— Великолепно е! Няма да променя нищо.

Той усети с устни тръпките, които я разтърсваха при всяко докосване. Стефани склони глава на гърдите му и като я прегръщаше с една ръка, Макс я поведе към спалнята.

Нямаше много време за мислене, но какво значение имаше времето? Макс бе сянката, която покриваше целия й живот тук от момента, в който за пръв път бе танцувала с него в „Анабел“. Още щом се появи и я завари да закусва на пода, тя знаеше, че й предстои да се отдалечи с една голяма, но последна крачка от онази Стефани Андерсън, която преди месец пристигна в Лондон. „Защо не? — мислеше трескаво в последен опит за самозащита. — Гарт си има Сабрина. Глупаво е да се преструваме, че досега двамата не са…“

Той хвана главата й и в пристъп на непреодолимо желание тя сля устни с неговите.

„Мой! — екзалтирано си повтаряше тя. — Моят проект! Моят любовник! Животът на Сабрина е вече и мой!“

Макс я съблече и я положи на леглото.

— Най-после! — промърмори той, докато се събличаше.

Тя се обърна към него още щом легна до нея, но той поклати отрицателно глава, после хвана ръцете й за китките и ги постави над главата й, докато с другата ръка бавно очертаваше контурите на тялото й, докато мускулите й започнаха конвулсивно да потрепват. Устата му си играеше със зърната на гърдите й. Мъчителна и огнена тръпка я сграби, когато усети целувката му ниско долу на корема си. Стефани стенеше. Макс продължаваше неустоимото мъчение и въпреки усилията да сдържи напиращите вълни на страстта, бедрата й сякаш сами се движеха в агонията на неговите ласки. Извика, а някъде дълбоко подсъзнанието й отбеляза с учудване, че острата болка може да причини неизразимо удоволствие. Когато най-после той пусна ръцете й и легна върху нея, тя отвори очи и видя, че я наблюдава. Бавните му, внимателни движения разгаряха нетърпението й. Обгърна го силно с бедра и ръце и го пое дълбоко в себе си. Стаята кънтеше от неизречените й, хаотични мисли, когато устните й произнесоха със стенание името му и го накараха да се усмихне.


— Скъпа, изглеждаш уморена — забеляза Александра, докато Стефани наливаше чая. Беше понеделник, двайсет и втори октомври. „Днес свалят гипса на Сабрина“ — отбеляза наум тя.

— Не спах добре през уикенда, но ти изглеждаш прекрасно! Не сме се виждали от вечерята в италианския ресторант.

— Мога ли да поговоря с теб за Антонио?

— Щом искаш…

— Искам да зная дали все още мислиш да се омъжиш за него.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да, Александра. Той очаква от мен да бъда… Не, не бива да те занимавам със собствените си чувства.

— Скъпа, колко пъти през последната година си ми разказвала какво той очаква от теб? И колко пъти аз съм ти казвала какво търся?

Тъй като не знаеше какво да й отговори, Стефани я погледна мълчаливо.

— Мъж, който знае какво иска. Силен, осигурен, способен да изгради собствена империя и да я защитава. Това е, което искам от живота. Уморена съм да изграждам сама своя замък. Искам да намеря някого, който да ми го построи и да ми даде свободата да разполагам с него. Антонио е достатъчно богат. Нищо няма да ни липсва. Можем да купим всичко, за което се сетим. Нещо повече, ще ми позволи да управлявам част от неговата империя. Представи си, аз ще участвам в строежа на градове! Мислиш ли, че съм способна да устоя на подобно предложение? Ако в отговор поиска от мен да му посветя ежедневието си, това би било едно честно споразумение, нали? В края на краищата колко дълго мога да бъда на трийсет и пет години? Или да изглеждам на толкова?

Стефани завъртя чашата. Четири листенца от чая се събраха като детелина на дъното. „Като семейство“ — помисли тя.

— Сабрина? Слушаш ли ме? Ти наистина изглеждаш уморена.

— Мислех си в коя точка от споразумението трябва да се постави любовта.

— О, любовта! Антонио казва, че любовта иска време. Стара легенда на племето гуарани. Ще бъда щастлива, ако можем да бъдем просто приятели. Може би това е единственото, на което всеки от нас може да се надява.

— Извинете, милейди, мосю Мишел Бернар е на телефона — прекъсна ги Брайън. — Каза, че непременно трябва да говори с вас.

— Довиждане, скъпа. — Александра енергично стана. — Заминаваме за Рио.

— Толкова бързо?

— Антонио казва, че те е загубил, защото е бил прекалено търпелив. Бързина, твърдост и настоятелност щели да бъдат оръжията му, за да ме вземе по-бързо в обятията си. Разказа ми и някаква индианска приказка по този повод, но е твърде дълга. Може би вече съм я забравила.

Двете избухнаха в смях. Стефани импулсивно я прегърна и я целуна по бузата, но веднага усети изненадата на Александра, която неволно се дръпна. „Грешка! — каза си тя. — Тук не правят така. Но какво значение има това? Нали когато се върне от Рио, аз вече няма да бъда тук. Може би никога вече няма да я видя.“

— Ще ти се обадя, като се върна — каза Александра и тя й кимна, докато поемаше слушалката.

— Мишел? Не трябваше ли да ми се обадиш преди четири седмици?

— Спомням си, че ти обещах. Извинявай. Бях в Бон, а Джули — в Турция. Чух, че си имала инцидент у лейди Чейсън.

— Точно така. Стана заради моята непохватност.

— Странна непохватност за една грациозна лейди, която познава прекрасно чупливите произведения на изкуството.

— И всичко това ти си чул в Бон?

— Не, в Париж. Лейди Чейсън беше там на гости у свои приятели. Светът е малък, нали знаеш?

— А какво прави Джули в Турция?

— Снима вази, конфискувани при опит да бъдат нелегално изнесени от страната. Позвъних, за да те помоля за помощ. Вече разкрихме, че фалшификатите са странична дейност. Основната е другаде. Големите пари се правят с контрабанда от страни, в които износът на антики и произведения на изкуството е забранен със закон. Някой финансира местни групировки, които обират музеи, гробници, храмове в тези страни, после изнася нелегално предметите и ги продава в Европа и Америка. Чувала ли си за това?

— М-да…

— Както и да е. Това не те засяга, защото, защото ти не продаваш такива неща — антики и бижута от Турция, Египет, Камбоджа, Тайланд. Крадат цели секции, стени, резбовани врати, олтари!

— Как мога да ти помогна, щом сам знаеш, че не продавам такива неща?

— Смятаме, че Иван Ласло, който формално е собственик на „Уестбридж Импортс“ и неговият брокер Рори Кар крият изнесените експонати в своя склад. Някои от тях са изнесени по поръчка на конкретни клиенти. Други се продават заедно със съвсем законни предмети. Изглеждам на даден етап Иван и Рори са решили сами да правят пари и забъркали аферата с фалшификатите.

— Кой притежава „Уестбридж Импортс“?

— О, това е тайнственият Голям Бос, който все още не можем да открием. Това е последното парче от мозайката. Като го намерим, картината ще бъде пълна. Подразбрахме, че Големият Бос се е скарал с двете малки пешки за пари и заради риска, който са поели с пробутването на фалшификати. Крадците рано или късно започват да се карат, нали знаеш? Решихме, че може би и ти ще чуеш нещо, което може да ни помогне. Клюки за неочаквано уволнени брокери, дилъри, търсещи нови съдружници, появата на много антики на свободния пазар. Ако чуеш нещо подобно, нали ще ни се обадиш в Париж? Ние смятаме да дойдем в Лондон след две седмици. Запази една вечер за нас. Ще отидем някъде и ще поговорим. Съгласна ли си?

— Да — отвърна Стефани. „Няма да съм тук“ — мислеше тя, докато поемаше писмата от Брайън.

— Габриела дьо Мартел позвъни току-що и помоли да й се обадите, милейди.

Тя прелисти кореспонденцията, докато набираше номера.

— Сабрина, Брукс се обади! Помолих госпожа Търкъл да му каже, че съм излязла. Струва ми се обаче, че трябва да му позвъня. Той се ядосва, когато…

Писмо от Сабрина. Стефани го отвори, притиснала слушалката към рамото си. Нищо особено, нищо лично. Обикновени неща за децата и домакинството.

— … исках първо да се посъветвам с тебе — продължаваше Габи.

Но как е възможно? Нищо конкретно в писмо за собственото й семейство. Нито дума за Гарт… — … не зная какво да му кажа…

Не бяха разговаряли по телефона от седмица. Стефани не пожела да се обади. Съзнанието й бе ангажирано с Макс.

— Сабрина? Чуваш ли ме?

— Да, Габи. Според мен не бива да му се обаждаш.

— Смяташ, че трябва да чакам, докато той дойде дотук?

— Не мислиш ли, че така е по-добре? Двамата трябва да си изясните какво правите, какво очаквате и искате един от друг. Не бива да се мамите. Или самозаблуждавате.

— Господи, как мразя да бъда разумна! Добре, Сабрина.

В Евънстън все още беше нощ. Едва след няколко часа сестра й щеше да влезе в кабинета на Нат Голднър, а после да й се обади и да й каже какво е установил той. Значи още няколко часа можеше да мисли за Макс, за уикенда, който бе преживяла с него. Неговият иконом нареди блюда от най-изискания лондонски ресторант върху бюрото в кабинета му. Една от прислужниците донесе куфар с дрехи. Макс облече някакъв пурпурен халат, а тя — синя кадифена роба, която се увиваше два пъти около кръста й. С всяка клетка от тялото си улавяше ту полъха на вятъра през отворения прозорец, ту топлината на проникнал през завесата слънчев лъч. И сега усещаше тежката ръка на Макс върху гърдите си, горещото благоухание на кафето сутрин и тръпката на силно бургундско през нощта, чиито морави отблясъци замираха заедно с пламъка в камината. Два дни, в които тя се носеше по вълните на желанието и възбудата, които току-що бе открила.

— Изумителна, невероятна моя красавице! — бе й пошепнал Макс.

— Висока оценка от познавач — бе отговорила със смях тя, опитвайки се да прикрие своя триумф.

Ала днес беше понеделник и тя бе сама. „Какъв триумф?“ — запита се полугласно Стефани. Не триумф на близостта, на любовта, дори само на приятелството. Не! Бе преживяла единствено триумфа на страстта. „Исках да правя всичко, което Сабрина е правила, да изживея нейния живот и всичко, което го правеше различен от моя. Получих и последната подробност — чувствеността на Макс Стайвесънт.“