— Може би сега не си в състояние да прецениш това?

Димитри побърза да се оттегли.

— Добре, в такъв случай ще се обадя и ако все още сте тук…

— Ще бъда тук. Баща ми е в една лондонска болница, майка ми е тук, а и аз трябва да оправя някои свои лични въпроси.

— Мила, искам да говоря с вас за „Амбасадор“ — скочи Никълъс. — С лейди Лонгуърт бяхме говорили за съдружие. Колко време ще останете в Лондон.

В същия миг като с магическа пръчица до нея застана Силни Джоунс, адвокатът, който бе водил бракоразводното й дело с Дентън и бе написал завещанието й.

— Мога да уредя срещата — каза той. — И, разбира се, ще присъствам на нея. Лейди Лонгуърт би искала това, ако беше жива, тъй като аз направих завещанието й. Вече говорих с госпожа Андерсън за наследството на къщата.

„Ето това е — мислеше Сабрина. — Завещано на Стефани Андерсън. Завещала съм всичко на себе си. Глупавата, нелепа шега извика в очите й сълзи.“

Но и известно любопитство. Нима Стефани бе обсъждала с Никълъс да го направи съдружник? Какво друго бе правила, освен че се забърка с Макс Стайвесънт и легна с него? За пръв път Сабрина осъзна, че не знае почти нищо за онова, което сестра й беше правила в Лондон. А Стефани вече я нямаше и не можеше да й каже.

Тя погледна Антонио и Александра. Сексуалното привличане помежду им беше толкова силно, че се усещаше от пръв поглед. Кога е започнало всичко това? Стефани бе скъсала с него преди броени дни. Но двамата наистина си подхождаха. Колко умно от страна на сестра й, ако е окуражила тази връзка! На бюфета Мишел и Джули пълнеха едно плато с пилешки пастет и корнишони. Стефани не беше споменавала за тях от рождения ден у Александра. Трябваше да ги разпита за серията статии, без да издаде невежеството си. Още малко театър! Как да им кажа истината? Веднъж изречена, лъжата никога не свършва!

— Скъпа, мога ли да ви донеса чаша чай. — Сидни Джоунс вдигна високомерно лявата си вежда и изгледа косо Гарт, сякаш да му даде урок как един мъж се грижи за крехка и наранена жена.

— Не чай — спокойно отвърна Сабрина. — Гарт, би ли ми донесъл чаша вино?

Той й се усмихна, благодарен, че е успяла да постави онзи надменен сноб на мястото му.

Сабрина видя как Брукс влезе и се насочи към Габриела. Околните пристъпиха една крачка по-близо, наострили уши за очакваната свада между двамата. Сабрина тръсна глава. Значи нищо не се променя. Някои от тях ще тъгуват за нея известно време, а после и те ще я забравят и животът ще продължи както винаги. Нищо не се променя. Единствено животът на Гарт и децата ще се промени из основи, когато им каже истината. Те единствени ще трябва да понесат тежестта й.

Освен ако не каже! Тази мисъл изникна толкова внезапно, че тя се спря стреснато. Всъщност през цялото време знаеше, че и това е изход. Освен ако не каже! Какво значение има дали ще признае сега, или утре, или след един месец? Или ако никога не каже? Ще продължат да живеят както досега и толкоз. Какво значение има това за околните? Не, имаше, за нея. Защото вече никога няма да бъде Сабрина Лонгуърт.

Гарт се върна, следван от сервитьор с поднос.

— Не ми позволи да донеса сам чашата. — Изглежда, ме смята за провокатор, изпратен да разбие профсъюза му.

Сабрина неволно се засмя и Гарт почувства, че е спечелил една победа.

— Нищо не се променя — каза той, оглеждайки присъстващите.

— Но ти не ги познаваш — бързо отвърна Сабрина и седна до него на дивана.

— Не е нужно. Погледни ги. Дойдоха тържествено — почтителни, разговаряха шепнешком, а след два часа вече плетат безкрайните си суетни интриги. Чуй ги.

— Поразителна прилика! Мога да се закълна, че гледам Сабрина.

— Това е само привидно. Устата е рахитична и очите. Просто не си наблюдателен.

— Ще я попитам ей сега. Тя ще ти каже, че съм прав. Двете са като две капки вода.

— О, за Бога! Наистина ли смяташ да я попиташ? Още една сцена като онази на гробищата и аз ще сънувам кошмари цяла година! Не мога да го понеса. Кръвта ми се смрази.

Гарт скришом наблюдаваше жена си. Беше безразличен към бърборенето на гостите. Бледа, но спокойна и напълно отрезвяла от успокоителните. Въпреки че бе помолила Оливия и Брукс да организират траурния обяд, тя се държеше с госпожа Търкъл и обслужващия персонал като стопанката на тази къща. И въпреки че го търсеше за подкрепа и кураж, от време на време отново се затваряше в себе си и го гледаше, сякаш недоумяваше кой е той и какво общо има тя с него.

— Това, от което имам нужда, е едно уиски — каза той, за да прекъсне мълчанието.

— Ще ти донеса. — Сабрина рязко стана и тръгна към бюфета, сякаш се радваше на възможността да прави нещо.

— Неспокойна е — каза Никълъс Блекфорд след нея. — Случва се в моменти на голяма скръб. Ще й трябва време, за да превъзмогне удара. Двете бяха толкова близки в Китай. Не мога да си ги представя отделени една от друга.

„Китай ли? За какво говореше този човек? Двете в Китай? Стефани беше там сама. От друга страна, Блекфорд сигурно знае по-добре, защото и той е бил с групата. Стефани каза, че от него е усвоила няколко британски израза.“

— Добре все пак, че имаха възможност да бъдат поне за кратко заедно — започна изпитателно и предпазливо Гарт.

— Прав сте! Сигурно ще помогнете на Стефани да погледне на нещата от тази страна. Две седмици заедно, непосредствено преди Сабрина да умре. Господи, тази дума просто не ми се побира в устата. Странни са пътищата на съдбата. Мислех си за снимките, които им направих пред хотела. С онези еднакви рокли, които си купиха в Шанхай. Бяха направо неразличими. Какво стана с тези снимки? Излязоха ли добре?

— Да — замислено отвърна Гарт, докато поемаше от жена си бутилка уиски и купа с лед.

— Донесох само една чаша. Никълъс, искаш ли уиски? — Тя погледна Гарт. — Какво се е случило?

— Нищо. Къде намери тази бутилка?

— В кабинета на втория етаж. Аз… Сабрина държеше там няколко бутилки. Виждам, че нещо неприятно е станало. Няма ли да ми кажете?

— И аз ще взема нещо за пиене от бюфета — нервно се размърда Никълъс, усетил признаците на приближаваща семейна свада. — Извинете…

Гарт отвори бутилката и бавно отля от кехлибарената течност.

— Никълъс ми разказваше, че двете със Сабрина сте били направо неразделни в Китай. Каза, че ви правил и снимки.

— Д-да — отвърна тя с каменно лице. — В Шанхай, пред хотела. Мислех да ти разкажа всичко от самото начало, но толкова много събития се случиха междувременно! Бях объркана и постоянно го отлагах. Щях да ти кажа довечера, като останем сами, за да знаеш, преди да отлетиш утре. Така мислех да направя, но ако настояваш, можем да говорим и сега.

Монотонният й глас го разтревожи.

— Не, не сега. Това може да почака. Всъщност защо е нужно да ми разказваш? Вероятно си се страхувала, че ако ми кажеш, ще ме разгневиш. Сигурно си била права. Аз наистина щях да се ядосам. Защото не я познавах. Иска ми се само да не изпитваш страх да ми казваш подобни неща, защото аз не съм човекоядецът от замъка, който трябва да бъде заблуждаван, иначе ще изяде всички. Наистина ли съм изглеждал така?

Тя поклати бавно глава. Косата закриваше лицето й.

— Не казвам подобно нещо. Не си човекоядец. Обичам те.

— Тогава нищо друго няма значение. Защо да се безпокоя, по дяволите, че в Китай си била със Сабрина? Да говорим за нещо друго.

Тъжната й усмивка го накара отново да си спомни онази нощ в Ню Йорк, ден преди Брукс да им съобщи новината. „Може би отново ще намерим онова, което открихме в хотела“ — помисли Гарт.

През нощта, докато лежаха хванати за ръце, той отново й предложи да остане при нея още няколко дни.

— Майка ми е тук, всички мои… приятели на Сабрина, госпожа Търкъл. Ако имам нужда от помощ, те ще бъдат винаги до мен — отказа внимателно тя. — Освен това децата са сами и имат нужда от тебе. Имаш часове в университета. Не можеш повече да отсъстваш от лекции. Доколкото си спомням, тези дни трябва да се срещнеш с архитектите на сградата за Института по генетика.

— Да, така е, но ако ти се нуждаеш от мен, аз ще остана.

Тя се обърна към него и в слабата светлина на нощната лампа се вгледа в лицето му, сякаш искаше да запомни чертите му за цял живот.

— Мислех сега да ти разкажа за Китай. Цялата история от началото до…

— Не желая да я чувам, освен ако ти искаш да говориш за сестра си. Тук не мога да ти помогна, ти сама трябва да свикнеш с мисълта за смъртта й и да я преодолееш. Не бива повече да се мяташ в раздвоението между нейната личност и своята. Каквото и да си изпитвала към нея, докато беше жива, сега е време да осъзнаеш, че си съвсем отделна личност, със свой, различен от нейния живот и свой път.

Сабрина пое дълбоко дъх. Гарт замълча.

— Какво има?

— Тъкмо за това исках да ти разкажа. Но винаги, когато започна, не ми стигат силите да продължа.

— Тогава недей. Не желая да чувам нищо, ако то е мъчително за тебе. — Той се страхуваше да чуе, защото нямаше оръжия срещу решения, които тя би взела под въздействието на мъката и спомена. — Изчакай. Като се приберем у дома, ще говорим. Тогава ще ми разкажеш всичко, ако, разбира се, все още смяташ, че е нужно.

— Но това не…

— Стефани! Не искам да зная никаква история в този момент. Тя може да почака. — Надигна се на лакът и я целуна. — Късно е, защо не се опиташ да заспиш?

Сабрина се чувстваше раздвоена. Той й даваше още малко време. Защо да не се възползва от него? Докосна лицето му.

— Мислех, че може би ще искаш да се любим.

— Само ако и ти искаш.

Тя се премести към него и той я прегърна. Гарт усети, че се размърда в прегръдките му, и я погали.

— Обич моя, наистина ли не желаеш да остана в Лондон още няколко дни?

— Не. Искам да ме любиш. Сега.

Тя отново се размърда и дишането й ставаше все по-учестено. Гарт легна върху нея и сякаш потъна в уханието и нежната мекота на тялото й. Обгърна лицето й, погледна я в очите и остана неподвижен. После се отдръпна и легна по гръб.