— Ти си невероятно копеле, Брукс — не се сдържа Александра.

— На твое място щях добре да огледам служителите си. Твоят услужлив информатор обвинява Габи, за да прикрие някой друг.

— За Бога, историята е далеч по-проста и прозрачна. Габи се държи гузно от месец. Подскача винаги, когато се приближа до нея, крие от мен писмата си, телефонните си разговори. И ти щеше да постъпиш като мен, ако току-що си загубила един милион и някой ти покаже виновника. Аз обичам Габи…

— О, по дяволите! — отвратена възкликна Александра. — Старомодната ми майка казваше, че в любовта първо се разкриваш изцяло пред някого, след това стреляш.

— Аз обичам Габи — продължи малко по-неуверено той, — но ние всички знаем, че тя е наивна като дете. Всяко дете би се изкушило.

— Но нали ти искаш това? — прекъсна го Стефани. — Нали искаш тя да се държи като момиченце?

— Никога не съм искал подобно нещо — стреснато отвърна Брукс, но и двамата знаеха какво имаше предвид тя. — Ако иска да ми харесва постоянно, трябва да ми казва за какво харчи пари.

— Може би идеята да иска разрешение от тебе, преди да си купи нещо, не я привлича особено.

— Не става дума за пари! Искам да знам какво прави през деня. Всъщност…

— Всъщност ти й нямаш доверие и това те прави толкова нервен, нали? — довърши Стефани.

— Казаха ми, че… — Той се поколеба. — Може би наистина трябва да поговоря с нея.

— Нима не е под достойнството ти да разговаряш с предател? Тя те е шпионирала, продала е тайните ти и те води към провал, нали? — попита Александра.

— Габи не е предател — студено отвърна той. — Може би е в опасност. Ако съм действал прибързано…

— «Действал съм прибързано», каза великият мъж — нападна го принцесата. — Толкова прибързано, че тя е уплашена до смърт и не може да си каже името. Ако благоволиш да поговориш с нея, ще я върнеш към живот! Защо първо не откриеш кой е истинският предател и след това да я потърсиш? Е, ще трябва да изминеш разстоянието до площад «Кадоган» на колене, но то ще ти е от полза. Засега я остави на спокойствие. Тя се чувства добре у Сабрина.

— Сабрина! — обади се някой зад тях. Антонио бе застанал до масата и гледаше усмихнат Стефани. — Как си?

— Защо не седнеш при нас? — покани го тя.

Той взе един стол от съседната маса и седна между нея и Александра.

— Нали не прекъсвам някакъв личен разговор? — попита, след като поръча коняк за всички.

Настъпи неловка пауза.

— Говорехме за изтичане — усмихна се Александра.

— Моля? — не разбра Антонио.

— За изтичане на информация. И как да се предпазим от това. Имате ли представа за този проблем?

— Не. Наел съм хора, които се занимават с него. Впрочем напоследък обсъждах с тях плана на града, който строя.

— Какво имате предвид?

— Това, което казах. Буквално.

— Започвате от пусто място и строите на него град? Къщи, магазини, и прочие?

— И болници, и училища, улици, всичко.

— А откъде ще вземете хората?

— Те са там, на парчето земя, но засега живеят в дупки. Искам да изградя за тях един нов живот.

— Винаги съм мислила, че градовете просто възникват от само себе си. — Очите на Александра заблестяха.

— Аз мога да накарам нещата да възникват от само себе си.

Стефани наблюдаваше как двамата разговарят все по-увлечено, как всеки изучава другия с нарастващ интерес. «Колко си приличат — мислеше тя. — И двамата са се издигнали от мизерията до разкоша благодарение на ума и решимостта си, използвайки всеки и всичко, което им попадне под ръка. И двамата търсят партньор, който да придаде смисъл и цвят на състоянието, което вече притежават.»

— Александра — поде Стефани, — тази вечер трябва да се прибера по-рано от обикновено. Очаквам разговор с Америка. Надявам се да ме извиниш.

— Ще дойда с тебе. — Брукс също стана. — Трябва да те питам…

Очите им се срещнаха и тя се усмихна. Харесваше го и съзнаваше, че биха могли да бъдат много добри приятели, ако той не беше оскърбил Габи. Дори и сега им беше потребен само един поглед, за да се уговорят да оставят Антонио и Александра сами.

Стефани разказа подробно на Габриела за срещата си с Брукс. Свита в един фотьойл с подпухнали от плач очи, приятелката й я слушаше с нарастваща надежда.

— Ще му се обадя още сега — извика със светнало лице. — Той никога няма да си признае, че е сгрешил. Бездруго грешката беше моя. Трябваше да го попитам какво иска от мен, да говоря с него.

— Габи, това не е истина. — Седна на облегалката на фотьойла. — Трябвало е да говориш с него, но не поемай вината върху себе си. Брукс чул някаква история и решил, че ти си виновна, без даже да поговори с тебе.

— Права си — въздъхна тя. — Ти по-добре разбираш от мен тези неща, Сабрина.

«Я виж ти! — каза си Стефани, след като приятелката й легна да спи. — Кой разбирал „тези неща“ и дава съвети как трябва да живееш с мъж!» В паметта й изплува обичайната картина на техните вечери. Гарт чете вестник на масата, докато тя приготвя нещо на печката, обърната с гръб към него. «Трябваше още преди много време да поговоря с него. И не трябваше да обръщам внимание на онази отвратителна анонимка. Ето, Брукс прави същата грешка. Чул някаква глупост и решил да отблъсне Габи от себе си. Грешката, че се отчуждихме с Гарт, е колкото негова, толкова и моя. Обща е и грешката, че от години се любехме все по-рядко. Аз исках по този начин да го накажа. Но за какво? Затова, че е Гарт Андерсън. Че има успешна кариера, име на учен, признание, успех, а аз имах само един провален бизнес с недвижими имоти. И семейство. Да, но семейството е колкото мое, толкова и негово. Той просто има всичко. Е, добре, нали вече си отмъстих? Погодих му страхотна шега. Напуснах го без той даже да разбере. Доказах си, че съм способна да си изградя свой живот. Но това не е вярно! Аз не искам живот без него и децата. Цялата работа е в това, че в момента съм прекалено заета да мисля за тях.» — Бизнесът на «Амбасадор» ставаше все по-интензивен. Стефани прие още два проекта за ноември и декември. «Няма да съм тук — помисли със съжаление. — Сабрина ще ги довърши вместо мен.» Заедно с Никълъс посети още един търг и той отново повдигна въпроса за съдружието.

— Мисля по въпроса и ще ти се обадя скоро — отвърна тя.

В петък трябваше да ръководи разполагането на мебелите в горните два етажа от къщата на Макс. Госпожа Търкъл й приготви обяд в една кошница, но едва към пет следобед, когато работниците си бяха отишли и тя оглеждаше стаите сама в огромната къща, усети колко е гладна. «Първата закуска в моята къща» — помисли и седна с кръстосани крака на пода, после отвори кошницата.

Вратата се отвори и на прага за нейна изненада се появи внушителната фигура на Макс.

— Освещаване на дома — усмихна се едва-едва той, — а аз не съм поканен!

— Как влезе? — попита стреснато тя.

— Със собствения си ключ. Да не съм недискретен? Забрави ли, че това е все пак моята къща?

— Така изглежда — засмя се Стефани. — Все пак няма да се увлека дотолкова, че да се нанеса тук.

— Този дом би станал още по-прекрасен, ако го направиш. Може ли да седна?

— Разбира се! — Очите й излъчваха радост от неочакваната среща и за да прикрие издайническата им светлина, тя започна да приготвя сандвич. — Твоето тържествено откриване! Съжалявам, че нямам вино.

— Един момент. — Той стана и след малко се появи с бутилка и тирбушон.

— Винаги ли носиш със себе си бутилка божоле?

— Само днес. Една къща не е обзаведена, ако в нея няма легло, маса и бутилка вино. Тази сутрин ти ми каза, че първите две ще бъдат доставени. Аз трябваше да се погрижа само за третото. А сега… имаме ли чаши?

— Само една. — Вдигна тост със своята. — Госпожа Търкъл не е предполагала, че ще трябват две.

— Значи ще пием от една чаша.

Докато се хранеха, Макс й разказваше за плановете си да открие галерия за гоблени от Източна Европа.

— Трябва да ги видиш! Огромни, релефни, ярки. Искам един за голямата стена в приемната, ако, разбира се, ти го одобриш.

— Защо трябва аз да одобрявам? Това е твоята къща.

— Мнението ти означава много за мен. Искаш ли да се разходим, да видим какво си постигнала досега?

— Разбира се! — Сложи приборите и храната в кошницата с бавни движения, сякаш искаше да задържи интимната атмосфера, която Макс бе създал за двамата. Присъствието му изпълваше пространството, което тя чувстваше и като, свое. Бяха в неговата къща, която мълчаливо ги обгръщаше и изолираше от света. Пое дълбоко дъх, за да потисне сърцебиенето.

Къщата беше част от нея и докато минаваха от стая в стая, тя сякаш забрави за Макс. Знаеше, че не успя да постигне лекия, изящен почерк на Сабрина, нейните остроумни комбинации на материи, светлини и сенки, неочакваните контрасти. «Но аз проектирах за Макс Стайвесънт, а той не е остроумен и с лек характер» — убеждаваше себе си тя. — Дайте ми една Александра и гледайте какво бих направила!“

Все пак стаите носеха безпогрешната елегантност и специфика на своя стопанин. Тъмните дървени повърхности, съчетани с отразени, дискретни светлини и фини тъкани, освежени тук-там с изненадващи ярки цветни петна, създаваха чувствена и същевременно интимна, почти тайнствена обстановка. Сякаш отразяваха Макс.

Застанала в средата на всяка стая, тя включваше светлините, за да прогони октомврийския сумрак и със сухи фрази, чието предназначение бе да прикрият гордостта и чувството за собственост, които я изпълваха, обясняваше предназначението на всеки детайл, оставащите за довършване работи и плановете й за първите два етажа.

— Няма да мога да довърша всичко. Имам само още няколко дни до понеделник, но по-голяма част от работата е свършена.

Макс не бе казал нищо, само кимаше от време на време. Двамата стояха във вестибюла на четвъртия етаж и сенките им, издължени от слабата светлина, пресичаха помещението по диагонал. Макс взе ръцете й в своите, обърна ги и целуна дланите й.