Клиф се пресегна през сестра си и залепи звучна целувка на бузата й. Объркана, тя ги гледаше, сякаш не вярваше на очите си.

— Защо не сте на училище?

— Защото татко каза, че можем да не ходим и да те посрещнем — заобясняваха и двамата в един глас.

— Не се ли радваш? — учуден попита Клиф.

Сабрина кимна. Ръката на Пени обгръщаше кръста й, а на бузата й още гореше целувката на Клиф. Не така смятах да стане, Боже мой. Друга сцена репетирам от няколко дни! Досега не й беше хрумвало, че Гарт ще ги доведе на аерогарата. „Ясно колко разбирам от семейни отношения!“ — помисли с горчивина тя.

— Нямам думи от радост и изненада! — Тя погали момчето по главата.

— Направете малко място и за мене — подкани ги баща им. Той я прегърна силно и тихо прошепна:

— Здравей. Най-после си у дома.

Сабрина се вгледа в лицето му, в тъмния блясък на очите му и склони глава на гърдите му. Чуваше сърцето му, сякаш биеше в самата нея, усети как той леко докосна с устни косата й и в този момент разбра с абсолютна сигурност, че никога, никога, няма да намери сили и да му разкаже как го е мамила.

Тогава, остани. Живей с него, със семейството му. С моето семейство. Остани. Тук си у дома.

На какво основание? Нейният дом, нейният живот бяха далеч оттук. И въпреки че виждаше ясно и без илюзии своя лондонски кръг след погребението на Стефани, с неговите дребни клюки, интриги и вражди, това беше светът, който тя познаваше и където се движеше. А „Амбасадор“ и домът на „Кадоган“, които бе създала съвсем сама? Те бяха нейният дом.

Но имаше и още една причина, заради която не биваше да остава тук, мислеше тя, притихнала в прегръдката на Гарт. Как щяха да градят живота си върху една чудовищна измама? Той беше честен и откровен с нея във всичко. Излизаше, че тя използва доверието му, за да го мами, за да се преструва на майката на неговите деца! Как щеше да живее с него, без да й се налага да измисля нови и нови лъжи?

Трябваше още днес да измисли някакъв претекст, да му го съобщи и веднага да напусне.

— Трябва да ти кажа нещо, но не пред децата.

— И аз имам да ти казвам толкова много неща. Искаш ли да ги опаковаме и да ги изпратим нанякъде?

— Гарт, аз говоря сериозно.

— И аз. — Той я прегърна и двамата тръгнаха към изхода. — Имаме нужда да останем двамата сами поне за малко. Мислех този уикенд да тръгнем към Уисконсин. Само двамата. Ще повървим пеша.

Сабрина поклати глава.

— Не бързай — продължи той. — Имаме цяла седмица да решим.

Клиф и Пени минаха покрай тях и хукнаха към паркинга. Още докато сядаха в колата, Пени я попита нещо за Лондон, но Клиф й направи знак да мълчи. Сабрина се обърна.

— Всичко е наред, деца. Можете да питате каквото си искате за Лондон.

— Татко ни разказа за погребението — започна плахо момиченцето. — Стори ни се много тържествено. Толкова много благородни хора.

— Благородници, Пени. За да станеш благороден, се искат много повече неща от една титла.

Гарт тихо се засмя. Двамата подеха разговор за свещеника и за гостите на траурния обяд, за сърдечния пристъп на Гордън, за Александра, индианците гуарани и американския посланик.

— Защо си толкова мълчалива? — попита той, докато вадеше куфара й от багажника.

— Гледам голите клони. Колко пуста е градината без листата.

Докато Гарт приготвяше кафе в кухнята, Клиф напълни шепата си с дребни бисквити и хукна към вратата.

— Пет и половина, нали, мамо? Няма да съм тук.

— Да. Може ли една бърза прегръдка?

— Ужасно е, когато не си вкъщи. Къщата е някак си празна.

Пени също се увеси на врата й и погледна виновно баща си.

— Извинявай, татко, не исках да кажа, че…

— Няма нищо, обич моя. Аз също намирам, че без мама къщата е празна. И ти ли отиваш някъде?

— Обещах на Барбара да отида у тях, щом се върна от аерогарата.

— Добре, но и ти се прибери до пет и половина. Двамата неочаквано останаха сами.

— Гарт, аз ще замина — започна припряно Сабрина, сякаш се боеше, че смелостта ще я напусне всеки момент. — Исках да ти кажа още на аерогарата и даже да не идвам дотук, но пред децата не можах. Връщам се в Лондон. Искам да поживея малко сама, да разбера какво искам. Не мога да остана тук.

— Почакай. — Той протегна ръка, сякаш искаше да спре думите й. — Ще отида да видя какво става с кафето. Не е ли по-добре да седнеш?

Разтреперана, Сабрина придърпа един стол и се свлече на него.

— Не мисля, че идеята ти е много добра — внимателно подхвана Гарт, докато внасяше каната с кафе. Тя не откъсваше поглед от прозореца. Навън вятърът свиреше в голите клони и гонеше последните самотни листа. Той хвана ръцете й. — Не можеш да избягаш от себе си, нито да живееш живота на Сабрина. Бягството не решава нищо. Аз и децата винаги ще бъдем тук и ще чакаме като недовършен роман. Ще имаш два полуживота, вместо един цялостен. — На външната врата се позвъни. — По дяволите, човек не може да остане сам за десет минути! Ще отида да видя кой е. Чакай ме, веднага ще се върна. Нали няма да избягаш?

— Няма — отвърна полугласно тя. Беше прав. Полуживот. Недовършен роман. Но той знаеше само половината на този роман, а тя нямаше сили да му разкаже другата половина. Трябваше просто да стане и да напусне без обяснения. Колкото и силна да бъде болката, която нейното бягство ще му причини, би била нищо в сравнение с тази, която ще му причини истината.

Отвън долетя гласът на Долорес. „Моля те, не я пускай вкъщи!“ — мислено му се примоли Сабрина. На бюфета бяха оставени куп писма, адресирани до Стефани. Съболезнования от Вивиан, от Линда и Мартин, бележка от Хуанита. Следваха още три телеграми от хора, които изобщо не познаваше. Един розов плик без обратен адрес лежеше най-отдолу.