— Ти си имала всичко това — продължи сестра й, сякаш бе чула мислите й. — И пак ще го имаш. За мен това е единствената възможност.

— Това е последният ти каприз, нали?

— Последният — обеща тя.

Сабрина пое дълбоко дъх. Още една седмица. С Гарт.

— Кой е мъжът?

Сестра й явно се колебаеше.

— Макс Стайвесънт.

— Не! — извика тя.

— Не бързай. Той много се е променил. Даже Александра го забеляза. Кога си го виждала за последен път? Той е живял в Ню Йорк през последните три години.

— Александра твърди, че се е променил?

— Каза, че бил станал по-зрял.

— Напълно в нейния стил — засмя се Сабрина. — Ти почти нищо не знаеш за Макс, Стефани. Питала ли си Александра нещо за него?

— Нямаше нужда да я питам. Аз проектирах новата му къща в Лондон. От първия до последния етаж. Също както ти си направила с къщата на Александра. Не ти казах, защото се страхувах, че може да се проваля. Но успях. Сабрина, аз зная всичко, което ми е нужно за Макс. Не ти искам разрешение. Вече му обещах, че ще замина. А ти не си човекът, който ще ме учи, че не трябва да влизам в леглото му.

— Не заслужавам тези думи — отвърна студено Сабрина. „Сигурна ли си? — запита се тя. — Та ти си влюбена в мъжа й!“

— Сигурно не ги заслужаваш — отвърна безгрижно сестра й, — но не разбирам защо възразяваш да замина с него. Явно причината не е Макс. Толкова ли си отегчена от Евънстън, та не можеш да издържиш още няколко дни? Тук не става дума за услуга. Не те моля за нищо. Бездруго и двете нямаме избор. Нат не ти махна гипса, нали?

„Тя иска да я излъжа! Подсказва ми как!“

— Не, отложи го за края на следващата седмица. Точно когато свърши твоето последно приключение.

— Виждаш ли? Значи всичко е наред. Няма да те карам да чакаш повече. Ще си взема билет за понеделник. Сабрина… Не ми се сърди. Имам нужда от теб. Зная, че един ден ще се върна при децата си и този ден е съвсем скоро. Ще живея в своя дом, ще се занимая с Пени и Клиф. Ще се опитам да оправя отношенията си с Гарт. Всичко ще е наред. Само че още не мога да си представя себе си там. Не съм готова. След обиколката вече ще бъда готова. Ще ми помогнеш, нали? Досега в моето семейство са станали неща, за които нищо не зная. Ти ще ми разкажеш, за да мога да се върна при тях, нали? Нали мога да разчитам на помощта ти, Сабрина?

— Разбира се! — Тя плачеше. — Винаги и във всичко.

Затвори очи. Усещаше огромното напрежение в гласа на сестра си. Знаеше, че Стефани иска да се върне, но се страхува. Каквото и да е станало между Гарт и Стефани, Сабрина трябва да изчезне. Жената, която той ще прегръща до края на живота си, ще бъде сестра й, майката на неговите деца. Стефани, забравила отдавна за Макс и неговата яхта. А Сабрина, някъде далече, зад един океан разстояние, ще продължава още дълго да плаче за Гарт.

„Следващият понеделник. Нека дотогава Стефани вземе от живота своя последен каприз. Аз й дължа това бягство. Нека да замине, без да знае за пътуването до Кънектикът, за сваления гипс. Нека да замине! Ще дойде време и за истината. За истината винаги има време.“


Сабрина наблюдаваше как Чикаго се накланя под тях, докато самолетът набираше височина и се отдалечаваше на изток. Езерото Мичиган се разсипваше в сребърни блясъци, заобиколено от метално — стъклени небостъргачи. Разпозна Евънстън и университета, зеленото петно на парка „Линкълн“.

— Краят на сезона — отбеляза Гарт. — Каква прекрасна есен! Тя протегна ръката с венчалния пръстен и я пораздвижи.

— Странна есен!

Той я прегърна. Усещаше на рамото си нейната лъскава кестенява коса. Дългите мигли бяха само на сантиметри от устните му. „Не сме ли пътували заедно и друг път? — запита се. — Миналата година, до Амстердам. Тогава тя отиде за един ден до Лондон, за да види сестра си. Колко време бяхме сами тогава?“ Не можеше да си спомни какво са правили двамата и дали изобщо са оставали сами. Вероятно не. Той отново погледна красивата жена до себе си и тъй като не можа да намери отговор, леко докосна с устни косата й. Тя не реагира и след малко той изтегли ръката си и отвори някаква книга. Тя веднага направи същото.

Когато се настаниха в лимузината на „Фостър Лаб“, която ги чакаше на нюйоркското летище, Гарт я погледна и кисело отбеляза:

— Единственото пътуване от една година, което мога да направя заедно с жена си, и вместо да бъда с нея, трябва да прекарам вечерта с началници от фармацевтичния бизнес. Каква глупост!

— А аз ще я прекарам с техните съпруги. Не е по-умно, нали?

— Искаш ли да избягаме? Да се върнем в Ню Йорк и да забравим за Станфорд. Само тази нощ.

— Не можем.

— Да-а, не можем. Забравих колко много искаш да работя в Станфорд.

— Нали вече ни чакат? Какво ще си помислят, ако не отидем? Гарт, какво да правя цяла вечер в компанията на съпругите им?

— Нищо. Просто ги слушай. Те, а не ти, ще имат работа тази вечер — да те забавляват, да ти внушат, че Станфорд е втората райска градина след библейската, така че ти да загубиш търпение и още следващата седмица да се пренесем тук.

— Нямам представа как да се държа с тях.

— Както искаш.

— Кажи ми ти как искаш да се държа. С широко отворени очи, подобно на Пепеляшка, попаднала в двореца по престилка, или студеня и недостъпна, или сдържана, но дружелюбна. Ще направя това, което искаш.

— Виж, обич моя, ти не си с мен, за да играеш някаква роля. Искам да бъдеш себе си.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

Колата навлезе в Станфорд, градче, подобно на Евънстън, разположено на шейсетина километра от Ню Йорк. Във фоайето на централната сграда на „Фостър Лаб.“ вече ги чакаха трима от директорите на компанията. Огромната сграда от стомана и стъкло сякаш се носеше над море от зеленина с фонтан пред главния вход.

Жените бяха облечени в сини, зелени или кафяви вълнени костюми. Наредени до съпрузите си, те посрещнаха семейство Андерсън с добре отрепетирани сърдечни усмивки. Дадоха им една-две минути, за да осъзнаят напълно великолепието на приемната, в която двамата се бяха озовали, убедени, че по-нататък омайната обстановка ще направи своето. Гарт не реагира. Сабрина знаеше, че разкошният декор изобщо не може да го впечатли. Всъщност той почти не го забеляза. Би бил много по-заинтересуван от оборудването в лабораториите, отколкото от всичкия махагон в Кънектикът, мислеше тя. Съзнаваше обаче, че домакините очакват някакви отзиви, затова огледа залата и изрече със сдържан възторг.

— Внушително. Великолепно.

Усмихнати, жените една след друга й протягаха ръце за запознанство, и междувременно хвърляха крадешком по някой поглед на Гарт, който за тяхно учудване се оказа по-млад и красив, отколкото това е прието за един професор по генетика. Щом съпрузите им го отведоха, те се съсредоточиха върху Сабрина.

— Ето че отново се срещнахме — каза първата. — Добре дошли в Станфорд.

Думите й я завариха напълно неподготвена. Стефани никога не бе посещавала Станфорд. Тази жена е била в Евънстън, но защо Гарт не й бе споменавал за това? — Щастливи сме да бъдем във „Фостър Лаб.“ — отвърна тя, но то явно не бе достатъчно, защото настъпи неловко мълчание.

— Твърде много лица за една вечер след пътуване — намеси се друга от дамите. — Вие, разбира се, помните Ирма Калън.

— Президент — бързо я допълни госпожа Калън.

— … от времето, когато тя се отби в Чикаго по пътя за Лос Анжелис — продължаваше с безценните подробности спасителката на Сабрина. — А аз съм Фреди Пейн, вицепрезидент, финанси.

— Енджи Уорнър — протегна ръка следващата. — Вицепрезидент, производство.

Този път реакцията на Сабрина бе по-адекватна. Те се представят с титлите на мъжете си!

— Стефани Андерсън — отвърна на свой ред. — Професор. Фреди Пейн поклати едва забележимо глава, за да я предупреди. „Лошо начало — разбра Сабрина. — Опитай пак!“

— Ние с нетърпение очаквахме това пътуване — опита се да поправи белята.

— Ах, и ние се чудехме — отвърна Ирма Калън. — Твърде много пъти беше отлагано.

— Искаме да обикнете нашия град — присъедини се Енджи Уорнър. Ниска и пълничка, с ангелско лице и устни като розичка, тя беше идеалният миротворец. — Да обикнете и нас. Предлагаме ви кратка обиколка преди приема у Ирма, след това едно посещение в училището и дамския клуб, ако желаете, може би…

Сабрина леко се поклони в знак, че приема. Кой ли би могъл да откаже нещо на Енджи Уорнър? Или пък на която и да е от тях, поне за момента? Мъжете им печелеха над триста хиляди годишно, а нейният — трийсет и пет хиляди. Сред тези жени, въоръжени с парите и престижа, и при това на техен терен, тя беше в неизгодна позиция. „Не трябва да го забравям“ — каза си наум.

Ирма Калън ги поведе към своя силвър шедоу. Колата се плъзгаше безшумно по широките, тихи улици покрай двестагодишни църкви и полето, днес превърнато в парк, където бе станало едно от сраженията по време на Гражданската война.

Спряха пред триетажна тухлена къща с няколко допълнителни пристройки от двете й страни. „Като пияна кокошка, размахваща крила“ — реши Сабрина. Ирма Калън й беше крайно антипатична. „Но това е жената на президента! Покажи уважение, Сабрина!“ — подкани се тя.

Госпожа Калън беше висока и грубовата жена, с издължена брадичка и разногледи очи. Този дефект често предизвикваше объркване у събеседниците й, които не знаеха кое око да гледат при разговор. Сабрина си избра лявото и скоро установи, че почти през цялото време е в неговия фокус. Жена, която неволно правеше другите нервни, с труден характер, не би приела любезно млада и красива жена, която си позволи лека шега с титлата на съпруга си и даже по-лошо — бе забравила предишната им среща.

Но Ирма Калън имаше великолепен дом, обзаведен с въображение и вкус. Сабрина с възхита разглеждаше просторните стаи, в които майсторски се съчетаваха два прости, елегантни стила. Мебели шейкър се съчетаваха с по-масивни произведения на Филип Уеб от началото на века, боядисани в онова неподражаемо зелено, което бе станало негова търговска марка, украсени с лакирана кожа или благородни сребърни орнаменти. Прокара ръка по деликатната ажурна украса върху капака на пианото.