Тя коленичи до креслото.

— Много ли те боли, татко?

— Минава. Би ли ми донесла едно уиски?

— Не.

— Стефани, моля те. — Той се усмихна едва-едва. — Станала си силна и волева като Сабрина. Една послушна дъщеря не бива да отказва на баща си едно малко уиски. Само за дезинфекция на гърлото.

— Една послушна дъщеря няма да убие баща си. Откъде да зная колко уиски може да понесе едно болно сърце?

Госпожа Търкъл се обади. Линейката беше долу. Когато санитарите влязоха, Гордън стана от креслото.

— Ще сляза сам.

— Татко, това са три етажа. Легни на носилката, моля те.

— Колко решителна си станала — погледна я някак странно той, но се подчини.

— Идваме след теб с такси — извика тя след него и понечи да се обърне към Гарт, но в този миг краката й се подкосиха и тя се свлече на пода.

Той я настани на дивана и извика такси за Лора. Къщата се изпълни с някакви хора, които щъкаха насам-натам, нещо си говореха и от време на време я местеха от едно легло на друго, сякаш беше кукла. Усещаше се тежка и неподвижна. Като Стефани.

„Вече тръгваме, понасят ни. Никой няма нужда от нас, всеки си има работа. И аз трябваше да направя нещо. Какво беше. Боже мой? Трябваше да правя нещо!“

Тя си спомни едва на гробището, когато свещеникът започна опелото.

Всички слушаха мълчаливо. Зад нея бяха застанали Антонио и Александра, с обляно в сълзи лице. До нея Габриела хълцаше в кърпичката си, а Брукс тихо й шепнеше нещо успокоително. Джули държеше ръката на Мишел, който гледаше пред себе си с каменно изражение, сякаш не чуваше и не виждаше нищо. Никълъс се присви и се обърна към жена си. Амелия го хвана над лакътя и му направи знак да мълчи. Всички бяха дошли да я изпратят — американският посланик с група служители, дилъри на антики, някои от които бяха дошли от Рим и Париж, аристократи, слуги, сервитьори и магазинерки, запомнили вероятно някоя нейна дума или жест на благодарност, даже госпожа Пембърли, застанала зад вцепенения и неподвижен Брайън. Сабрина забеляза Оливия и от нея погледът й се насочи към лейди Айрис Лонгуърт и Дентън Лонгуърт. „Колко странно да ги видя точно тук“ — помисли тя. Радисънови обаче липсваха.

Усета силната ръка на Гарт на рамото си.

— … да погледнем светлината на изгряващата… — чу гласа на свещеника.

Баща й беше в болницата, а майка й стискаше до болка ръката й.

— Пръст от пръстта, прах при прахта…

Свещеникът я погледна. Подканяше я да хвърли шепа пръст. Всички чакаха. Свещеникът продължаваше да я гледа.

Първата шепа пръст върху ковчега. Първата шепа пръст…

Сабрина изведнъж си спомни. Още не си им казала. Това е последната възможност. Кажи им сега, не можеш да отлагаш повече. Кажи им. КАЖИ ИМ!

Тя падна на колене пред отворения гроб.

— Не е Сабрина! — задавено извика. Зад нея се разнесоха възклицания, тежкият стон на майка й. Тя вдигна умолителен поглед към свещеника.

— Това не е Сабрина, а Стефани. Стефани е мъртва. Стефани умря! Или двете… Понякога ми се струва, че аз съм Стефани, но това не е вярно. То е лъжа. Аз съм Сабрина. Винаги съм била Сабрина. Бях Стефани само за малко, когато двете…

— Стига, обич моя, замълчи. — Гарт я вдигаше на крака. — Хайде, връщаме се вкъщи.

— Не, почакайте! Чуйте ме! — Тя отблъсна ръцете му. — Слушайте ме.

Брукс застана до нея и тя чу как Гарт казва:

— Ще довършите ли службата със свещеника?

— Разбира се. Ще се видим по-късно.

— Спрете, моля ви, спрете! Нима не виждате? Опитвам се да ви обясня, че…

Гарт кимна на Брукс и я отведе настрани. Гласът на свещеника се извиси над гласовете на останалите.

— И нека Бог да прости душата й!

Сабрина седеше неподвижна в колата. Повдигаше й се. Ако не се беше объркала, когато говореше коя е всъщност тя, те щяха да разберат и да повярват.

— Защо не ме остави да кажа всичко? Исках да ти кажа истината, но ти не желаеш да я чуеш.

— По-късно.

— Ти не ми вярваш.

— После, обич моя.

Гарт си спомняше мъката и същевременно гнева, който изпитваше при погребението на родителите си, защото го бяха оставили сам. В мъката си хората често намираха бягство в отрицанието на факта, че любимото същество е мъртво. Но ако такъв беше случаят, тя трябваше да твърди по-скоро, че сестра й е жива, че пътува и че скоро ще се видят. Вместо това тя се преструваше, че е сестра си. Защо? Дали защото двете бяха близначки и въпреки физическата раздяла бяха много по-близки, като две части на едно цяло?

Погребението бе организирано от Брукс и Оливия. В къщата започнаха да прииждат поканените на траурния обяд. Госпожа Търкъл бе вложила всички усилия в ръководството на наетите готвачи и сервитьори. Бледа и изпита, с високо вдигната глава, Сабрина се движеше сред гостите, като в собствен дом, придържана от Гарт, и с всеки разменяше по дума-две. Хората я наблюдаваха втренчено и тихо коментираха поразителната прилика с мъртвата и колко естествено е да я виждат тук. Тя ги слушаше учтиво, сякаш се опитваше да вникне в това, което казваха.

Гарт си мислеше с болка, че никога не е обичал жена си повече отсега, когато мъката я бе обгърнала с плаща на тайнствеността и уязвимостта. Искаше му се да я притегли да целуне измъчените й очи, да чува думите, които би шепнала, независимо дали бяха смислени или не.

Но тя почти не говореше и той се вслуша в разказите на присъстващите за инцидента. Брукс беше разказал историята на няколко души и тя бързо се разпространяваше. Никой не знаеше какво е причинило потъването на „Лафит“, но се носеше слух, че резервоарите с гориво са избухнали почти веднага след като яхтата напуснала пристанището на Монте Карло. В това време Дентън Лонгуърт играел в казиното. И когато чул, че яхтата на Макс Стайвесънт е потънала, извикал бреговата охрана и предложил услугите си. Присъствал, когато извадили първите няколко трупа и един от тях бил на Сабрина. Дентън бил първият, който я разпознал.

Полицията позвънила в Лондон и Габриела била на телефона, но помолила да се обадят на Брукс. „Добре е направила“ — мислеше Гарт, защото Брукс беше уредил всички формалности. С полицията на Монако и британската полиция, френската брегова охрана и британските авиолинии гладко и безпрепятствено. Брукс му хареса най-вече със своята откритост.

— Сабрина ще ми липсва, бе казал той, когато двамата седнаха на чаша уиски вечерта преди погребението. — Имам сериозен проблем, за който няма смисъл да разказвам, и Сабрина ме накара да осъзная, че го разглеждам от погрешната страна. Тя беше цялостен, завършен човек. Не обичаше хора, които се преструват на това, което не са. Тя също можеше да се преструва, но аз усещах, че когато ми каже нещо, го казва искрено.

Гарт бе разгледал дома на площад „Когодан“. Вкусът и особената атмосфера, които тази жена бе създала, тихата хармония, го накараха да се замисли. Сестрата на жена му в много отношения е приличала на нея и неговата представа е била погрешна.

— Не я познавах — бе отвърнал на Брукс — и съжалявам за това.

На следващия ден след погребението, докато слушаше приятелите на Сабрина да говорят за нея, той отново помисли, че е знаел твърде малко за тази жена.

— Работеше много — каза Оливия и си взе парче торта.

— В началото се страхуваше да не се провали — отвърна Александра.

— Глупости, никога не съм виждал по-самоуверена жена от Сабрина. Можеше да ме слуша учтиво, любезно, да кима на всичко, което казвам, и след това по същия учтив и приятен начин да ми обясни защо не приема идеите ми — обърна се Джули към Оливия.

— Мислите ли, че в началото, когато всички я пренебрегваха, тя се е страхувала да не се провали?

— Защо да си спомняме лошите времена? — прекъсна ги Никълъс. — След като постигна първите си успехи и вече можеше да избира клиентите си, тя работеше от любов към красотата, любов към творчеството, с нейния изящен, неповторим стил, заради любовта към…

— Парите — тихо се засмя Александра. — Не забравяйте, че за разлика от нас тя трябваше да работи, за да се издържа.

Гарт видя, че жена му слуша разговора с интерес.

— Съжалявам, че често я критикувах — тихо каза на жена си той. — Ти си била права, когато ми казваше, че не я познавам добре.

— Така е, но това вече няма значение, нали? Аз мислех, че за истината винаги има време. Не е вярно. Лъжите, заблужденията и грешките с времето стават все по-големи и тежки, че след известно време е трудно да ги предотвратиш. А после свикваш с тях.

Той нямаше представа какво иска да каже тя, но преди да отговори, към тях се приближи непознат тъмнокос млад мъж.

— Извинете — погледна го въпросително Сабрина, докато поемаше ръката му, — не си спомням кога…

— Димитри Карас — леко се усмихна той. — Срещнахме се някога много отдавна в…

— Атина! — извика тя. — Вие ни скрихте. Каква изненада, след толкова години! В Лондон ли живеете? Тук ли работите? Чакайте да извикам Стефани… — тя изведнъж спря.

Гарт забеляза погледите на присъстващите. Изразяваха съжаление, любопитство, неловкост. Той протегна ръка.

— Гарт Андерсън. Стефани ми е разказвала за вас.

— О, да, с тях преживяхме невероятно приключение. — Пое я с благодарност Димитри и се обърна към Сабрина: — Помня сестра ви съвсем ясно, нейната смелост и очите й — нетърпеливи, любопитни да узнаят всичко. Обадих й се преди три дни, но тя не беше вкъщи. Може би, преди да тръгнете, ще успеем да се видим на чаша чай?

— Може би — отвърна замислено Сабрина. Той й напомняше за приказния свят на детството, когато всичко беше просто и прекрасно.

— Колко време ще останете в Лондон? — попита Димитри. Сабрина се обърна към него и в същия момент осъзна, че въпросът е отправен към Гарт.

— Не знаем още.

— Защо? — рязко попита тя. — Твоят билет е за утре сутринта.

— Не бих тръгнал, ако ти имаш нужда от мен.

— Нямам нужда от тебе.