— Кой ли днес може да си позволи лампа „Тифани“? — зачуди се тя.

— Това не е „Тифани“, а „Бохемия“. Те са били много добри имитатори на „Тифани“. Ако аз трябваше да я продавам, бих й сложила цена около петдесет-шейсет долара.

— А аз за колко я продавам? — обади се зад тях женски глас и двете се обърнаха. Видяха дребна, елегантна жена с къса прошарена коса, сресана назад, която подчертаваше проницателните й черни очи и фините черти на лицето. Бе облечена в евтини, но стилни дрехи. „Тя знае как да постигне много с малко пари!“ — помисли с възхищение Сабрина. Жената явно бе собственичката на магазина.

Вивиан обърна лампата и погледна етикета.

— Петдесет и пет долара! — възкликна тя. — Колко странно!

— Не и за хора, които познават бохемското стъкло — отвърна собственицата и протегна ръка.

— Маделин Кейн. С антики ли работите?

— Саб… Стефани Андерсън. В миналото се занимавах с антикварни ценности.

— Защо не разгледате галерията? Любопитна съм да чуя мнението ви. Отворих я само преди седмица и все още организирам пространството.

Сабрина беше нервна. За пръв път бе изпуснала истинското си име, може би заради познатият мирис на лак, дърво и кадифе.

„Искам да се върна у дома. Да се разходя из «Амбасадор» и да седна на бюрото си. Искам отново да се заема с работата си!“

Внезапна носталгия я стисна за гърлото и очите й се напълниха със сълзи.

— Стефани? Какво има? — Хвана я разтревожена Вивиан.

— О, нищо особено. Невъзможни мечти. Някога и аз имах свой бизнес с недвижими имоти. Налагаше се да продавам и мебелировка, аксесоари, антики, подобни на тези. Не вървеше добре. Отказах се и си намерих друга работа. Сега ми липсва. Миризмата, атмосферата в тази галерия ме върнаха в моя магазин…

— Ти си имала и магазин?

— О, не. Но винаги съм искала да имам.

Маделин Кейн вървеше след тях и внимателно наблюдаваше Сабрина. „В тази жена има нещо — мислеше тя, — което я отличава от останалите. В походката, може би в начина, по който държеше главата си изправена. В начина, по който огледа експонатите, като професионалист и ценител.“

— Искам да ви помоля за съдействие — обърна се към Сабрина тя. — Търся информация за историята на една маса на Дънкан Файф, която отскоро притежавам. Ето я. Доколкото зная, трябва да е произведена около 1850.

— Това не е произведение на Файф — заяви Сабрина. Прокара ръка по повърхността и се наведе да разгледа по-добре краката на масата. — Това е Белтер. Ранен Белтер… може би около 1840-та. Файф не резбоват по такъв начин розетките. Вижте формата на този „пачи крак“.

— О, да. — Жената се наведе да погледне. — Разбира се! Стефани, защо все пак не се върнете към бизнеса с недвижими имоти?

Сабрина я погледна студено и не отговори.

— Сигурно си казвате, че това не е моя работа — продължи тя, — но аз имам нужда от помощник, който да се заеме с инвентара, със склада, но най-вече с недвижимите имоти. Самата аз се занимавах с това доста време, но така и не можах да обикна тази работа. Предпочитам да си стоя в галерията. В продажбите на недвижими имоти има пари обаче и за мен те са най-лесният начин да осигуря допълнителни доходи за галерията. Предлагам ви работа. Ако имате деца, можете да работите само по няколко часа на ден. И тъй, моя работа ли е? Или е вече наша!

„Нито ваша, нито наша, скъпа, скъпа Маделин! Това е работа за Стефани! Вие току-що осигурихте работа на сестра ми!“

— Нашият бизнес — съгласи се с усмивка Сабрина. — Кога искате да започна?

— От вчера.

— Добре, ще бъда тук в понеделник, в десет часа.

— В десет отваряме за клиенти. В девет ще е по-добре, мила.

— Разбира се — прие тя. „Забравила съм какво значи да бъдеш наемен служител.“ — Първо обаче трябва да съобщя, че напускам сегашната си работа. Ще дойда веднага след като ги предупредя.

— Прекрасно. Доколкото разбирам, заплатата не ви интересува.

— Моля?

— Не ме попитахте за заплатата.

— Обещавам да бъда по-практична, когато се захвана с недвижимите имоти — засмя се Сабрина. — Ще изчакам до понеделник. Тогава бихме могли да уточним какво точно ще работя и по колко часа.

Собственичката я наблюдаваше озадачена и тя изведнъж си даде сметка, че се държи като лейди Лонгуърт, а не като домакиня, търсеща работа, за да свърже двата края.

— Ако нямате нищо против… — добави по-плахо тя.

— Нямам — усмихна се бегло Маделин. — Ще ви чакам в понеделник.

— Гарт не ми е казвал, че си експерт — подхвърли Вивиан, докато се връщаха обратно към магазина за облекла.

— Ние с него не говорим за тези неща.

Трябваше да внимава да не издаде тайната от радост, че бе намерила работа за Стефани, а и за себе си, през оставащото време в Евънстън. Носталгията още притискаше душата й. Искаше да седне в „Амбасадор“. „Ще се обадя на Нат и ще го помоля да направи рентгеновата снимка по-рано. Ако ми свалят гипса след около седмица, когато и Гарт ще се е върнал, ще мога да тръгна веднага. — Тя си спомни сплетените им пръсти през миналата нощ. — Аз трябва да тръгна веднага!“

— Мамо, виж какво купих! — извика Пени отдалеч. — И знаеш ли какво стана? Продавачката не искаше да ни чака, но аз й показах кредитната карта — ето я — и тя изведнъж се промени. Стана любезна и взе да ни нарича „госпожици“!

Двете момиченца гледаха със светнали лица ту Сабрина, ту Вивиан.

— Виж каква радост им достави ти — възкликна Вивиан, съжалявам, че не съм се сетила досега. Единайсет години ми се струваха малко.

„Хрумна ми, защото не съм майка“ — помисли тя. Когато обаче тръгнаха към дома и Пени се притисна до нея, за да й благодари, изпита щастие от радостта, която им беше доставила. И от това, че и двете деца я обичаха.

Пени хвана ръката й и не я пусна до вкъщи. „Когато си тръгна, ще трябва да оставя зад себе си тези моменти. Всъщност по-добре е да не се обаждам на Нат тази вечер. Не искам да разбере, че бързам. Може да стане подозрителен.“


Пени и Клиф тъкмо щяха да си лягат, когато в неделя вечерта Гарт позвъни от Бъркли. Сабрина ги остави да говорят с баща си от телефоните в кухнята и спалнята, защото в този момент се опитваше да зашие скъсаното яке на Клиф. Тя слушаше разговора, докато продължаваше да се бори с иглата, обвинявайки за несръчността си гипсираната ръка, вместо факта, че никога не се беше учила да шие. От всекидневната чуваше гласовете на децата, които бъбреха с баща си. Изведнъж радостният смях на Пени изпълни къщата.

— Мамо — извика Клиф, — татко иска да говори с тебе.

Тя взе телефона и чу гласа му толкова близо, сякаш говореше до рамото й. Сърцето й се сви.

— Тук е много красиво — започна той. — Иска ми се да видиш как слънцето пробива мъглата рано сутрин. Светът става златистозелен, а водната повърхност заблестява като разтопено сребро.

— Как успяваш да видиш това от прозорците на аудиторията?

— Не стоя в аудиторията, защото лекциите започват утре. Досега съм обсъждал само програмата и разпределението на участниците с членовете на организационния комитет. Доколкото разбрах, преживели сте незабравим ден.

— Вчера ли? О, да.

— А ти къде беше, докато Пени и Барбара пробваха новите дънки?

— Разглеждах антикварен магазин на Шърмън Авеню. Притежателката е много привлекателна, интелигентна жена. Струва ми се, че ме подложи на изпит с една маса в стил Дънкан Файф.

— Е, взе ли го?

— С отличен. След изпита ми предложи работа. Започвам утре сутринта.

— Ще напуснеш ли университета?

— Веднага. Още утре ще ги уведомя.

— Ами добре. Чудесно.

— Струва ми се, че си разочарован. Може би смяташ, че не трябва да напускам.

— Разбира се, че ще напуснеш. Спомни си колко пъти съм ти казвал да потърсиш работа, която наистина ти харесва. И както вече веднъж благоволи да ми напомниш, с твоята заплата ти изплащаш ипотеката, така че нямам право да те уча какво да работиш.

— Гарт, какво има? — Обзе я безпокойство. С какво го беше ядосала? Но всъщност работата беше за Стефани. Какво значение имаше за нея, дали Гарт я одобрява. Нали след няколко дни щеше да си замине оттук? Но когато Гарт е ядосан, това обикновено показва, че е обиден, а тя не искаше да го обижда. — Гарт, чуваш ли ме?

— Не исках да прозвучи като…

— Може би трябваше първо да обсъдя това решение с тебе, но бях много въодушевена и веднага приех. Знаеш ли какво стана? Изобщо не се сетих да питам за заплатата. Собственичката на магазина ми напомни за това. Утре, преди да напусна работата в университета, ще разбера колко ще получавам.

— Не! Обади се в канцеларията и кажи, че напускаш. Ако новата работа не ти хареса, ще намериш друга. Как мина вечерята у Талвия?

— Тъжно. Преди Марти да се върне двете разговаряхме за… Гарт, Марти споделял ли е с теб нещо за други жени?

Настъпи пауза.

— Дори и да ми е казвал нещо, то е било поверително — отвърна той след малко.

— Е, добре. Няма да те питам за това. А изказвал ли е пред теб някакви подозрения за Линда. Виждат ли си го някога да проявява ревност?

— Доколкото зная, той й е казвал, че я подозира.

— Линда иска той да я ревнува, за да спре да й изневерява, в което тя е убедена, и да стане по-внимателен, по-грижовен съпруг. Затова му внушава подобни неща, а в действителност му е вярна. Чул ли си слуха, че някои от университетските преподаватели пишели тройки на студентките срещу сексуални услуги?

Този път паузата беше по-дълга.

— Ти откъде чу за това? — попита накрая той.

— Линда го чула в университетската книжарница. Ти чувал ли си нещо за това?

— Нищо, което да заслужава внимание.

— Значи все пак си чувал. Говори се, че Марти е един от тях.

— Боже Господи, това не е вярно! Това ли е чула Линда?

— Затова ме извика да говорим. Вярно ли е?

— За слуховете ли питаш? Може би има нещо вярно, но не зная кои от преподавателите са замесени. Обвиненията не означават нищо, ако не са подкрепени с доказателства. Всяка студентка, получила слаба оценка, може да оклевети преподавателя. Вярно, в клуба дочух подобни неща, които звучаха малко по-сериозно. Ти говорила ли си с други хора за това?