— Гарт, какво има?

— Ти не искаш да се любим. Преструваш се.

След известно колебание тя кимна със затворени очи.

— Защо? Нима смяташ, че моето удоволствие е по-важно от твоето състояние в момента, че трябва да го получа дори и ако за това ти се налага да се преструваш?

— Аз наистина исках да се любим.

— Това не е вярно.

— Разумът ми го искаше, не зная защо тялото ми отказа да се подчини. Разбери, исках! Исках да те усещам в себе си.

— Защо тогава не ми го каза? Защо трябваше да се преструваш?

— Не зная — Сабрина потрепери. — Не зная защо не мога да бъда напълно откровена с теб.

— Сега спи. — Взе ръката й. — Ще говорим, като се приберем у дома. Тогава ще ми кажеш всичко, което пожелаеш. Не сега.

— Наистина ли тръгваш утре? — Тя зарови лице във възглавницата.

— Да. — Гарт се протегна и изключи лампата, после се наведе и я целуна по челото. — Лека нощ.

В мрака гласът й прозвуча като прощална милувка:

— Обичам те, Гарт.


Гордън седеше, опрян на възглавници, и говореше с необикновено висок глас. Сабрина го слушаше, но част от съзнанието й беше с Гарт, който в момента летеше към Америка. Беше неделя сутринта.

— Тогава, в Алжир, имах толкова много работа, но сърцето ми беше здраво. Можех да работя по осемнадесет часа, без да усетя умора.

— Сигурно защото си бил спокоен, че ние със сестра ми сме със слугите.

— Стефани! — остро възкликна Лора.

— Говорим за отдавна минали неща — сви рамене Сабрина.

— Тогава защо трябва да ги вадим от праха? Баща ти винаги е правил всичко, което е по силите му и за страната си, и за семейството си. Учудваш ме. Ти поне никога не си се оплаквала от липса на внимание. Сабрина обикновено имаше такива претенции.

Челото на Гордън се покри със ситни капчици пот.

— Майка ти ми разказа какво е станало на гроба. Няма смисъл да си внушаваш, че си Сабрина. Не се опитвай да бъдеш като нея. Това няма да я върне.

Сабрина смело срещна погледа му. Искаше да го предизвика да я познае. Не, нямаше смисъл. Та той в миналото, когато беше здрав, понякога не ги различаваше, камо ли сега, когато беше погълнат от болките в гърдите.

— Ти нищо не й дължиш — продължи той. — Тя беше друг човек. Нейният начин на живот беше съвсем различен от твоя. Не казвам, че е бил по-добър, или по-лош, просто различен. — Закашля се и съпругата му мигновено се озова до възглавницата му.

— Не се вълнувай, моля те! Лекарите казват, че ако си почиваш и не говориш много, скоро ще се оправиш. Иначе ще трябва да стоим в Лондон до безкрай.

— Не се вълнувам — отвърна той. — Исках само да обясня на Стефани, че няма защо да се срамува или притеснява от себе си, от това, което е.

— Но ти намекна, че животът на Сабрина има нещо общо със смъртта й! Нямаш право да твърдиш това, Гордън. Стефани, какво смяташ да правиш с „Амбасадор“?

— Майка ти се опитва да смени темата. — Той изтри челото си с носната кърпа. — Но аз обичах сестра ти. Даже и когато ми изглеждаше безразсъдна и луда, даже и когато се омъжи за онзи, как му беше името, херцога.

— Виконт беше — поправи го Лора. — Защо е нужно сега да говорим за Сабрина?

— Винаги съм я обичал. Просто не я чувствах толкова близка, колкото тебе. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Стефани?

— Недей — тихо помоли Сабрина. Усещаше как лицето й пламти. Искаше й се да избяга. — Моля те!

— Притеснявах се за нея. Имах чувството, че всеки момент ще хукне нанякъде — я на лов за лисици, я да изследва подземни пещери, я да покори присъстващите на някой бал. Обичах я. Беше неповторима. Но непрекъснато се боях за нея, защото беше непредсказуема. — Той неусетно повиши глас. Сабрина си наложи да го слуша и да мълчи. — Постоянно се тревожех дали няма да навреди с нещо на репутацията на посолството. Двамата с майка ви се опитвахме дълго да ви внушим, че като семейство ние сме символи на Америка и моята кариера зависи изцяло от имиджа, който представяме пред света. Никога не съм имал проблеми и тревоги с теб, но Сабрина изглеждаше неконтролируема. Разбираш ли сега защо понякога бях груб с нея? Страхувах се, че може да направи нещо глупаво или опасно. Защо решихме да ви изпратим в „Жулиет“? Защо понякога съм се държал може би, не съвсем… като баща с нея? Сабрина мълчеше.

— Но аз я обичах много. Тя беше сякаш проникната от огън, светлина, и любов! Толкова много енергия и интерес към света, събрани в едно същество! Толкова много живот! Съжалявам, че не й го казах нито веднъж. — Гласът му ставаше все по-слаб и немощен. — Дори и когато се установихме във Вашингтон, пак не й го казах. Тя както винаги обикаляше света, омъжваше се, развеждаше се, организираше онзи свой магазин. Чух, че накрая се събрала с някакъв бразилец. Но през всичкото това време мислех за нея и я обичах не по-малко от тебе. Защо поне веднъж не й го казах?

Лора плачеше. Гордън се отпусна на възглавниците със затворени очи. Беше се задъхал от дългата реч. В настъпилата тишина Сабрина чу стъпки и тихи гласове. Хора идваха на свиждане в другите болнични стаи.

„Родители! — мислеше тя. — Какво да ги правиш?“ Макар да беше трийсет и две годишна, все още чувстваше властта им, чувстваше се виновна при мисълта, че може да ги разочарова. Гордън се опитваше да се оправдае за това, че цял живот я бе пренебрегвал, и в същото време да й обясни, че не иска тя да се държи като Сабрина. А Лора, която винаги бе имала слабост към нея, се опитваше да не издаде колко й е неприятна неговата слабост към Стефани.

— Тя знаеше, че я обичаш — изрече накрая. Баща й седеше облегнат и все още със затворени очи. — Даже и когато съзнаваше, че те е разочаровала, тя знаеше, че ти я обичаш.

Гордън кимна и промълви:

— Сега трябва да поспя.

Щом излязоха от болницата, Лора я хвана под ръка.

— Искам да се извиня заради това, което баща ти направи днес.

— Защо? Какво направи?

— Изложи своята гледна точка, и веднага щом получи първите признаци на съгласие, ни отпрати. Този негов стил е подходящ за дипломацията, но с него не е лесно да се живее.

— Е, затова пък можем да сме спокойни, че дори в мъката си той остава верен на себе си. Лора погледна остро дъщеря си.

— Подобна ирония беше характерна за Сабрина. Не е учтиво да говориш така за баща си.

— Майко, не говори така! — въздъхна Сабрина. „Родители! — отново помисли. — Каквито и да са, ние ги обичаме и чакаме с нетърпение одобрението им, даже и като станем на сто години.“ Как щеше да намери смелост да им признае истината, когато баща й оздравее? „Радвай се, майко, твоята Сабрина не е мъртва! Плачи, татко, твоята любима Стефани лежи в гроба!“

Никога, кога нямаше да й простят!

— Надявам се — започна на следващата сутрин Лора, докато Сабрина отключваше вратата на „Амбасадор“, — че няма да продадеш галерията. Разбира се, от моя страна не е съвсем честно да искам това от тебе. Зная, че с Гарт имате нужда от пари, но се надявах, че ще я запазиш.

Сабрина не отговори. Миризмата на полирано дърво и кадифе в сумрачната зала й напомни колко дълго е отсъствала. Вдъхна дълбоко и тръгна към кабинета си, докосвайки мимоходом предметите, сякаш за да им каже, че вече се е върнала у дома. Нейната галерия, нейният дом на площад „Кадоган“, всеки сантиметър от тях беше неин и само неин, защото ги бе съграждала години наред.

— Няма да я продам. За нищо на света! — отвърна след малко тя.

— А какво смяташ да правиш с нея? Ако не можеш да я управляваш, то…

— Разбира се, че ще я ръководя, майко! Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Питам как смяташ да ръководиш „Амбасадор“. От Евънстън, докато се грижиш за децата и съпруга си? Или имаш намерение да ги оставиш там сами и да се преместиш в Лондон? Да не би да намекваш, че двамата с Гарт…

— Не! Ще измисля нещо. Никълъс Блекфорд иска да станем съдружници.

— А-ха, значи смяташ да пътуваш между Лондон и Евънстън. Е, да, това може би е изход. „Амбасадор“, разбира се, е самата Сабрина. Нужен е човек с нейния блестящ стил, за да го запази. И ти можеш да го постигнеш, ако започнеш да учиш, да четеш. Може би първо трябва да поработиш в някой малък антикварен магазин в Чикаго и да натрупаш опит. И аз мога много да ти помогна. — Лора сложи ръка на рамото й. — О, Стефани, нямаш представа на колко много неща мога да те науча! Ще бъде чудесно, нали? Сега предлагам да…

— Майко.

— Ако не желаеш да говорим за това сега… — Отдръпна ръката си, стресната от ледения тон на дъщеря си.

— Не желая да говорим за това сега.

Сабрина усещаше как отново я обземат напрежение и възмущение от желанието на майка си да внуши на Стефани, че е неспособна да се справи. Цял живот бе глезила Сабрина, правеше го дори сега, сякаш беше сигурна, че Стефани автоматично ще се провали. „Почакай, това е някаква безсмислица — каза си тя. — Аз Сабрина ли съм, или Стефани? Защо защитавам мъртвата? Или съм Стефани, която се ядосва, че майка й няма доверие в нея?“

— Наистина нямам желание да обсъждаме „Амбасадор“ точно сега — повтори тя. — Трябва първо да се срещна със Сидни Джоунс, Никълъс и Брайън. И едва след това ще зная какво да предприема.

Вървеше към входната врата и Лора я следваше. Галерията щеше да остане затворена през седмицата.

Но на следващия ден намери друг повод да дойде в „Амбасадор“. Единствено тук можеше да остане сама и да събере мислите си. Вкъщи майка й и Габриела постоянно я търсеха. И двете имаха нужда да говорят с някого. Телефонът непрекъснато звънеше. Всички искаха да разсеят сестрата на Сабрина Лонгуърт, преди да си замине за Америка и въпреки че тя предупреди госпожа Търкъл да не я безпокои при всяко позвъняване, куриери носеха в къщата цветя и съболезнования през целия ден. Имаше нужда от място, където да остане сама.

Тя прегледа счетоводните книги, прочете кореспонденцията и разгледа новите каталози. Стефани бе осчетоводила продажбата на един диван, френската дамска чантичка и още няколко експоната. На черешовата масичка откри дневника, в който сестра й бе записала три поръчки за оформление на интериори за ноември и декември. Сабрина затвори тетрадката и тъкмо се канеше да я остави, когато на последната страница забеляза забодено сгънато листче. Беше писмо.