— Уеб — промълви тя. — Прекрасно!

Ирма я погледна стреснато и за миг погледът й се фокусира върху нея.

— Откъде знаете, че е Уеб? — попита направо.

— Познавам мебелите. Работя с антики.

— О, така ли? — извика възторжено Енджи. — Тогава сигурно ще харесате „Силвърмайн“. — И тъй като Сабрина я погледна озадачена, тя продължи: — Нашата артистична колония. На няколко километра оттук. Поне веднъж седмично ходим там на покупки или на обяд.

— Имам чувството, че Стефани е няколко нива над „Силвърмайн“, Енджи — заема се Фреди Пейм. — Тя вероятно познава много по-добре от всички в колонията интериора. Дори повече и от тебе, Ирма.

Сабрина застана нащрек. Женска война! Вече беше забелязала признаците й в колата.

По време на обяда Енджи бе заета изцяло с поддържането на мира между Фреди и Ирма. Статутът на жените повтаряше йерархията на мъжете им. Ирма, като съпруга на президента, беше най-високопоставената и ръководеше обяда, както и целия светски живот на компанията, но често оставяше Енджи да заглажда пукнатините, които нейният рязък характер отваряше.

Докато ядеше грейпфрут и пуйка по флорентински, Сабрина развеселена наблюдаваше престрелката. Беше свикнала с подобни микровойни сред висшето общество на Лондон „Има ги навсякъде, дори в Евънстън. Не ги забелязвах, защото приемах Евънстън като нещо временно“ — мислеше си тя.

Нищо, свързано с Гарт, не можеше да бъде постоянно.

Усети болката, с която вече беше свикнала. Изведнъж чу гласа на Ирма.

— Моля? Извинете, замислих се за нещо друго.

— Казах — натърти този път домакинята, — че имаме намерение да организираме вечеря в клуба, за да можете вие с вашия съпруг да се запознаете с всички. Трябва да знаете, че ние сме много сплотено общество. Много от мъжете в Станфорд пътуват ежедневно до Ню Йорк, но ние смятаме, че нашето призвание е тук. „Фостър“ е най-престижната институция на Станфорд и онези от нас, които заемат водещо място в компанията, са начело на обществото в града. Ние даваме на Станфорд сила, защото предпочитаме да си харчим парите тук, а не в Ню Йорк. Това е отговорност, която носим с радост, но тя би имала резултат само ако сме заедно. Фреди смята, че това са глупости, може би под влияние на някои свои твърде странни приятелки.

— Чиито съпрузи не са началници — обади се Фреди.

— Но Фреди никога не се отклонява прекалено далеч — обърна внимание на забележката й Ирма. — Защото всеки от нас се нуждае от останалите, както сама ще видите, когато съпругът ви дойде на работа тук. Ще ви помогнем да станете една от нас. Фактът, че ще трябва доста да учите, не бива да ви притеснява. Ясно е, че щом идвате от Средния Запад, едва ли ще познавате нашия стил. — Тя направи кратка пауза. Енджи изглеждаше доста притеснена. Фреди намигна на Сабрина, която слушаше мълчаливо, с широко отворени очи. Домакинята продължи: — Нашият начин на живот постепенно прониква и в останалата част от страната. Често, разбира се, докато другите възприемат и усвоят това, което правим, ние вече сме създали нов стил и те отново трябва да се учат. Ние черпим своя стил от културните центрове на Европа. Ние например вечеряме по-късно от вас, да речем в осем, дори понякога в девет. Шест часът, разбира се, е подходящо време за децата. Освен това никога не се храним в задни дворове, не понасяме барбекюта и други блюда, които се приготвят в облаци от дим и миризми. Не носим дрехи от една част, като гащеризони и джемпъри. Поддържаме държавните училища, защото те имат голямо значение за нашия град, но никога не пращаме децата си в тях. Вие сигурно имате деца?

— Две — машинално отвърна Сабрина. Беше замаяна, даже омагьосана от тирадата на Ирма. — Момче и момиче.

— И сигурно ги възпитавате като добри християни.

— Засега възпитаваме Клиф като център-нападател в отбора по футбол. За Пени още не сме решили.

Фреди избухна в смях, а Енджи тихичко се изхили. Ръката на госпожа Калън замръзна, както бе вдигнала чашата с кафе.

— Онези от нас, които са благословени с материално богатство, приемат сериозно отговорността си пред обществото.

— Спокойно, Стефани — усмихната поде Енджи, усетила, че Ирма става за смях. Тя не знаеше точно по какво — дали по това, че веднага позна марката на пианото, или заради спокойствието и безразличието, с които наблюдаваше президентшата, или заради царствения начин, по който държеше главата си, но си личеше, че Стефани не е провинциално момиче. А може би защото беше красива, заради което Енджи благородно й завиждаше, както завиждаше на други жени заради кулинарните им умения. Не искаше Стефани да си състави за тях мнение по поведението на Ирма. — Ирма винаги е ужасно сериозна с непознати хора, но в нашата група тя наистина е забавна. Играе тенис и понякога трябва доста да се изпотя, за да я победя. Понякога успяваме да я убедим да поиграе с нас волейбол. Не много често, разбира се.

— В Средния Запад не играем много волейбол — със сериозно изражение каза Сабрина и леко приведена напред, погледна лявото око на Ирма, — но затова пък прогресът донесе тениса направо до входната врата. Разбира се, стараем се да станем изискани. Нерядко някоя от жените облича я „Карл Лагерфелд“, я „Пери Елис“. От време на време заедно с вечерята сервираме и вино. Най-често монтраше или брьойли, ако сезонът позволява червено. А напоследък най-смелите от нас започнаха да сервират салатата след ордьовъра, вместо преди него. Разбира се, има още много да учим и ние работим упорито и ежедневно. Бъдете сигурна обаче, че сме ви признателни за всичко, което ни позволявате да заимстваме от вас.

Настъпи продължителна пауза. Енджи се опита да се усмихне, но устните й трепереха.

— По дяволите! Как си, Ирма? Като размислиш малко, може и да ти мине — обади се най-после Фреди и се обърна към Сабрина: — Ирма ни каза, че вие сте стеснителна домакиня от пущинаците. Ирма, скъпа, трябва да скриеш първите си впечатления в килера. Те не ти вършат работа. Стефани, хайде да излезем на терасата.

Сабрина остана неподвижна.

„Дявол да го вземе! Какво ми става? На мое място Стефани щеше да мисли за Гарт. Щеше да бъде смирена и мила и щеше да остави президентшата да се перчи колкото си иска, а аз мисля само за себе си и развалих всичко. Защо, за Бога, оставих тази глупава жена да ме хване в капан?“

— Стефани? — извика Фреди. Сабрина стана, извини се и я последва навън. Двете седнаха на каменния парапет. — Тя може да причинява зло, но не е опасна, освен ако ти не й дадеш тази власт. Номерът е да не забравяш, че тя е глупачка, която трябва да възприемаш сериозно.

— Само ако Гарт поиска това от мен.

— А защо иначе би дошла дотук? — учуди се другата жена.

— За да видя света и светът да види мен. Защо всички смятате, че въпросът е решен? Няма ли място за съмнение?

— Виж какво, мила, не зная какво ти е казал съпругът ти, но той не е тук за интервю. В момента тече заседание, на което се обсъжда всичко, което неговата длъжност трябва да включва, до най-големи подробности. В същото време ние трябва да проверим дали твоето сърчице подскача от възторг при мисълта да станеш една от нас. От това, което чух, излиза, че ще се преместите в Станфорд веднага след края на учебния срок.

Сабрина се чувстваше предадена. Гарт не й бе казал, че въпросът е решен. Дали наистина смяташе да приеме работата, без да обсъди това с нея?

— Хей, всичко е наред — окуражи я Фреди. — Не обръщай внимание на Ирма. Тя е само една от дребните подробности на тукашния пейзаж. Съветвам те обаче, когато се преместите тук, да направиш възстановка на пиесата, която сте й изиграли в Чикаго. Ще бъде безкрайно поласкана. За да намерите своето място сред нас, ще са нужни няколко неща — една вечеря с подходящо подбрани гости, няколко обяда, една-две благотворителни акции, присъствие на няколко от приемите на Ирма. Трябва да намериш начин да се спогаждаш с нея. През останалото време можеш да бъдеш вярна на себе си. Ако си дискретна, ще можеш да живееш както си поискаш и с когото си поискаш. Тук животът не е никак лош.

— Зная. — Сабрина се изправи и приглади полата си. Стефани ще може да се оправи с тях. Ще се преструва, че е това, което Ирма очаква от нея. Няма да се ядосва, но няма и да затъне в отношенията им подобно на Енджи и даже Фреди. Сестра й ще живее доста добре сред тях.

— Ти ме спаси два пъти — обърна се тя към Фреди. — Благодарна съм ти за това. Сега обаче трябва сама да поправя стореното.

Влезе в трапезарията и се насочи към Ирма.

— Беше толкова грубо от моя страна… може би защото днес натрупах много нови впечатления. Обядът бе прекрасен, а разговорът — наистина интересен…

Ирма я погали майчински по главата.

— Приемаме вашите извинения. Моят съпруг смята, че вашият съпруг ще бъде голяма придобивка за „Фостър“. А сега да тръгваме на обиколка.

Те се качиха в колата и се отправиха към новата гимназия, после посетиха болницата, където Ирма оглавяваше женския доброволчески отряд. Поседяха малко на брега на Лонг Айлънд и погледаха лодките. Сабрина с тъга си спомни за дома. После се върнаха в централата на „Фостър Лаб.“, за да вземат мъжете, и всички се отправиха на вечеря в клуба, където семейство Андерсън трябваше да се запознае с местния елит.


Докато пътуваха към хотел „Плаца“ в Ню Йорк, Гарт хвана ръката й.

— Нахранен и засипан с ласкателства: за обяд — патица, за вечеря — раци. Какво беше това, което ни сервираха за десерт?

— Лешников мус с пюре от ягоди.

— Така ли се хранят професорите в Кънектикът според теб?

— А жените им винаги ли трябва да изслушват лекция за това как изостаналите жители на Средния Запад трябва да се учат на изисканост от високоразвития Източен бряг?

— Интересно. Кой изнесе тази лекция?

Тя му описа как е минал обядът, без да спестява нищо.

— Мисля, че не ти помогнах много. Но ако Фреди е разбрала правилно, въпросът е решен и ти получаваш работата.