Това може би беше малко прибързано, мислеше тя, но не се сдържа. Този човек бе подвел Сабрина. Сега, когато проблемът с неговия фалшив щъркел бе решен, нямаше смисъл да си губи времето с него.

— Ще задържа тази прекрасна Венера още няколко дни и ще ви се обадя отново.

— Няма смисъл. Ако реша да купя нещо от вас, ще ви уведомя по телефона.

Още щом Кар напусна, тя се затвори в кабинета и позвъни на Сабрина. Никой не вдигна телефона в Евънстън. «Отишла е до хлебарницата. Или до химическото чистене. Или работи в градината. Впрочем дали вече ходи на работа? Не помня дали не спомена нещо за това миналата седмица. За какво говорихме тогава?» Затвори очи и започна да си представя последователно къщата, входната врата, всекидневната. Ето и новата лампа, която имаше намерение да поправи, преди да тръгне за Китай. Кухнята… новата поставка за съдове на мивката. Какво бе това до нея? О, домашният комбайн, който е получила за рождения си ден! Сабрина й каза за него… Горе в спалнята. Покривката на леглото, тапетите на ивици. Не, тапети на ивици имаше тук, на площад «Кадоган», син килими… В представите й двете спални се сливаха в една обща, неясна картина. «Нима забравям дома си в Евънстън? Само това не трябва да се случва! Не трябва да губя връзката с единственото реално нещо, което имам на този свят.»

— Къде е моят дом? — произнесе на глас тя.

— Милейди? — На вратата бе застанал Брайън. Стефани се сепна и прогони смущаващите я мисли.

— Брайън, току-що обясних на Рори Кар, че известно време няма да купуваме от него. Моля те отбележи си това. Имам съмнения относно неговата почтеност.

— В какъв смисъл, милейди?

— Възможно е да продава фалшификати. Докато не разберем истината, ще избягваме всякакви връзки с него.

Събра скиците и рисунките от бюрото и тръгна към дома на Макс.

Същата нощ по телефона се обади Габриела. Двамата с Брукс имали проблеми, разплакана обясни тя. В следващите дни й звънеше всяка вечер. Стефани слушаше с часове разкази за разменени обиди, скандали и страхове.

— Променил се е — хлипаше в слушалката французойката една седмица по-късно. — Студен й подозрителен. Следи ме… ако пиша писмо, той наднича зад рамото ми да види до кого е. Ако говоря по телефона, иска да знае с кого. В последните дни започна да ходи в офиса си и през нощта! И сега е там. Сигурна съм, защото преди малко позвъних и…

— Говорила ли си с него за това?

— Няма да ми каже. Той изобщо избягва да разговаря с мен. Връща се вкъщи много късно, когато вече съм си легнала. Не мога да го чакам по цели нощи. Не искам, защото дори и да го дочакам, той си ляга, без да ми каже и дума… Само с един поглед ме кара да се чувствам виновна, без да зная за какво. Предпочитам да спя, отколкото да преживявам това всяка вечер. А на сутринта, когато се събудя, вече е излязъл.

«Колко познато! — помисли Стефани. — Да живееш с някого, който сякаш не те забелязва.»

— Не зная какво да правя. — Габриела се разхълца като уплашено и объркано дете.

«Сякаш слушам Пени» — помисли Стефани. Обзе я огромно желание да защити и да помогне на нещастната жена.

— Искаш ли да дойда при тебе тази нощ? — Стефани погледна часовника. Минаваше полунощ. Току-що се беше върнала от третата за тази седмица вечеря с Макс.

— Недей. Ако Брукс случайно си дойде и те завари тук, ще разбере, че съм ти казала за нас. Благодаря ти, Сабрина. Не зная какво бих правила без тебе. Ще ти се обадя утре.

На следващия ден обаче, вместо да се обади по телефона, Габриела позвъни на входната врата.

— Той ми каза да напусна! Казва, че съм го шпионирала, че съм продала тайните на «Уестърмарк» за новата козметична серия на някаква конкурентна фирма. Не помня коя беше… — Тя се разплака още щом Стефани я прегърна.

Двете седнаха на дивана. Стефани я държеше в прегръдките си и чувстваше как сълзите на Габи мокрят гърдите й. Тя притисна бузата си о черните й къдрици.

— Не плачи, Пени, недей! — прошепна и в същия миг се вцепени. Слава Богу, Габриела не беше чула нищо.

— Не плачи, Габи, успокой се! — продължи тя. — Ще разберем какво всъщност се е случило. — Обзе я неистово желание да прегърне дъщеря си. Сълзи опариха очите, но ги преглътна. — Спомни си с кого си говорила за «Уестърмарк Козметикс». Все едно с кого. Споменавала ли си и една дума?

— Не съм. Кълна се. Аз не зная нищо за фирмата и производството й. Повярвай ми, дори и не мисля за тях, освен когато се гримирам. Стефани, аз дори не мога да посоча разликите между нейните продукти и тези на останалите фирми. «Уестърмарк», «Реатон», «Есте Лаудер» — всичките си приличат. О, моля те, не казвай на Брукс за това.

— Взела ли си някакви дрехи? — Стефани прикри усмивката си. Габриела поклати отрицателно глава. — Е, добре, значи трябва да отидем до Брукс и да ти вземем дрехите.

— Не мога! Не и преди той да ми се обади. Как мислиш, дали ще ми позвъни?

— Ако не се обади, аз ще му позвъня — решително заяви тя. В този момент телефонът иззвъня. Беше Александра.

— Поканиха ме на вечеря сред разкоша на някакъв изумителен, но за мен кой знае защо все още неизвестен ресторант в Сохо. Италиански! Налага се да го украся допълнително с присъствието си, защото им трябвала дама от висшето общество «да повлече крак», за да започнат да го посещават и себеподобните й.

— Не е най-изисканата покана, за която съм чувала. Често ли те молят за такива услуги?

— Скъпа, добре ли си?

— Разбира се. Защо?

— Или си болна, или… По дяволите, да не си с някого в леглото? Та ние с тебе открай време получаваме подобни покани! Защо сега си толкова възмутена?

— Ами… по-късно ще ти обясня.

— А-ха, значи все пак има нещо. Какво ще кажеш да вечеряме заедно днес? Приех поканата, защото собственикът веднъж ми направи услуга.

— Как се казва ресторантът?

— «Ил Коучо Оро». Дали не означава «Златният коч»?

— Господи! — разсмя се Стефани. — «Златната карета», Александра. Твоят италиански има нужда от опресняване. В колко?

— Осем. Ще мина да те взема.

Стефани затвори, но преди да успее да се обърне към Габриела, телефонът отново иззвъня. Този път беше Сабрина.

— Нат казва, че ще ми свалят гипса на двайсет и втори октомври, Стефани. Исках да те предупредя.

— Само след седмица?

— Десет дни. Какво означава «само»?

— Исках да кажа толкова скоро. Ръката ти вече здрава ли е?

— Не мога да кажа, защото все още е в гипс. Почакай за минута. — Гласът на Сабрина се отдалечи. — Да, Клиф, и тримата отиваме на аерогарата. — Отново изрече в слушалката. — Кога ще бъдеш сама вкъщи?

— Не зная. Кого ще посрещате на аерогарата?

— Гарт. Беше една седмица в Бъркли. Стефани, трябва да тръгвам. Обади ми се веднага, щом можеш. Трябва да говорим. И не забравяй, двайсет и втори октомври.

Стефани повтори наум. Още десет дни! Гласът на сестра й звучеше толкова… неутрално. Нито радостен, нито тъжен. Как ли се чувства? Нямаше време да мисли за това. Габриела имаше нужда да говори с някого.

Двете разговаряха до пет следобед. Стефани беше възмутена от поведението на Брукс към приятелката й. Тя му позвъни, покани го на кафе същата вечер и затвори още преди той да успее да откаже.

— Нали нямаш нищо против да се запознаеш с него след малко? — попита тя Александра, докато двете опитваха телешкото с бадеми и стафиди. Зад масата им стояха строени група келнери, чиято задача бе да направят вечерята на двете дами незабравима.

— Скъпа, след потресаващата история, която ми разказа, просто нямам търпение да видя този фатален мъж! Какво ще използваме първо, ремъци от биволска кожа, или направо ще го бесим с краката нагоре?

— Първо трябва да му дадем последен шанс да се поправи. Заради Габи. След това ще решим как ще действаме по-нататък.

Двете се засмяха и многобройните огледала сякаш разпръснаха из залата ведрото настроение на двете красиви жени, облечени просто и елегантно и обслужвани като кралски особи. Когато Брукс пристигна в десет, нямаше нужда да се оглежда, за да ги открие. Двете грееха в средата на залата като диаманти.

— Забалионе и еспресо за трима — поръча Стефани и се обърна към него. Очите й бяха строги и безразлични. — Габи е при мен. Утре ще дойда да й взема нещата. Постарай се дотогава да бъдат опаковани.

— И аз не съм щастлив от този развой на нещата — кимна той.

— О, Боже! — вметна Александра. — Потресена съм от скръбния ти лик.

— Не съм правил нищо прибързано — продължи мъжът, без да обръща внимание на присмеха й. — Имам доказателства, че е продала информация на «Раймър Козметикс» за двеста и петдесет хиляди фунта.

— Каква нелепост! — автоматично отвърна Стефани. — Габи е неспособна да те предаде. Освен това тя няма нужда от пари.

— Тя е задлъжняла на всички — на шивачката, на обущаря, на козметичния салон, на фитнес центъра. Вече не си спомням всички, на които дължи пари. Преди един месец в Монте Карло подписа някакви чекове. До преди седмица нямах представа на кого плащаше с тях.

— Всички имаме дългове. Обзалагам се, че и ти самият дължиш пари — обади се Александра.

— Не!

— В такъв случай си свръхестествен.

— За какви доказателства говориш?

— Научих от човека, който е купил от нея информацията. «Раймър» пуснаха новата си серия преди две седмици. Изпревариха ни с цял месец! Използват нашите названия, цветовете и дизайнът на опаковките са същите като нашите. Напълно идентични! Откраднати от нас! Знаеш ли колко ще ни струва да започнем отначало, да създадем нова серия? Знаеш ли колко губим от това, че се появяваме един месец след тях със същите продукти?

— Не. Но ти приемаш, че този човек този е казал…

— Над един милион фунта! Четири пъти повече от това, което са й платили за «малката услуга»! Ако знаех, щях аз да й дам двеста и петдесет хиляди, за да мълчи. Щях да спестя още седемстотин и петдесет.