— Още нищо не съм решил. — Той продължаваше да държи ръката й. — Съгласих се единствено заради нас. Никога няма да взема решение, без да се посъветвам с тебе. Струва ми се, че щом си натрила носа на Ирма Калън, може би искаш да ми подскажеш да не приемам работата — попита я предпазливо.

Сабрина затвори очи. Всички лъжи, измами, инсинуации от последните пет седмици се изправяха между тях като непреодолима стена. „Обич моя, искам да ти помогна. Искам да бъдеш щастлив. Но обещах на Стефани…“

— Гарт, ти трябва да вземеш решението. Аз не мога да решавам вместо тебе.

Уморен и потиснат, той пусна ръката й. Ако вече не се интересуваше от работата му, значи не виждаше общо бъдеще за двама им. Все пак беше ясно, че го обича. Виждаше го в очите й, чуваше го в гласа й. Тя го обичаше.

Защо тогава го отблъскваше от себе си? Защо при всяка близост рязко се отдръпваше и затваряше в себе си? Колко много възможности да разговарят откровено бяха пропуснали? Сякаш се страхуваше, че неговите аргументите и собствените й чувства ще я накарат да остане, а тя не искаше да се поддава нито на аргументи, нито на чувства. Все още не знаеше дали да го напусне, или да остане при него, все още търсеше път.

Как, по дяволите, един мъж може да се пребори с тази каша? Защото, разбира се, Гарт имаше твърдо намерение да се пребори. В овощната градина й беше казал, че ще приеме всяко нейно решение, но сам съзнаваше, че това е глупост. Щеше да се бори, за да я задържи. Но не можеше да разбере защо тя нарочно се държи на разстояние от него, защо отказва да се люби с него, защо дори и с децата не беше вече толкова строга, а без да знае отговора, не можеше да намери пътя, по който да я върне при себе си. Те мълчаха до края на пътуването.

Сабрина стоеше до прозореца на хотелската стая и гледаше към тъмнозеленото петно на Сентрал Парк, заобиколено от силно осветените здания, които никога не заспиваха.

Гарт заключи вратата.

— Не искам да приема тази работа — каза рязко той. На масата ги очакваше бутилка шампанско със закачена визитна картичка с благопожеланията на семейство Калън. Той я отвори. — Дори и тя да означава раци с шампанско всяка вечер.

— Защо?

Напълни двете високи чаши и й подаде едната.

— Откога не сме били в хотелска стая с теб? „Ние с теб никога не сме били в хотелска стая!“

— Отдавна. — Тя седна на дивана. — Защо не я искаш?

— Защото през цялото време моите домакини говориха единствено за пазара, потребителя, рентабилността, измерена в долари на час изследователска работа, и възвращаемост на инвестициите. Защото те възприемат кръстосването на гените единствено като продукт, сякаш аз съм главен готвач, чиято задача е да приготвя екзотични блюда. Защото искат да правят това, което се очаква от тях — пари. И защото аз искам да правя това, което университетът очаква от мен — да експериментирам и преподавам. Защото не искам постоянно да обяснявам защо се занимавам с тенденция, която смятам за перспективна дори и да не даде резултати с години, ако въобще стигна до резултат. Защото не мога да разглеждам проблемите на генетиката в светлината на балансния лист и отчета за приходите и разходите на компанията. Защото, дявол да го вземе, те не са моята среда. Още шампанско? Тя му подаде чашата си.

— Още две съображения — продължи Гарт и се отпусна в креслото до дивана. — Първото, както казах преди малко, и ти си толкова чужда на тази среда, колкото и аз. Може би ако бяхме дошли преди два-три месеца, щеше да мислиш иначе и нямаше да натриеш носа на Ирма Калън. Миналата пролет в Чикаго ти й устрои посрещане, достойно за братовчедите на английската кралица. Но ти се промени много след онова пътуване в Китай.

Направи пауза в очакване тя да каже нещо, но Сабрина мълчеше.

Гарт нямаше сили да я погледне. Никога не бе чувствал така осезателно нейната близост. Той пресуши чашата си.

— И едно от нещата, които най-много харесвам откакто се върна от Китай, е, че вече можеш да сложиш на мястото й всяка надута еснафка, която се смята за царица на местния елит, без да се притесняваш какво ще си помисли за теб или за мен. Което означава две неща — или ти си станала много по-самоуверена отпреди, или…

— Или? — Сабрина съсредоточено наблюдаваше мехурчетата в чашата си.

— Или не даваш пет пари за това какво ще стане с мен. Или с нас.

Настъпи тишина. Меката светлина на нощната лампа пронизваше дълбокото зелено на бутилката и проникваше в течността, докато Гарт доливаше чашите им. Стаята тънеше в полусенки. От поли открехнатата врата към спалнята тя виждаше леглото, приготвено от камериерката, която бе включила нощните лампи и на всяка възглавница бе оставила по един шоколад. Досега никога не бяха оставали сами, без децата. В настъпилото мълчание Сабрина усещаше присъствието му като нещо материално по кожата си, на устните си, сякаш беше облак, който я обгръща отвсякъде.

„Той вече е станал част от мен“ — помисли си.

— И накрая — поде отново Гарт, след като видя, че тя няма да каже нищо, — предложиха ми да стана директор на Института по генно инженерство, който от другата година ще бъде открит. По план тази пролет трябва да започне строителството.

— Гарт! — Тя го погледна с блеснали очи. — Но това е страхотно! Трябваше с него да започнеш. Защо не ми каза по-рано? Всичко друго е без значение, нали?

— Може би. Още не съм приел предложението.

— Защо? Нали това е всичко, за което мечтаеш от години?

— Не бях сигурен дали ти го искаш колкото мен. Заплатата е около две трети от това, което бих получавал във „Фостър“, но на практика много по-малко, защото „Фостър“ дават огромни премии, кола, командировки, членство в клубове и прочие. Никой университет не може и да мечтае за подобни привилегии. Зная колко те притеснява нашето финансово състояние.

— Но при всички причини, които току-що изброи…

— Казах, че не искам да работя за „Фостър“, но ако ти искаш, ако смяташ, че двамата…

— Но ти ще намразиш работата си!

— Вероятно — сви рамене Гарт. — Ще се занимавам с изследователска работа, а с останалото ще гледам да се справя някак си. — Той се наведе напред. — Стефани, чуй ме. Аз те обичам. Не мога да си представя живота без теб. Нищо, което постигна, не би имало стойност, ако не мога да ти го донеса вкъщи, ако не мога да те повикам и да чуя как ти ми отговаряш, ако не мога да се събудя сутрин и да те видя до себе си. Цялото очарование на моята работа изчезва, когато те погледна. И ако те нямам, не зная дали бих могъл да работя. Без теб аз не съм завършен. Не разбираш ли? Не разбираш ли, че съм готов на всичко, за да вплета твоя живот с моя? Ако ми кажеш да приема работата във „Фостър“…

— Не искам да я приемаш.

— Какво значи това? — погледна я мрачно той. „Означава, че те обичам и искам да бъдеш щастлив дори когато вече ще съм далеч от тебе, когато никога няма да ме виждаш до себе си, когато се събуждаш сутрин.“

Гарт наблюдаваше как устните й потрепват и очите й се пълнят със сълзи. Понечи да стане и да я прегърне, но се застави да изчака.

— Не разбирам какво означават тези сълзи.

Сабрина зарови лице в шепите си и дълго сдържаните сълзи потекоха на воля. „Не мога повече. Съжалявам. Толкова можах да направя. Нямам сили за повече.“

— Какво означава това? — повтори дрезгаво той. Стана и свали ръце от лицето й. То беше мокро, устните й трепереха. Очите й светеха с тъмния блясък, който бе видял в онази сутрин, когато тя го наблюдаваше, без да подозира, че е буден.

— Че те обичам. — Думите бяха изречени. Гарт я прегърна и потънала в обичта му, Сабрина усети, че най-сетне е щастлива.

Двамата влязоха прегърнати в спалнята и докато се събличаха един друг, бързаха да се докоснат, сякаш за да се убедят, че това, което става, е истина и им принадлежи.

Гарт махна гребена от косата й и тя се разсипа тежко върху раменете й. Той гледаше слабото й тяло и прокара ръце по копринената кожа, сякаш никога досега не я беше виждал. Още веднъж я прегърна страстно и усети как тялото й веднага откликва.

— Обичам те, обичам те! — задъхана от възбуда, повтаряше Сабрина.

Гарт вдигна глава и очите му срещнаха нейните.

— Отново те намерих, любов моя!

— Да! — прошепна тя.


Макар че всичко беше заплетено и объркано както преди, целият свят й изглеждаше различен. Сабрина отново се взираше през илюминатора, както едно денонощие преди това и докато наблюдаваше причудливите форми на облаците, се сбогуваше с всичко скъпо, което трябваше да остави. Играта свърши. Трябваше да тръгне още днес. Бе взела своя дял от любов и страст, след който нищо нямаше да бъде както преди. Но колкото и свиден да беше този спомен, той никога нямаше да принадлежи на нея, а на Стефани.

Онова, което започна в средата на септември като безобидна шега, в края на октомври се превърна в сложна плетеница от страст и жажда. Но това, което беше невъзможно за Гарт и Сабрина, беше жизненоважно за Гарт и съпругата му. Знаеше, че и да иска, никога няма да го забрави, защото жената на Гарт беше нейното второ „аз“. До нея той поклати отрицателно глава, когато стюардесата му предложи списание, и отново се облегна назад.

— Невероятно колко много неща се промениха откакто ти се върна от Китай — замислено изрече. — Знаеше ли, че ще стане така, преди да тръгнеш? Или може би впоследствие си осъзнала, че това може да се окаже първата стъпка към нашата раздяла? Мисля, че това е обяснението на нещата. А после се върна и се опита да бъдеш съвсем различна от преди, сякаш бе решена на всичко, за да промениш нашия брак, да ме накараш да осъзная какво е станало с нас през тези дванайсет години. Иска ми се да ти кажа, че съм ти благодарен, макар че ти сигурно го знаеш. Искам да знаеш, че си давам сметка за всичко, което ти направи за нас, независимо че ти е било трудно да се промениш. Ти трябваше да извършиш промяната. Аз не бих могъл. Не знаех как. — Взе ръката й. — Това се опитвах да ти кажа миналата нощ. За нищо на света няма да те пусна отново да се отдалечиш от мен. Ти ме научи да… Стефани! Какво има? Какво ти е?