Той седна на бюрото си и взе да прелиства някакви документи. Гарт го наблюдаваше. Знаеше какво ще последва. Стефани щеше да е доволна. Повече пари и престиж, повече време за семейството. Трябваше обаче да се откаже от изследванията си и от преподаването. Деканът по научната работа беше преди всичко администратор. Нямаше време за нищо друго. Не мога да седя по цял ден на едно бюро, докато другите навлизат там, където и аз вече прокарах свой път, ако трябва да променям нещо, за да доставя удоволствие на Стефани, по-добре да избера „Фостър Лабораториз“. Строс отново стана.
— Не е нужно да ти казвам коя беше първата кандидатура, на която се спряхме. Ти имаш международен престиж, огромна научна работа. Между другото онази статия в „Нюзуик“ беше доста добре написана. Интересно как една статия в популярно списание може да впечатли съвета повече, отколкото десет научни журнала, взети заедно. Смятаме, че с теб постът ще получи научен престиж, достойнство и почтеност. Не съм сигурен обаче дали идеята ще ти хареса.
Гарт го погледна остро. Само той можеше да реши дали да приеме, или да откаже. Не беше работа на Строс да решава вместо него.
— Не ме гледай така, Гарт — ухили се той. — Знам, че ще ми стиснеш ръката, ще кажеш, че винаги мога да разчитам на тебе, но предпочиташ да работиш в лабораторията си и да не се занимаваш с администрация. Ще ми предложиш още да ми помогнеш при намирането на човек за този пост.
— Съгласен — засмя се Гарт. — Но ти не ме оставяш да произнеса тази забележителна реч.
— Ще ти дам възможност да произнесеш друга. Какво ще кажеш за креслото на директора на нашия нов институт по генно инженерство?
Гарт вдигна рязко глава. Умът му трескаво анализираше новата информация.
— Кога е било решено да създаваме институт по генно инженерство?
— Неотдавна.
— Лойд, аз се мъча да прокарам това решение от пет години! Винаги са ми казвали, че няма пари. Това е една от причините, заради които…
— Мислиш да ходиш във „Фостър Лабс“ — довърши вместо него Строс. — Още ли не си ходил да ги видиш?
— Следващата седмица заминавам за два дни.
— Когато те разведат из института, можеш да го сравниш с това — сложи на бюрото една голяма папка и извади от нея разни скици, — плюс заплата от около шейсет хиляди долара и лекторски часове колкото и когато пожелаеш.
Гарт подреди скиците върху бюрото.
— Виждам, че сте променили плана. Няма аудитории.
— Отказахме се от тях по финансови причини.
— Откъде намерихте пари за институт?
— Бяха деблокирани.
— Деблокирани? Значи е имало пари!
— Имаше, но попечителите ги задържаха. Смятахме, че институтът не е най-важният приоритет.
Строс отвори едно от барчетата на библиотеката си.
— По това време на деня е добре човек да пийне нещо. Какво предпочиташ?
— Скоч. Лойд, попитах те…
— Почакай малко и ме изслушай. Твоят доклад ни убеди, че е по-добре да създадем институт, за да използваме федералната субсидия за изследвания и за да изработваме продукти, които след това да патентоваме и продаваме. Но винаги, когато сме давали обява, че търсим директор, тук или в Европа, получавахме неизменно един и същи отговор — защо търсим специалист, след като човекът, който ни трябва, работи тук, под носа ни.
— И вие какво отговаряхте?
— Изпий си уискито.
— Е, и?
— Гарт, ти нямаше да се справиш. Ти си блестящ учен, но не умееш да работиш с хора. Нетърпелив си, имаш труден характер. Кой в университета не те е виждал да размахваш в кабинета си онази ракета срещу невидим противник? Още малко уиски?
— Не, благодаря.
Строс доля и двете чаши, добави сода и му подаде едната, сякаш не беше чул.
— Значи не сте искали да назначите мен, но сте могли да изберете и друг. До днес. Какво се е случило? Да не е излязла мода на директорски места да се назначават учени с трудни характери?
— Смятам, че през последната година ти се промени, особено през последните няколко месеца. Работата ти като шеф на катедра е превъзходна. Ние високо ценим шефове на катедри, които могат да издействат правителствени субсидии за изследвания. Освен това застъпничеството ти за Вивиан Гудман и изобщо за мястото на жените в академичните среди направи дълбоко впечатление на съвета на попечителите. Още скоч?
— Ако съм толкова омекнал и улегнал, не би трябвало да имам нужда от още.
— Този е за тоста по случай новия ти пост.
— Почакай, още не съм приел.
— Гарт, трябва да докладвам пред съвета, че…
— По дяволите! Казах ти, че следващата седмица заминавам за „Фостър“.
— Ти не искаш да работиш за „Фостър“. Това е само изстрел срещу нашите глави.
— Лойд, следващия вторник ще бъда в Стамфорд. В четвъртък или петък ще ти съобщя отговора си.
— А ако се наложи да докладвам по-рано?
— Виж, Лойд. Знаеш от колко години се боря за този институт. Мисля, че ще се справя. Това е единственото, което мога да ти кажа сега. Трябва да отида в Стамфорд.
— Ах, разбирам. Стефани! Гарт, в директорското място също има престиж и пари, и…
— Зная. Ще й кажа и това. Но пътуването до Стамфорд е нещо, което й дължа. Аз също имам нужда да видя какво става по света, за да си сверя часовника. Ще ти съобщя отговора си следващата седмица. Мисля, че на този етап това е достатъчно.
— Добре. Можеш ли да обещаеш, че до петък ще знаем?
— До петък, Лойд.
Сабрина се събуди от някакъв странен шум. Долу Пени и Клиф се биеха с ракетите по главата и се обвиняваха взаимно за изгорелите в тостера филии. Събота сутрин. Няма училище. Тя зарови глава във възглавницата. Искаше й се да поспи още малко. Но не можа. Имаше и нещо друго, нещо, което трябваше да обмисли. Долу децата прекратиха кавгата и започнаха да говорят нещо за ябълки. А, да, днес трябваше да оберат ябълките в двора.
— Аз ще набера сто щайги — обяви тържествено Клиф.
— Няма да дойда, защото искаш да обереш всичките ябълки на света.
Децата са вече в кухнята. Събота… Ябълките… Събота, двайсети октомври. В понеделник е двайсет и втори.
— Е, добре, щом искаш, да направим рентгеновата снимка на двайсет и втори — бе казал Нат. — Ако китката ти е наред, веднага ще свалим гипса.
Веднага. Тя отвори очи. Гарт спеше до нея. Сабрина се вгледа в лицето му. Беше толкова тих, уверен в себе си, в пътя, по който искаше да върви. И въпреки, че не беше сигурен в нея, често объркан и измъчен от внезапните промени в поведението й, оставаше внимателен и нежен даже когато тя беше студена, щедър, когато тя беше дребнава, търпелив, както беше обещал, докато тя намери себе си.
„А коя съм аз — запита се тя и веднага си отговори. — Една жена, влюбена в съпруга на сестра си.“ Кога започна това? Не знаеше. Импулсивно погали с пръст високите му скули. Мускулът под окото му трепна и тя ужасена се отдръпна, но Гарт бе отворил очи и я гледаше.
Той видя как влюбено го наблюдаваше, но преди да успее да я вземе в обятията си, тя възвърна обикновената, неутрална, приятелска маска на лицето си.
— Добро утро — тихо каза той, без да помръдне. Сабрина го гледаше безпомощно и мислено му отговаряше, защото не можеше да изрече думите: „Добро утро, обич моя!“
От кухнята се разнесе трясък и звънкото „Нали ти казах!“ на Пени.
Младата жена скочи от леглото, наметна пеньоара си и хукна по стълбите. Клиф стоеше сред езеро от портокалов сок, парчета от счупената кана и съсредоточено развиваше върху локвата ролка книжни салфетки, които бавно пожълтяваха, докато се диплеха на пода. Тя избухна в смях, но за разлика от нея Пени беше вбесена.
— Какво смешно има?
Стефани не би се разсмяла. Тя щеше да се ядосва за счупената кана, за порязания пръст на Клиф, за изцапания под, по който всички щяха да се пързалят поне няколко дни. Но Сабрина виждаше друга сцена — топлото легло горе, пръстът й, който гали лицето на Гарт, срещата на погледите им, последвана не от любовни думи, а от трясък на счупено стъкло, хартията, която бавно покриваше локвата, и лицето на Клиф, копие на бащиното, което с научен интерес изучаваше проблема. Тя тръсна глава.
— Права си, няма нищо смешно. Как се случи това? Момчето се поколеба за миг, но реши все пак да каже истината:
— Сложих каната на главата си, за да видя мога ли да вървя така.
— Добре, ако тези салфетки не стигнат, вземи от шкафа още. И знаеш ли какво? Никакво бране на ябълки, докато не измиеш пода.
— Мамо! Мъжете не мият подове! Ще събера стъклата и ще попия сока, но…
— В този дом мъжете могат да мият всичко — спокойно отвърна тя. Понечи да тръгне, но се обърна и хвана Пени през раменете. — Хайде да излезем и да си поговорим какви ябълки ще берем днес.
Преди да напуснат стаята, Сабрина се обърна и срещна благодарния поглед на Клиф, който очевидно нямаше нищо против да измие пода, стига сестра му да не е там.
— Какви са щетите? — извика от спалнята Гарт и момиченцето се затича нагоре по стълбите да му докладва.
Сабрина тръгна към дъното на коридора, който тук правеше завой и затваряше скрита от погледа ниша точно под един от прозорците. Точно там Стефани бе сложила малка кушетка. Това беше едно от любимите места на Сабрина. Тя седна, обгърна коленете си и се загледа през прозореца.
В Лондон, Париж и Рим всички се връщаха от летните пътешествия. Започваха баловете, приемите, тържествените вечери и неофициалните приятелски събирания. В „Амбасадор“ влизаха клиенти. А тя стоеше някъде накрай света и се канеше да бере ябълки. Какво търсеше тук, когато в нейния собствен свят започваше новият артистичен сезон?
„Тук съм чужденка.“ Думите звучаха сурово в меката есенна светлина. Онзи, другият свят зад океана, не бе изчезнал. Там сега живееше Стефани. Каквото и да си казваха в писма и телефонни разговори, Сабрина вече знаеше огромната роля на малките детайли, които изграждат живота. Какво правеше Стефани в нейния свят? Каква следа оставяше след себе си като Сабрина Лонгуърт? „Какво прави тя с живота ми?“
"Измами" отзывы
Отзывы читателей о книге "Измами". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Измами" друзьям в соцсетях.