„Скъпа Сабрина — пишеше Стефани, — чудех се какъв подарък да ти оставя, преди да си замина за Чикаго, за да ти благодаря за най-прекрасното време в моя живот. Можех да ти купя нещо, но току-що се сетих за подарък, който дори в «Хародс» не могат да ти предложат. Това е една случка, която запазих в тайна, и сега ти пиша за нея, за да я откриеш, когато се върнеш. Представям си каква физиономия ще направиш, когато разбереш. А после, разбира се, ще грабнеш телефона и двете ще се посмеем от сърце.“

„Всичко започна на един прием у Оливия Чейсън преди известно време. Разговарях с Роуз Радисън, когато се случи един тъжен инцидент.“

„Боже, това е прекрасно! — мислеше Сабрина, докато четеше за счупения щъркел. Колко просто решение! Защо аз не се сетих за това? Може би щях да го направя едва сега, след като живях един месец с две толкова палави деца!“

„Общо взето, това е всичко — пишеше сестра й в края на писмото. — А, да, има и още нещо. Рори Кар дойде. Срещнах го на търга в Чилтън. Носеше прекрасен образец на Севре, сърцето ми се късаше, докато му обяснявах, че няма да го купя. Ти вече ме беше предупредила да си нямам работа с него. Но и той не беше дошъл, за да продава, а да подразбере нещо повече за счупения щъркел. Когато прекали с настояванията, реших да се престоря на полицай и му казах: «Не можете да ми съобщите нищо, което аз вече не зная!» Това го извади от релси! Започна нервно да си намества папийонката, почервеня и бързо-бързо си замина. О, на входната врата се звъни. Идва клиент. Утре ще довърша писмото.“

Но на следващия ден тя бе срещнала смъртта си.

В галерията влезе Александра и завари Сабрина да сгъва внимателно писмото.

— Госпожа Търкъл ви издаде къде се криете. Нали нямате нищо против, ако наруша за малко уединението ви?

— Не, разбира се. Седнете.

— За Сабрина ли мислите?

— За Сабрина и за Стефани!

— Смешно наистина. Не знаех, че сте толкова близки.

Настъпи мълчание.

— А баща ви как е?

— Благодаря, вече е по-добре. В неделя си заминава.

— И вие… с него?

— Може би.

— Извинете, скъпа — поде Александра след още една неловка пауза. — Още не мога да свикна. Вие дух ли сте, привидение ли? Толкова приличате на Сабрина, че… тя ми каза, че двете не си приличате.

— Защо ли е казала подобно нещо?

— Откъде да зная? Мислех, че го казва, защото е истина. На вашия рожден ден Никълъс се пошегува. Попита я дали не сте си разменили местата още в Китай. Сабрина беше страхотна! Отговори му така, че го направи за смях. Съвсем сериозно сви вежди и му каза, че след като толкова пъти ви е обърквал, и тя самата вече не знае коя от двете е. Обичах сестра ви, макар че никога не й го казах. Както и да е, след като Никълъс я призна официално за Сабрина, аз я попитах толкова ли си приличате, а тя каза, че Никълъс ви обърквал заради диетата, която го водела до умопомрачение при вида на всяка паста, или нещо такова беше…

Сабрина се засмя. „Браво, Стефани! Ти сигурно си запазила този случай, за да ми го разкажеш на аерогарата в Чикаго, за да се посмеем двете над бедничкия стар Никълъс!“

Да, но този ден не дойде!

— Ще видя дали чаят е готов. — Сабрина внезапно стана.

— Извинете ме! Разстроих ли ви? — Александра тръгна след нея. — Колко съм глупава, Боже мой! Причината е, че още не мога да свикна с приликата. Не преувеличавам. Вероятно постоянно го чувате и от други хора. О, защо не млъкна и не ви оставя на мира?

— Не е нужно да мълчите. Говорете. — Чайникът изигра спасителна роля и тя напълни двете чаши, без ръката й да трепне. После ги сложи на подноса и напълни купичката с бисквити.

— Салфетки? — обърна се към Александра и кимна към бюфета.

— Ето! Същия жест направи сестра ви миналата седмица, когато пак бях при нея. Същите думи! Виждате ли защо се притеснявам, когато разговарям с вас?

„Но аз никога не съм правила това досега. Защо повтарям жестовете на Стефани?“

Бавно намаза една бисквита с конфитюр. От всички хора, които познаваше в Лондон, Александра беше най-надеждната приятелка, най-близката. Дали щеше да й остане вярна, ако научи истината?

Какво значение имаше верността тук? Трябваше да я разкаже на някого, мислеше Сабрина. Тъкмо ще се подготви за разговора с Гарт. И с останалите.

— Ще ви разкажа една история — бавно започна тя. — Ако ми обещаете, че ще я изслушате докрай, без да ме прекъсвате и да не давате оценки, преди да чуете края.

— Интересно. Даже остроумно. Нямам търпение да я чуя.

— Обещавате ли?

— Искате ли да се подпиша със собствената си кръв?

— Не дотам — усмихна се Сабрина. — Нямаше да ви я разказвам, ако ви нямах пълно доверие.

На външната врата се позвъни и някой отвори.

— Ей сега ще се върна. Мисля, че сложих табелата „затворено“ на витрината.

Висок непознат мъж стоеше пред вратата. Сабрина виждаше прошарената му коса, леко приведената стойка и тънкия бастун в ръката му.

— Госпожа Андерсън? — попита той.

— Същата, но галерията е затворена. Елате следващата седмица.

— Аз съм от Скотланд Ярд, госпожо. — Показа картата си. — Сержант Томас Фелпс, детектив. Ще ви бъда благодарен, ако ми дадете възможност да поговоря с вас за смъртта на сестра ви.

— От Скотланд Ярд?

— Мога ли да седна. — Мина край нея и влезе в галерията. Сабрина се обърна недоумяваща след него и машинално го последва. Значи все пак са разбрали. Знаеха, че тя е Сабрина, а не Стефани. Така и не успя да разкаже всичко както искаше. Сега всички ще го научат от полицейските хроники във вестниците. И Гарт щеше да го научи оттам. А може би преди това полицията ще му позвъни, за да го уведоми, че жена му е мъртва. В лондонското общество ще избухне ужасен скандал, а в къщата в Евънстън ще се настанят болката, сълзите и обидата…

— Боже мой — извика Александра, щом видя лицето й. — Какво има? — Забеляза мъжа и стана. — Ако искаш да си тръгна… Стефани, скъпа, успокой се…

— Не, би ли останала Александра? Искам да останеш.

— Разговорът ни е поверителен, госпожо Андерсън — напомни й детективът.

— Значи ще бъде поверителен и за принцеса Мартов — студено отвърна Сабрина. — Аз я моля да остане.

Той се поколеба, после сви рамене. И бездруго след броени часове цял Лондон щеше да прочете във вестниците. Какво значение имаше дали преди това някой ще пусне клюката неофициално? Фелпс седна и отвори бележника си.

— В процеса на нашето разследване — започна той — научихме, че някои от пасажерите на яхтата на господин Стайвесънт не са били това, за което са се представяли.

— Как се добрахте до това откритие? — Сабрина го гледаше втренчено, очаквайки всеки момент да я нарече лейди Лонгуърт.

— Моля ви, госпожо Андерсън, не ме прекъсвайте. Госпожо Андерсън. Наричаше я „госпожа Андерсън“. Тя продължи да го наблюдава, очаквайки момента, в който той ще я хване в капан.

— Нека да ви кажа онова, което сме установили дотук. Лейди Лонгуърт е излетяла с Макс Стайвесънт и още две двойки за Ница на двайсет и четвърти октомври. Оттам са тръгнали с коли за Монако. Прекарали известно време в Монте Карло, докато чакали яхтата да бъде заредена с провизии и подготвена за плаването. Около четири и половина следобед се качили на борда и отплавали в открито море. На около две мили от брега, това прави около пет и половина следобед, яхтата експлодирала.

Сабрина се сви в креслото. Александра седна на страничната му облегалка, за да бъде по-близо до нея.

— Необходимо ли е да разказвате тези подробности?

— Ако не бяха нужни, нямаше да ги разказвам. — Фелпс още веднъж погледна записките си. — Докато спасителните лодки стигнат до мястото на катастрофата, яхтата започнала да потъва. Спасителите започнали да издирват телата на пътниците, с надеждата, че могат да спасят някого. Веднага намерили три от телата, едното, от които било на лейди Лонгуърт. Съжалявам, госпожо, зная каква мъка ви причинява това, но искам да ви обясня защо самата яхта не е била огледана още на място. Тя беше извадена от водата и изследвана едва преди няколко дни.

— Какво значение има това? — Сабрина недоумяваше защо детективът губи толкова много време, преди да я разобличи. Дали не са намерили нещо на яхтата? Нещо, което Стефани е взела със себе си?

Фелпс отново гледаше в бележника си.

— Идентификация на лейди Лонгуърт от бившия й съпруг виконт Лонгуърт, проведена в един часа през нощта. Доколкото зная, на вас са ви съобщили приблизително един час по-късно в Америка. Дотогава яхтата вече е била потънала заедно с няколко от оцелелите от експлозията пътници на борда й. Извадиха я едва преди два дни. Това, което установихме, мадам… по-точно, което френската полиция установи, е, че… в корпуса на яхтата, точно до каютите и малко под ватерлинията, има голяма дупка. Те съобщиха, че…

— Каютите ли? — Сабрина напрегнато се приведе. — Каютите на „Лафит“ са доста далеч от резервоарите. Значи не резервоарите са причина за експлозията.

Фелпс беше обезпокоен. Развръзката, към която водеше разказа, му се изплъзна.

— Точно това искам да кажа. Приехме хипотезата, че причината е била в резервоарите. Сега вече знаем, че не е. Всъщност смятаме, че…

— Е била бомба, поставена под каютите.

Мъжът се облегна назад победен. Той беше дребен следовател, който вършеше предварителната работа, която големите шефове след това оценяваха. Работата му беше доста еднообразна и скучна. Единственото му удоволствие се състоеше в изумените въздишки, виковете на учудване и уплаха у хората, които разпитваше, с цел да извлече информация от тях. И сега, тъкмо щеше да дръпне конците, когато тази бледа красавица, доста елегантна, в интерес на истината, му измъкна победата изпод носа.

— Но това означава, че са били убити! — казваше в този момент тя и той я погледна с неохотно одобрение.

— Изглежда, така е станало, госпожо. В момента се опитваме да открием дали господин Стайвесънт и неговите гости са имали врагове. Не намеквам, че лейди Лонгуърт е имала врагове, но от двама писатели, Мишел Бернар и Джули Фантъм, получихме информация, че както и те наскоро узнали, господин Стайвесънт бил собственик на компания, наречена „Уестбридж Импортс“. Те казаха, че лейди Лонгуърт от време на време купувала… госпожо Андерсън!