Александра побърза да я подхване. Писмото на Стефани отекваше в съзнанието й като удари от чук. „престорих се на полицай и казах: «Не можете да ми кажете нищо, което вече не зная».“

Не можете да ми кажете нищо, което вече не зная! Не можете да ми кажете нищо, което вече не зная! Не можете да ми кажете нищо…

„Те са искали да убият мен! Мислели са, че зная за фалшификатите!“

Фелпс най-после беше доволен. Бе постигнал желания ефект.

— Имам няколко въпроса, госпожо — каза почти нежно той. Сабрина вдигна глава. Не, те не знаеха коя е тя, разследваха нещо далеч по-лошо.

— Кажете.

Детективът изгаряше от любопитство. „Тя има нещо друго наум, не е само мъката по убитата сестра — мислеше той. — Уплашена е. От какво? Нещо, свързано с «Уестбридж Импортс». Но какво конкретно? Тя живее в Америка и няма нищо общо нито с галерията, нито с мрежата.“

— Първо, говорила ли ви е лейди Лонгуърт за Макс Стайвесънт?

— Само че се кани да замине с яхтата му.

— И какво каза за пътуването? Нещо за останалите гости? Къде трябваше да ходят?

— Не. Нищо.

— Не е ли споменавала, че господин Стайвесънт има врагове?

— Господин Фелпс, сестра ми никога не ми е говорила за Макс Стайвесънт, нито за бизнеса му, нито за хората, с които той си има работа.

Фелпс беше искрено озадачен. Можеше да се закълне, че този път тя казва една истина. Тогава от какво се боеше? Той продължи:

— Мишел Бернар дойде при нас, щом научил за предположението ни, че е била поставена бомба. Имат данни, че между Стайвесънт и хората от „Уестбридж Импортс“ напоследък назрявал скандал. Лейди Лонгуърт споменавала ли ви е нещо за „Уестбридж“, или за Рори Кар, или пък за Иван Ласло? Да е купувала от тях някакви антики?

Настъпи пауза.

— Споменавала е името Рори Кар, заедно с имената на още дузина дилъри. Не мисля, че е купувала от него. Поне не нещо стойностно.

Отново настъпи мълчание. „Е, добре — мислеше Фелпс. — Сега пак излъга! Проклет да съм, ако мога да разбера защо лъже. Няма нито една улика, че тази галерия е замесена по някакъв начин с контрабандата или с мрежата. Нещо обаче я притеснява.“ Той продължи да задава въпроси, с цел да напипа какво точно крие Сабрина. Някои от имената, за които питаше, тя беше чувала, за други не знаеше нищо. Фелпс продължаваше да бърбори и накрая затвори бележника си.

— Издирваме Рори Кар и Иван Ласло. Сигурно скоро ще ги пипнем и доста неща тогава ще се изяснят. Има ли нещо друго, което според вас може да ни бъде от полза?

— Не — уморено отвърна тя.

„Рори Кар ще ме «натопи» още щом го хванат, но аз не мога да направя нищо, за да му попреча. За момента репутацията на «Амбасадор» е чиста, а моята тайна — запазена.“

Беше прекалено късно да разкаже историята на Александра. „Щом Скотланд Ярд е поел случая, не мога да я направя съучастник в полуистините, които изрекох при разпита. — Беше по-самотна от всякога. — Искам да се прибера у дома. Да видя Гарт“ — мислеше тя.

— Къде можем да ви намерим, госпожо Андерсън? Сабрина му продиктува телефона си в Лондон.

— А в Америка?

— Когато тръгна, ще ви уведомя. Смятам да остана тук още известно време.

Александра го изпрати. Искаше да попита много неща, но Сабрина започна да спуска щорите.

— Имаш ли желание да поговорим, скъпа? — попита най-после тя, докато двете махаха на минаващите таксита.

— Не. Може би друг път…

Прибра се на площад „Кадоган“ сама, като още стискаше в ръка писмото на Стефани, а в ума й се въртеше една фраза от него.

Всяка сутрин посещаваше баща си в болницата, после обядваше с майка си, а в следобедите отиваше до „Амбасадор“ да скицира домовете, за които Стефани бе приела поръчки. Но рядко се задържаше в галерията. Предприемаше дълги, самотни разходки из предградията на Лондон, а в пет часа се прибираше за чаша чай. Бъбреше с госпожа Търкъл и Габриела, която запълваше времето до вечерята с клюки и разговори за Брукс. Без да подозира, тя даде подробна информация на Сабрина за живота в Лондон по време на отсъствието й.

Всяка вечер около десет разговаряше с Гарт. В Евънстън беше около четири следобед. Сабрина чуваше как Пени и Клиф го молеха да им даде телефона и си представяше как са седнали до него на дивана в кухнята.

— Кога ще си дойдеш? — питаха и двамата всяка вечер. Накрая, когато лекарите казаха, че Гордън може да бъде изписан, тя имаше отговор.

— Тръгваме в събота — обясни на Гарт. — Аз ще спра първо във Вашингтон и ще остана с майка и татко два дни. В понеделник ще взема самолета за Чикаго.

— Понеделник — повтори той и тя чу радостните детски викове.


„Но радостта ни няма да продължи дълго“ — каза си тя, докато наблюдаваше играта на пламъка в камината. Издължени, причудливи сенки изпълваха спалнята. Връщаше се, за да им каже истината. От седмица играеше ролята на Стефани, попаднала по скръбен повод в света на Сабрина, и вече не знаеше коя е всъщност. Гарт беше прав. Не можеше повече да се мята между двата образа. Трябваше да бъде или едната, или другата. Трябваше да бъде Сабрина, но щяха да я намразят. Когато Гарт разбереше, че жена му е мъртва, когато Пени и Клиф узнаеха, че майка им е мъртва, че Сабрина ги е мамила няколко седмици, щяха да я намразят и завинаги да я прогонят от своя свят. И тя няма да успее да им каже колко ги обича. Нейната любов няма да им е нужна. И няма да има нито един човек на света, на когото да я даде.


— Ще се върнеш ли? — започна с въпрос Александра, докато влизаше в галерията. Бе донесла куп снимки, които разпръсна на черешовата масичка. — Направихме ги в един ресторант, където двете със Сабрина вечеряхме веднъж. Брукс се присъедини към нас по-късно. И Антонио. Всъщност от тази вечер започна нашият страстен роман. Мислех си, че може би ще искаш един комплект от тях. Ще се върнеш ли в Лондон някой ден?

— Разбира се — отвърна Сабрина, докато учудено разглеждаше снимките. Как е успяла Стефани да постигне всичко това? В начина, по който държеше главата си изправена, с хладната, формална усмивка, която Сабрина пазеше за обществени места, тя се беше превърнала в истинска Сабрина. „А аз? Аз коя от двете съм?“

— Да, разбира се, ще се върна — разсеяно повтори.

— Ами Америка?

— Не съм решила още какво ще правя с галерията и къщата на Сабрина. Затова ще се върна скоро. А ти? Тук ли ще бъдеш, или вече ще разговаряш на португалски с инвеститори, секачи на джунгли и представители на племето гуарани?

— Говориш точно като сестра си, скъпа — Александра й хвърли бърз поглед. — Изглежда, наистина ще бърборя, но не на португалски. Като си спомня колко години ми трябваха, за да се науча да говоря правилен английски, нямам желание да уча никакви чужди езици. Мисля, че Антонио ще ме разбере.

— Защо не изровиш някоя легенда на племето гуарани, според която любовта продължава по-дълго, ако всеки от двамата говори на родния си език, и да му я припомняш винаги, когато той поиска да учиш португалски?

— Чудесно хрумване! Ами какво да правя, ако такава легенда няма?

— Ще си я съчиниш сама. Той ще се срамува, че не я знае.

— По дяволите, ще го направя! — Александра избухна в смях. — Скъпа, ти си остроумна като Сабрина. Защо съпругът ти те пуска да излизаш от Чикаго? Идвай ни на гости. В нашата разкошна колиба някъде накрай света или в апартамента ни в Рио, или тук, в Лондон. Ще дойдеш ли? Със съпруга си, разбира се. Ако на него му е интересно.

— Може и да дойда.

— Ще бъдеш добре дошла. Заради сестра ти, а и заради теб самата. — Тя взе палтото си и застана на прага. — Тя беше изключителна лейди. И ти също. Мисля, че ще прекараме прекрасно.

— Сигурна съм. Нали ще ми пишеш?

— Миличка, аз не мога да пиша писма, но умея да си служа с телефона. Какъв е телефонният ти номер в Евънстън?

— Аз… сигурно ще бъда в Лондон — поколеба се за миг Сабрина. — Обаждай се първо в „Амбасадор“, после на площад „Кадоган“.

Александра я погледна изпитателно и понечи да каже нещо, но в последния момент се отказа.

— Както кажеш. Всичко най-хубаво, Стефани.

— Довиждане, Александра.

В петък тя предупреди Сидни Джоунс и Никълъс, че заминава за Америка за няколко дни.

— Ще се върна веднага щом видя баща си настанен у дома и ще прекарам няколко дни със семейството си. Дотогава магазинът ще остане затворен. Казах на Брайън това, което казвам и на вас. Допълнително ще информирам и двама ви какво смятам да правя с къщата и с „Амбасадор“. Ясно ли е?

Какво ли ще кажат, като се върна и им разкажа истината? Всъщност едва ли ще ги е грижа. Животът им от това няма да се промени.

Сабрина беше много по-внимателна, когато вечерта обясни на госпожа Търкъл и Габриела, че заминава за кратко.

— Скоро ще се върна и затова никоя от вас не бива да мисли за напускане. Това е твой дом, Габи, и ваш, госпожо Търкъл. Искам да го поддържате в ред, докато се върна. Ще ви се обадя допълнително в кой ден да ме очаквате.

„За тях наистина е важно, защото и двете по свой начин са разчитали на мен. И кой още? Скотланд Ярд, разбира се. Някой е взривил яхтата на Макс, за да ме убие. Като научат, че са убили сестра ми, и разберат, че аз съм в Лондон, жива и здрава, ще се опитат да го направят пак. Може би не бива изобщо да се връщам? Чикаго е далеч по-безопасен за мен.“


Една седмица след погребението на Стефани Гордън седеше между жена си и дъщеря си в самолета и правеше планове за бъдещето. Двамата с Лора говореха, че трябва да продадат къщата си и да си купят по-малка, без стълбища. Трябваше да наемат и асистент. Гордън пишеше книга за американската политика в Европа и му трябваше помощник. „Колко са остарели!“ — мислеше Сабрина. — Стремяха се да вършат по-малко работа, да си осигурят помощ, да направят дните си по-спокойни. Нима можеше да им разкаже какво бяха направили със Стефани? Това щеше да ги сломи. Първо щеше да каже на майка си, а тя знаеше как да го поднесе на баща й.