— Погледни ме — изрече по-твърдо Гарт, но тя поклати отрицателно глава. Той още не подозираше истината. Иначе не би я наричал „Стефани“. Въпреки това обаче бе усетил най-важното — че тя ще го напусне. Да, това беше истина, непоносима истина и той никога нямаше да я осъзнае, никога нямаше да разбере защо и какво всъщност се беше случило. „Не мога, обич моя, не мога да ти кажа!“

Той отпусна ръце и лишено от топлината на дланите му, лицето й остана голо, незащитено. Сабрина отвори очи.

— Трябва да се връщаме. Децата…

— Ей сега. Откога не сме се разхождали сами?

— Не зная — отвърна тя, благодарна, че може най-после да изрече спокойно една проста истина.

— Тази седмица заминаваме. Мислех да ти кажа още снощи. Приех поканата на Калън да подсетя „Фостър Лабораториз“. Ще излетим за Ню Йорк във вторник сутринта, ще преспим и в сряда вечерта ще се върнем.

— Не — автоматично отказа тя. — Децата, моята работа. Китката ми. А и парите…

— Ще оставим децата на Вивиан, а антиките ще издържат без тебе два дни. Ти каза, че в понеделник ще ти свалят гипса. „Фостър“ плаща цялото пътуване, включително и хотела в Ню Йорк. Виж, нали от месеци ме уговаряш да приема тази работа? Заради теб приех поканата.

Сабрина взе една ябълка, излъска я в ръкава си и я захапа. Да пътува с Гарт, да остане с него насаме? „Искам!“ — мислеше тя. Ала колко дълго можеше да бъде постоянно с него и същевременно да го отблъсква?

Не можеше да го накара да се откаже, защото Стефани искаше той да приеме и да се махнат от Евънстън. Сабрина кимна неохотно. Щеше да отиде до Кънектикът. Той я прегърна през рамото и двамата тръгнаха обратно.

— Крайно време да останем сами и да се опитаме да разберем кои сме.

Глава 16

Натан Голднър сложи снимката върху осветения екран и направи на Сабрина знак да погледне.

— По-добре не може и да бъде. Можеш отново да налагаш Гарт и децата, да разбиваш белтъци и да шофираш. Сега да свалим гипса. — Наведе се над ръката и. — Защо не чувам радостни викове?

Тя едва се усмихна.

— Стефани? Добре ли си?

„Тъкмо в това е проблемът. Защо ли не мога да остана в гипс още няколко дни?“

— Извинявай, Нат. Мислех си за трите щайги ябълки в антрето. Защо не оставиш гипса още няколко седмици? Тъкмо Гарт и децата ще се научат как се прави конфитюр от ябълки.

„Наистина ли искам да остана още няколко седмици тук? А Лондон? Моят живот ме очаква. Тъкмо в това е цялата лудост, че не зная какво искам. Всъщност какво значение има? Та аз нямам избор!“

Нат се смееше, сигурен, че тя просто се шегува. Сабрина огледа бялата си, сякаш изтъняла китка.

— Може би трябва да я стегна с бинт? Мога ли да я движа свободно?

— Стефани, ако искаш можеш да белиш ябълки от днес до Коледа и да разместиш всички мебели в „Колекции“. Даже е препоръчително да я движиш повече. Костта е по-здрава от преди.

Тя се обади в галерията, че ще отиде на работа следобед, и излезе на верандата. През широко отворените прозорци нахлу лек ветрец и донесе аромата на вече вехнещите рози в градината. Хвърли поглед на щайгите, които Гарт бе оставил в ъгъла предната вечер. „Какво да правя с тях? Да приготвя поне един сладкиш?“

Наля си чаша кафе, взе лист и седна на масата. После пусна писалката и раздвижи китката. Чувстваше я лека и гъвкава. Опипа я, за да провери дали все пак не я боли. Никаква болка. Сабрина Лонгуърт, излекувана, здрава, готова да напусне доброволното си изгнание и отново да превземе света. Телефонът иззвъня. Знаеше, че е сестра й още преди да вдигне слушалката.

— Сабрина, как си? — задъхано попита Стефани. — Как са Пени и Клиф?

— Прекрасно — отвърна озадачена тя. „Не само задъхана, но и някак си напрегната, сякаш се страхува от отговора ми.“ — Вчера ходихме да берем ябълки. Стефани, какво да правя с три щайги златна превъзходна?

В смеха на сестра й прозвуча копнеж и тя веднага го долови.

— Те винаги се увличат. Защо не ги спря?

— Ние не бяхме при тях.

— Не бяхте…

— Разхождаме се из градината. Нямах желание да бера ябълки, а и ми беше трудно с гипсираната ръка. Оставихме ги да свършат цялата работа.

Последва пауза.

— Как е Гарт?

— Добре. Той е добре. Миналата седмица ти казах, струва ми се, че напоследък прекарва повече време вкъщи. Виждам как децата се радват и го чакат. Така че всички сме добре.

— И?

Сабрина пое дълбоко дъх.

— И тази сутрин аз…

— Питам за друго. За Гарт? Сигурно като се е върнал от Калифорния, е искал да се любите. Нещо като „Добре дошъл у дома“.

Долови отчуждението в гласа на сестра си. Сякаш искаше да увеличи още повече разстоянието помежду им.

— Така ли прави обикновено? — попита в отговор.

— Да. И този път го направи, нали? Е, голяма работа. Можете да правите каквото пожелаете. Прекалено би било да очакваме от някого безкрайно дълго да… върши неща, които са различни и… А и пет седмици са ужасно дълго време…

Изведнъж Сабрина разбра. Кой, кой ли бе другият мъж? Изглежда, бе станало неочаквано.

— Не, не са чак толкова много — отвърна предпазливо. — Много неща се случиха, но…

— Той искаше, нали? Искал го е… Сабрина, колко пъти досега сте правили любов с Гарт? Пет, десет пъти? Не ме лъжи!

— Веднъж. — Тя чу как Стефани пое дълбоко дъх. — В нощта, преди да замине за Калифорния. Не можах да го спра, Стефани, но това, което се случи, не означава нищо. То е без значение.

— За Гарт е имало голямо значение.

Тя не отговори. Сестра й седна върху раклата в спалнята и си представи как децата й берат ябълки. Обзе я носталгия. Искаше да поговори с някого за това. Но с кого? Габи скоро щеше да се върне, но на нея не можеше да каже. Не можеше да говори и със сестра си, която се беше любила със съпруга й.

— Колко ужасно! — промълви, имайки предвид не Гарт и Сабрина, а своята обърканост. Беше позвънила, за да каже на сестра си за круиза, но новината за ябълките предизвика носталгията й. Мисълта, че двамата са се любили я караше да желае Макс.

— Зная, че за тебе е ужасно — отвърна Сабрина. — Но аз не съм го прелъстявала. Стана така, че от доста време спим в едно легло. Мислех даже да не ти казвам…

— Защо не? Това не ме интересува. Можеш да се любиш с Гарт колкото си поискаш.

— Не ми предлагай съпруга си, Стефани — отвърна студено тя. — Случи се само веднъж. Няма да позволя да стане втори път. Не заради теб, а за да мога да живея в мир със себе си.

— Сабрина, почакай, не се сърди. Извинявай. Не исках да… Чувствам се толкова далече… Това, което правя тук, няма нищо общо с моя живот. Объркана съм. Сабрина? Там ли си?

— Слушам те. Какво се е случило, Стефани?

Усещаше обичта в гласа на сестра си и искаше да й разкаже всичко, но не смееше.

— Не зная, толкова странни, непознати досега чувства. Понякога не зная коя съм всъщност и како искам да бъда. Не, не. Зная, разбира се. Всичко това ще мине, аз ще се върна в своя дом, но… сега ми е трудно да ти го опиша.

Сабрина прокара пръст по една пукнатина на масата. Срещу нея изсъхнало листо се откъсна от авокадото, което Пени отказа да изхвърли, и падна на килима.

— Зная — отвърна тихо. — И с мене е същото.

— В Евънстън? — попита Стефани с такова удивление, че тя се засмя и усети прилив на обич към сестра си.

— Дори и в Евънстън. Доста неща се случиха.

— Да-да, ти вече ми каза.

„Е, добре — помисли Сабрина. — Свърши се. Странно защо още не ме пита за рентгеновата снимка. Знае, че днес ми свалят гипса. Трябва да й кажа и да се приготвя за тръгване. Какво значение има дали искам или не. Това си е нейното семейство, а аз съм една натрапница.“

— Стефани, имам среща с…

— „Амбасадор“ върви добре. Имаме много работа — прекъсна я сестра й.

— Така ли? Какво продадохте?

— Порцеланът, който ти купи в Китай. Пристигна преди три дни. Още не го бяхме разопаковали с Брайън и един дистрибутор от Бон дойде и го купи. Брукс го изпратил при нас. А един адвокат от Манчестър купи махагоновото канапе, с лирообразната облегалка. О, да, и лейди Старгрейв дойде. Иска да й намерим скрин Чипъндейл за новата й градска къща. Обещах да й доставя, макар че нямам представа откъде мога да го намеря.

— Томас Странг може да има. Той купи две миналата година. Ако не, сигурно има спи джилоуз. Бетина вероятно няма да забележи разликата, но аз мога да…

— Ще му се обадя — побърза да отговори Стефани и продължи, за да не даде възможност на сестра си да изрече най-важното: — Габриела е вече добре, макар че като девойче по цели нощи седи на прозореца, гледа луната и мечтае за Брукс. Не иска да излиза с друг. Мислех да я помоля да помага на Брайън в галерията, докато отсъствам.

Тя направи пауза.

— Докато… какво?

— Само още няколко дни. Сабрина. Срещнах един човек, различен от всички мъже, които съм срещала. Вълнуващ и… особен и невероятно богат — засмя се с престорено безгрижие. — Фантазия! Не е от типа мъже, с които бих искала да съм цял живот, но… Покани ме на круиз в Средиземно море с неговата яхта за четири-пет дни. Реших да отида. Това е единствената ми възможност да обикалям с яхта. Не искам да я пропусна.

„Ето защо ме накара да призная, че сме се любили с Гарт. Имала си нужда от оправдание. И затова все още не ме питаш дали са свалили гипса. Тихата, скромна Стефани, която постоянно се измъчваше, че сестра й я засенчва. Нерешителната Стефани, която срещна Гарт твърде рано и се омъжи за него. Същата Стефани сега се беше впуснала в опасна любовна история. Сабрина се усмихна при мисълта за коренната промяна в живота на двете. — Аз също преживявам тук своята любовна история, защото срещнах Гарт твърде късно.“

Средиземно море, яхта, пътуване. Та това беше нейният живот! Мисълта за него върна желанието й за всичко, което бе имала само допреди месец. Познаваше добре изживяването, което пътешествията с яхта носеха. Един затворен свят от лукс и чувственост, изолиран от пространството и времето. Ослепително бяла яхта се плъзга по синьо-зелената шир, а на хоризонта се мержелеят обгърнати с мъгла острови. Слънцето, като разтопен метал обагря всичко в златисти оттенъци. Прохладни каюти и тъмен, омайващ, сънлив секс през дните и нощите. О, как й липсваше всичко това!