— Нямам навика да разпространявам клюки.

— Зная. Извинявай. Какво отговори на Линда?

— Да изчака, докато се посъветвам с теб.

— Наистина ли?

— Защо не? Вярвам на теб повече, отколкото на всеки друг. Освен това ти най-добре познаваш университетските среди.

— Как ми липсваш! Защо не вземеш самолета и не дойдеш тук за два-три дни?

— Не мога да оставя децата. Освен това утре започвам нова работа.

— Вярно. И какво друго става в Евънстън?

Двамата разговаряха около час.

— Ако дойдеш при мен, ще спестим на организационния комитет стотици долари от телефонни разговори — предупреди я със смях той, когато следващата вечер отново се обади.

Сабрина се засмя, но не отговори. Искаше й се да бъдат заедно, но съзнаваше, че за всички в тази опасна игра бе по-добре, ако двамата с Гарт стояха на хиляди километри разстояние.

Всяка сутрин се събуждаше от шума, който децата вдигаха в кухнята и с желание посрещаше новия ден, а вечер, докато разговаряше с Гарт по телефона, се питаше как е минал толкова бързо.

Преди обед набързо претупваше домакинската работа, ядосана на Стефани, заради която трябваше да се занимава с подобни безсмислени неща, като захвърлени не на място предмети, подреждане на дрехи в гардероба, бърсане на прах. Искаше й се да остави всичко на Хуанита, но работата беше много и въпреки помощта на децата я изморяваше.

След това „Колекции“ й се струваше курорт. Двете с Маделин организираха продажбите, изготвяха етикети с цената и кратки бележки за историята на всеки предмет, разполагаха ги така, че да изпъкнат най-интересните и да привлекат вниманието и към обикновените. Сабрина харесваше Маделин. Въпреки неприятната мисъл, че работи за някой друг, а не за себе си, тя организираше работата така, че Стефани да може веднага да навлезе в нея. Така неусетно минаваше по-голямата част от деня, а в късния следобед се втурваше, за да наглежда нашествието в къщата и особено атаката на хладилника, когато Пени и Клиф се прибираха от училище, обикновено с приятели.

Вечеряха при „походни условия“, на верандата, след което децата измиваха чиниите. Вечерта играеше с тях на някаква игра, обикновено прекъсвана от телефонното обаждане на Гарт. След като децата заспяха, тя се отпускаше на дивана във всекидневната или в креслото в спалнята с книга в ръка.

В четвъртък донесе вкъщи готварска книга и тримата приготвиха китайска вечеря. Пени издебна момент, в който никой не гледаше, и пусна в яденето десетина люти чушки.

— Трябваше да ни видиш отнякъде, татко. Всички плачехме, но мама каза, че и така е станало вкусно — похвали се тя на Гарт, когато той позвъни и подаде слушалката на Сабрина.

— Било е нещо изключително. Нещо като вечеря с корозионни блюда. Съжалявам, че го пропуснах.

— И аз съжалявам.

— Ще го приготвиш ли пак в неделя вечерта, заедно с чушките и всичко останало. Искам да го опитам.

— Щом си толкова смел.

— Нямам търпение. Впрочем Пени е права.

— За какво?

— Да ти кажа, че те обичам.

Сабрина усети как сърцето й прескочи няколко пъти. „Уморена съм. Ще се оправя, щом остана сама и си почина.“

— И че самолетът ми пристига в неделя в два следобед. Можеш ли да ме посрещнеш?

— Разбира се.

— Какво ще правиш утре вечер? Пак китайско ястие ли?

— Долорес и Нат ни поканиха на вечеря.

— Предай им много поздрави.

В петък вечерта, когато Пени и Клиф се качиха с трите деца на Голднърови на горния етаж, тя разказа на домакините всичко, което бе чула от Гарт за неговите изследвания и за доклада му на семинара.

— Той никога не би го признал, но на мен ми се струва, че е звездата на конференцията в Бъркли. — Видя как двамата се спогледаха и спря. Какво ли бе объркала сега? — Какво има?

— И двамата сме учудени, защото винаги, когато стане дума за работата на Гарт и особено за неговия успех, ти не пропускаш да споменеш за Стамфорд. А този път не каза нищо.

„Забравих колко много означава тази възможност за Стефани. Трябва да попитам Гарт, преди да тръгна. Обещах й да го убедя.“

— Още ли имаш главоболие, Стефани? — Нат запали лулата си.

— Не — стреснато отвърна тя, но в този момент й хрумна, че главоболието й е подходящ претекст. — Впрочем да, от време на време. Мислех да не ти казвам. Скоро ще дойда при теб на преглед за ръката и бях решила да ти кажа, ако дотогава не отмине.

— Кога точно те боли главата и къде? Покажи ми.

— Обикновено вечер, може би защото по това време съм уморена. — Посочи местата, които я боляха, докато имаше сътресение. „Прости ми и тази лъжа, Гарт, не мога да измисля по-добро извинение, за да не се любим, докато Стефани се върне.“

— Досега трябваше да мине — забеляза Нат. — Трябва да се прегледаш при интернист. А и за преглед на ръката ми се струва все още рано. Кога я счупи?

— На двайсет и втори септември.

— Хайде да изчакаме още десет дни. Обади се в кабинета и си вземи час за след една седмица. Ако рентгеновите снимки са добри, ще снемем гипса.

Вече знаеше какво да направи. Десетина дни щяха да й стигнат, за да убеди Гарт. Трябваше още на следващата сутрин да се обади на Стефани.


Гарт успя да се върне към ежедневието си в университета и да прочете кореспонденцията си едва в сряда. Беше отегчен до смърт от задълженията, с които администрацията постоянно го занимаваше. Бе пътувал от Бъркли към Евънстън като ученик, крито бърза за среща с първата си любов. През цялото време на семинара чуваше топлия смях на Стефани от техните телефонни разговори, спомняше си нощта, преди да тръгне, и мечтаеше отново за вечерите, когато четиримата се събираха във всекидневната. Обаче откакто се беше върнал, почти не можеше да ги види.

На всичкото отгоре жена му някак си поощряваше отсъствията му Гарт бе установил с отчаяние, че топлината в гласа й е овладяна и тя е отново далечна и затворена в себе си.

Не можеше да си обясни промените в поведението й. На аерогарата го посрещна с толкова щастлива усмивка, че той неволно забави ход, за да я гледа по-дълго. Чу как пътникът зад него се обърна към своя колега и каза:

— Бих искал да съм на мястото на онзи, когото тя очаква. Гарт усети как сърцето му се сви и ускори крачка, но когато се наведе да я целуне, тя сведе очи и помръкна, сякаш си спомни нещо.

Светлината в погледа й отново изгря, когато вкъщи той започна да им раздава подаръците. На Пени и Клиф — конструктор. Двамата веднага се заеха да сглобяват модели на вагоните, с които първите заселници бяха превзели Дивия Запад. За съпругата си бе купил от един магазин на площад „Жирардели“ велурен блейзер, мек, в убит цвят и старинни метални копчета. Със светнали очи тя го облече и се завъртя пред огледалото. „За мен“ — изрече полугласно, сякаш на себе си тя, и тези думи трогнаха и натъжиха Гарт.

— Благодаря ти. Прекрасен е! — Подаде му бузата си за целувка.

— Мисля, че улучих размера — отвърна той с едва доловима ирония. — Не си носила подобно нещо досега, но ми се видя в тон с начина, по който се обличаш напоследък.

— По-различно ли се обличам?

— Така ми се струва. В по-ярки тонове. Използваш други съчетания от цветове. Преди винаги закопчаваше блузите си до горе, а сега не. — Поклати глава, докато Сабрина се смееше. — Винаги си ме обвинявала, че не забелязвам как си облечена. Беше права. Съжалявам. Забелязвам обаче разликите. Искам да ти кажа, че така ми харесваш повече.

Беше щастлива семейна вечер. И тогава тя му разказа за постоянното си главоболие, за разговора с Нат и неговите препоръки. Постепенно се отдалечи на онова приятелско, но не и съпружеско разстояние, на което го държеше, откакто се върна от Китай. Изглеждаше даже по-нервна.

Той въздъхна и се застави да прочете купчината писма на бюрото. Най-отгоре лежеше повторна покана от Хорас Калън, президента на „Фостър Лабораториз“, да посети Стамфорд на двайсет и трети октомври. След два дни! Невъзможно беше да прекъсне лекциите със студентите. Но „Фостър“ и Стамфорд бяха мечтата на Стефани. Имаха най-модерната апаратура за изследователска работа, каквато университетът в Евънстън никога нямаше да притежава. Дали да не помоли Вивиан да вземе неговите часове? В края на краищата се отнасяше само за две лекции. Той набързо написа в отговор, че приема поканата, и остави бележката при изходящата поща. Може би най-после щеше да направи жена си щастлива.

Телефонът иззвъня. Секретарката на заместник-ректора питаше дали може да дойде при доктор Строс за няколко минути. Това бе заповед, а не покана. Гарт се отказа и тази вечер да се прибере рано.

Лойд Строс бе с няколко години по-възрастен от него. Двамата бяха приятели и партньори на тенис от години. Дребен и енергичен, той бе овладял до съвършенство университетската конюнктура и бързо се изкачи до поста заместник-ректор.

— Административният съвет направи проверка — започна направо Лойд. — Прегледахме списъка на отхвърлени жени… извинявай, не се изразих добре. Та значи, списъка на жени, на които е отказвана постоянна работа като преподаватели в този университет. Анализирахме и забележките на Уебстър за изследователските им способности. Ти си прав. Той е нарушил всички разпоредби за равнопоставеност на кандидатите в конкурсите за работа.

Докато Строс кръстосваше кабинета, ръкомахайки от време на време, Гарт го слушаше облегнат на ръба на бюрото.

— Почакай — даде му знак с ръка Лойд, забелязал признаци на нетърпение. — Нека да свърша. Административният съвет препоръчва да се преразгледа кандидатурата на Вивиан Гудман. Според мен тя ще мине на съвет. В безкрайната си мъдрост административният съвет също така препоръчва на декана по научната работа Уебстър да се пенсионира преди срока. Той е на шейсет и две. Значи ще трябва да го търпим още три години. Казахме му, че тъй като учебната година е в самото начало, ако той напусне веднага, все някак ще я завършим и без него. Тъй като би било грубо да кажа, че го изритахме, аз не го казвам. С други думи, в момента ни трябва нов декан по научната работа.