— Не зная. Вие ми се свят. — Тя наведе глава. — Съвсем неочаквано, моля те, поръчай ми чаша чай.

Той повика стюардесата. Сабрина облегна глава назад и затвори очи. „Какво ми става? Защо треперя? Не е заради Гарт. Нещо става. Нещо ужасно!“

Гарт понечи да спусне масичката и докато слагаше пред нея чашата, усети, че тя трепери.

— Стефани, скъпа, лошо ли ти е?

Сабрина хвана с две ръце чашата и изпи горещия чай. Той погледна часовника си.

— Единайсет и половина. След половин час кацаме. Децата и Вивиан ще ни чакат.

— Зная. Ще ми мине. Ще се оправя.

Тя се застави да мисли за Гарт. Какво бе казал той преди малко? Едва сега разбра защо не бе открил измамата. Гарт Андерсън, блестящият учен, с неговата остра наблюдателност и аналитичен ум, не бе могъл да различи жена си от нейната сестра — близначка, защото си беше внушил, че жена му се старае да се промени, за да спаси брака им! „Трябва да замина! Още днес! — мислеше си. — Ще се обадя на Стефани и ще й кажа да хване първия самолет. Но как ще я намеря? Тя е някъде из Средиземно море. С Макс! До петък или събота. Не мога да остана толкова дълго. Но не мога и да изчезна.“

Затвори очи. Трябваше да изчака връщането на сестра си, а в понеделник двете щяха да се срещнат на чикагското летище, да си разменят дрехите, ключовете и — ах, да! — венчалния й пръстен, и всяка да се върне в своя свят. В понеделник всичко приключваше.

„Край! Свърши се!“ — думите отекваха в съзнанието й като камбана. Сабрина ги чуваше, когато прегърна децата на аерогарата, когато влязоха вкъщи и тя започна да пече пържоли, а Гарт обикаляше стаите и затваряше прозорците, защото идеше буря. Те ехтяха в съзнанието й, докато слушаше какво са правили Клиф и Пени в училище, каква програма готвели за Деня на благодарността, в какво състезание участвали и как намерили едно коте на двора. Чуваше ги в бълбукането на кафеварката, в звъненето на телефона, в гласа на Гарт, който я викаше от всекидневната, че някой си Брукс Уестърмарк искат да говори с нея.

И тогава внезапно ехтенето спря.

— Госпожо Андерсън… Стефани… — Брукс се разплака и през риданията му Сабрина чу, че днес, в единайсет и половина чикагско време, яхтата на Макс Стайвесънт експлодирала в Средиземно море и всички пътници на борда, включително и сестра й, лейди Сабрина Лонгуърт, са загинали.

Глава 17

Хората се събраха рано на Кенсингтънското гробище. Някои плачеха, други тихо разговаряха помежду си около отворения гроб. Гласовете им долитаха до слуха на Сабрина подобно шум на листа. Тя не се обърна. Очите й бяха приковани в ковчега на сестра й — не! — в нейния собствен ковчег, който бавно се спускаше в гроба. Свещеникът отправи кратка молитва и се обърна към присъстващите.

— Лейди Сабрина Лонгуърт, изпълнена с живот, радост и щастие, които щедро раздаваше и на нас.

Тежки белезникави облаци висяха над земята. От Темза нахлуваше синкава мъгла и студените й пръсти караха присъстващите да потръпват и да се загръщат в дрехите си. Въпреки вцепенението Сабрина потрепери и Гарт обгърна още по-здраво раменете й.

— … млада и толкова красива, тя самата създаваше красота…

Викът се надигна и заседна в гърлото й. Стефани!

Стефани бе мъртва.

„Върни се, Стефани! Ще започнем отначало и всичко ще бъде по-различно и пак ще бъдем заедно двете!“

Какво начало? Кога започна всичко? Не помнеше нищо, освен оня злокобен телефонен звън и ридаещия Брукс. Сякаш стаята се отдели в пространството, сви се в малка топка и след това връхлетя върху нея. Не можеше да диша. Шумът от падналия телефон доведе при нея Пени, Клиф и Гарт. Децата стояха сгушени едно до друго и гледаха ужасени, а той я притискаше до себе си, вдигаше телефона и разговаряше с Брукс. Той беше нейната опора в тази вихрушка от мебели, лица, гласове и цветове. „Гарт, обич моя…“

Той не знаеше, не разбираше какво всъщност е станало.

— Почакай! — Тя се отскубна от прегръдките му. — Това не е Сабрина. Тя не е умряла. Не Сабрина е мъртва.

— Тихо, обич моя. Дръж се за мен. Опитай се да не мислиш за нея точно сега.

— Не е Сабрина, не е Сабрина! — Сълзите рукнаха и мъчителните спазми разтърсиха тялото й. Тя не можеше да говори от разкъсващата болка. После дойде Нат.

— Не! — извика тя, щом видя в ръцете му инжекцията. — Оставете ме да плача. Не вземайте това от мен, от нас двете.

— Боже мой, колко ужасно! Гарт, мога ли да направя още нещо — чуваше тя гласа на другия мъж някъде отдалеч и накрая заспа.

В четвъртък телефонът не престана да звъни през целия ден. Хора носеха цветя и храна. Защо всички толкова се суетяха, щом Стефани беше вече мъртва?

Гарт пое всичко. Обади се на родителите й, после отново на Брукс. До съзнанието й достигаха откъслечни думи:

— … регистрирате смъртта в американското консулство в Марсилия и да изпратите по самолета тялото…

Не тялото, глупаци, това е Стефани! — … обратно в Англия… погребално бюро. Да, дайте ми адреса. „Т.С. Драйдън и сие“, улица „Риджън“, Мейфеър… Стефани ще бъде близо до дома.

— … тръгваме днес следобед. Ще се видим утре, петък сутринта. Разбира се, в дома на Сабрина. Стефани ще иска да остане там.

„У дома. Връщам се у дома.“

Тя остави Гарт да се грижи за всичко. Той откара децата у Вивиан и приготви багажа.

„Той е в центъра на моя свят — мислеше Сабрина в самолета. — Гарт е едничкото, което ми остана. Ако не бяхме си разменили местата, ако не си бях счупила ръката… Всичко сега щеше да е наред, тя щеше да бъде жива. Защо не отказах да стоя в Евънстън? Сега щеше да е жива. — Сабрина тръсна глава, за да се избави от летаргията, но сънливостта я заливаше на вълни. — Защо се съгласих да остана още една седмица? Ако не беше заминала с яхтата… но тя настояваше. Обаче и аз исках да остана още малко с Гарт. Ако не бях влюбена в мъжа й… Аз причиних смъртта на сестра си… Всяка моя стъпка е водила към нейната смърт.“

Тя остана будна до края на полета, с извърнато към илюминатора лице, сякаш се боеше да погледне Гарт.

На летището пожела да отиде първо в погребалното бюро.

— Искам да видя сестра си. Трябва да я видя.

Тръгна сама към малката стаичка на „Т.С. Драйдън и сие“ и коленичи пред ковчега. Сестра й спеше, нежно красива и студена.

„Стефани, чуваш ли ме?“

Сабрина гледаше деликатните черти и си спомняше като на филм градовете, в които бяха израснали, училищата и наетите къщи, лимузините, с които ги водеха и вземаха от училище. Лора и Гордън, които им обясняват, че трябва да се разделят, и накрая двете сами, когато всяка бе за другата нейното семейство.

Сълзите течаха по лицето и шията й.

— Стефани, обичам те. Исках да ти подаря бягството, от което имаше нужда. Изглеждаше просто, нали? Само една седмица. Не исках да ти причиня зло. Обичах семейството ти, исках да остана с тях още малко, а ти да вземеш от живота своя последен каприз.

Сега съм сама. Не мислехме, че може да стане така, бяхме безгрижни, безразсъдни. Не си и представяхме, че един ден ще се наложи да кажем за това на някой друг. Не зная как да го направя, Стефани? Как да понеса гнева им? Моля те, подскажи ми. Опитах, но никой не иска да ме чуе. И аз не посмях да продължа. Стефани, никой няма да ни разбере!

Сабрина погали блестящата коса на сестра си и забеляза малкото късче злато на пръста си. Тя свали пръстена и го постави на ръката на сестра си.

— Ето, вземи си го, Стефани. Той е твой. Винаги е бил само твой. Ако не бях забравила това, сега ти щеше да бъдеш при децата си. Ако съзнавах това, досега щях вече да съм казала на всички истината. Никога не съм имала никакви права над нейното семейство, трябва да им кажа. Сама. Без твоята помощ. Сама. Крайно време е да свикна с тази мисъл.

Тя се наведе и опря чело в ръба на ковчега. Чувстваше се изцедена, безжизнена като Стефани. „Защото част от мен си отива заедно с нея. Погребвам сестра си и част от себе си. Ти си мъртва. Хората идват да погребат Сабрина Лонгуърт! Какво направих! Причиних и твоята и собствената си смърт!“

— Не! — извика тя на висок глас. — Няма да ни погребат! Няма да им позволя! Не! Не! Не!

— Стефани — Гарт коленичи до нея и я прегърна. Не беше чула кога е влязъл. Той й помогна да се изправи и я отведе до таксито.

— Обич моя, готов съм на всичко, за да ти помогна, но ти сама трябва да погледнеш истината в очите и да свикнеш с нея — тихо каза той и взе ръката й. — Сигурна ли си, че искаш да останеш в нейната къща, в нейната спалня? Да отседнем в хотел, а? Може би няма да ти е толкова болезнено.

— Не — тръсна глава тя. — Ще остана там. Това е моята къща, моята спалня.

— Както кажеш — отвърна примирено той. — Искам само да ти помогна.

„Няма да искаш, когато ти кажа истината — мислеше Сабрина. — Сега, като се приберем и останем сами, ще ти разкажа всичко.“

Госпожа Търкъл ги посрещна на входната врата и направи жест към горния етаж.

— Госпожо Андерсен, родителите ви пристигнаха преди малко. Баща ви е много болен, а майка ви…

Сабрина се втурна нагоре по стълбите. Баща й седеше в кабинета, отпуснат в креслото, с посивяло, лъщящо от пот лице, а майка й се опитваше да набере някакъв номер.

— Стефани, слава Богу! Как да извикам линейка? Сигурно и ти не знаеш, но…

— Набери три деветки. Чакай, дай ми телефона. Линейка до болницата „Сейнт Джордж“, от площад „Кадоган“.

Тя продиктува адреса и се наведе над баща си.

— Какво стана, татко?

— Боли… гърдите и ръката. Мислех, че е от храната в самолета, но…

— Лекарят го предупреди да не пътува. Преди няколко месеца имаше два пристъпа, това е третият.

Сабрина позвъни на долния етаж.

— Госпожо Търкъл, извикахме линейка за господин Хартуел. Моля, обадете се веднага, щом видите, че спира пред къщата.

Гарт я наблюдаваше замислен как се навежда над баща си. Гордън изглеждаше смален и безпомощен. Той стисна ръката на дъщеря си като уплашено дете. Къде беше онзи силен, висок, представителен мъж от нейните детски спомени, американският посланик Хартуел?