— Подслушан? — спокойно го погледна Стефани.

— Питър, ти си толкова безотговорен! — изписка жена му. — Мила Сабрина, никога не бихме и помислили, че си способна да подслушваш разговорите на другите. Вярно, твоята приятелка Александра неотдавна спомена, че си била наблизо. Аз тогава говорех колко съжалявам, че вие с Дентън…

— Нека ти припомня. Ти казваше, че се е омъжила за Дентън по сметка — обърна се към нея Питър Радисън. — Но Сабрина, разбира се, едва ли ще помни такава дреболия, нали, мила Роуз?

— Защото Сабрина е жена с обноски, Питър — опъна шия жена му, — и твоята грубост й е чужда. Ако е вярвала на тази глупост, нямаше да действа така решително за мен на търга. Впрочем ти сама ли го направи?

Стефани не скри учудването си. Сестра й никога не беше споменавала за тази история с Радисънови. Трябва да е изживяла ужасни моменти. И защо сега, докато говореше за търга, гласът на Роуз потрепваше от ярост?

— Впрочем дали съм направила какво? — повтори въпроса тя.

— Как успя да го спечелиш на тази невероятна цена? Ти си цяло чудо!

Стефани в миг разбра. Роуз бе поискала от нея да купи антиката с надеждата, че ще загуби наддаването. Обзе я желание с един удар да отмъсти и за себе си, и за сестра си.

— Исках да ти спестя мъката, която бих ти причинила с провала си.

— Директно в целта! — разсмя се гръмогласно Питър Радисън. — Роуз, боя се, че този път те уцелиха точно.

Жена му сякаш не го чу. Тя гледаше с нарастваща възбуда спокойната усмивка на Стефани.

— За аутсайдер, какъвто си, винаги си била прекалено арогантна… — изсъска госпожа Радисън.

В този момент една мисъл хрумна на Стефани. Вече знаеше какво трябва да прави по-нататък.

— Моля? — попита тихо тя. — Не разбрах добре…

— Казах, че си аутсайдер. — Тя приближи с една крачка и Стефани отстъпи към поставката на щъркела, който все още държеше в ръка. — И ако си въобразяваш, че можеш да заблудиш някого…

— О! — Стефани се подхлъзна на паркета и за да запази равновесие, с неволен жест удари поставката. Порцелановата фигура излетя от ръката й и се разби на парчета.

— Боже Господи! — извика Роуз.

Стефани погледна спокойно парчетата и се наведе да разтрие глезена си. Гостите ги наобиколиха. Питър Радисън отстъпи на няколко крачки от жена си. Отнякъде се появиха двама прислужници с метли и започнаха да събират парчетата.

— Ужасно съжалявам — обърна се към домакинята Стефани. — Не разбрах как се случи. Станала съм непохватна.

— Ти беше в отбрана, скъпа моя. Ако не беше отстъпила назад, Роуз щеше да те погълне цялата.

— Та ние само разговаряхме — процеди през устни госпожа Радисън. — Ако обаче аз трябва да нося отговорност за превъзбудата на лейди Лонгуърт, изпратете ми сметката за… каквото беше там. Някаква птица, струва ми се.

— Оливия — спокойно каза Стефани, — аз ще заменя щъркела с друг подобен, също майсенски.

— Няма да ти позволя, скъпа моя. Ние плащаме такива застраховки, че можем спокойно да откупим Британските острови, ако някой рече да ги загуби. Непременно ми намери друг, ако можеш, а аз ще покрия разходите. Как е глезенът ти? Да извикам ли доктор?

— Благодаря ти. Не е нужно.

— Оливия, Роуз не се чувства добре — подхвърли безгрижно Питър Радисън. — Нали знаеш нейните чести мигрени? Ще я отведа вкъщи. Надявам се да ни простиш. Ако видя, че може да се оправи без мен, ще се върна сам.

— Както обичаш — отвърна с безразличие лейди Чейсън — ще ви изпратя. Сабрина, седни на дивана и си почини.

Стефани седеше на дивана и разсеяно слушаше разговорите на околните. Прислужниците напуснаха залата с остатъците от майсенския щъркел. «Станала съм професионален измамник» — помисли тя.


В живота на сестра й нямаше никакъв режим. «Амбасадор» бе центърът на нейния бизнес и светски живот, но самата Сабрина малко се задържаше там. Брайън се грижеше за всичко и оставяше лейди Лонгуърт да разделя времето си между търгове, благотворителни събития, оглед на къщи на клиенти, неделни пътешествия с яхти, или ако желае, да работи в галерията. Стефани не можеше да забрави навика да поглежда часовника си по няколко пъти на ден. Бе свикнала постоянно да бърза — да се върне вкъщи навреме, да приготви вечерята навреме, да пазарува, преди магазинът да е затворил. В началото й беше трудно да живее без график. Единствената дата на календара, за която трябваше да мисли, бе втората рентгенова снимка на Сабрина, насрочена за след три седмици.

В понеделник, на първи октомври, започна да прави планове за проекта на Макс още щом отвори очи. Трябваше да се срещне с шефа на строителната фирма, която бе наета за ремонта. Следобед трябваше да отиде с Макс до склада и да види мебелите. Ако всичко вървеше по график, до две седмици можеше да започне обзавеждането на горните етажи.

Двамата със строителния техник обиколиха къщата и нанесоха някои подробности върху скиците, които тя бе изготвила. Всеки ден й носеше по една осъществена идея. Вече бе успяла да възстанови равновесието между площта на стените и прозорците, така че цялата къща се изпълни със светлина. Усещаше, че никога през живота си не е била по-щастлива.

— Пълно щастие — прочете мислите й Макс, докато пътуваха към склада. — Винаги ли си толкова щастлива, когато започваш нов проект, или този е по-специален?

— Винаги.

— Разочарован съм.

— Но не и учуден, предполагам — засмя се тя. Присъствието му й доставяше удоволствие. Сред познатите на Сабрина Макс се отличаваше с дискретност и чар. Бе потаен и същевременно вдъхваше доверие и сигурност. «Между нас не може да има нищо лично» — мислеше Стефани.

Вървяха по пътеката между огромни клетки, препълнени с мебели и аксесоари от различни епохи и стилове.

— Да не си обрал някой музей? — попита безгрижно тя, за да прикрие възхищението си.

— Десетина. — Той вдигна поглед от списъка, който държеше в ръка. — Виждаш ли нещо, което би искала да използваш?

— Не се шегувай, Макс. Те са възхитителни. Имаш повече, отколкото бихме могли да използваме за обзавеждането дори на къща, голяма като твоята.

— Това е добре. А сега, моля те да ме извиниш, Сабрина. Трябва да тръгвам. Ще те оставя да избереш каквото ти трябва. Шофьорът ми ще те вземе след половин час. Ще те чака колкото е необходимо, така че ще можеш спокойно да разгледаш всичко.

— Аз ще остана тук поне още няколко часа. Защо е нужно шофьорът ти да ме чака?

— Плащам му, за да стои отвън и да чака. Ще вечеряш ли с мен в четвъртък?

— Да.

— До четвъртък тогава. — Леко целуна върха на пръстите й и се отдалечи.


Огромната колекция на Макс развихри въображението й. Представяше си как ще изглежда всяка стая от неговия просторен дом. «Трябва да го видя завършен. Не бих могла да си тръгна нито ден преди това!» — мислеше тя, докато нанасяше записки по скиците.

Учудваха я безбройните познанства на Макс. С един телефонен разговор той уреждаше доставки на теракота, фаянс, паркет, тапети от всички краища на Великобритания и чужбина.

— Има ли на света човек, когото не познаваш? — попита го тя един следобед.

— Не познавам теб. Все още.

В петък се отби в «Амбасадор», за да прегледа пощата и да размисли върху вечерята с Макс от предишната вечер. Беше обикновена вечеря между приятели. «Изглежда, без да усетя, съм възстановила познанията си по фехтовка» — реши с усмивка тя, но камбанката на входа я откъсна от спомена за прекараната вечер. Стефани надникна през прозореца. В галерията бе влязъл елегантният мъж, когото бе срещнала на търга в Чилтън. Само че сега не изглеждаше толкова елегантен.

— Милейди! — Той протегна ръка. Строгият поглед, с който непознатият сякаш я изучаваше, я смути. — Донесъл съм ви нещо много специално.

С драматичен жест отвори куфарчето си и извади оттам доста голям пакет. После внимателно свали хартията и го сложи на бюрото й. Порцелановата композиция представляваше облегната Венера, наблюдаваща малък Купидон с прибрани криле, свел поглед към колчан стрели. Розовият опален оттенък на порцелана й беше познат. «Краят на седемнайсети век. „Роз Помпадур“. Дали не беше работа на Север? Безбожно скъп» — пресмяташе наум тя.

Непознатият не сваляше поглед от лицето й.

— Много добре — отвърна с безразличие Стефани и зарея поглед към улицата.

— Милейди! — с укор поде непознатият. — Та това нещо изумително! Продадено е без никакъв шум в Германия миналата седмица. Едни приятели ме предупредиха, че продажбата му е вероятна и още щом го видях, веднага си помислих за вас.

«Не го купувай!» Стефани наведе глава встрани. Какво й подсказа тази мисъл? Брокерът намести очилата си — дребен жест, издаващ нервността му.

— Не сме обсъждали цената, милейди, но вие си давате сметка за стойността му. — Тя бавно премести поглед от прозореца към лицето му и непознатият се закашля. — Може би е нужно да помислите. Ако желаете, ще го оставя, за да го разгледате и проучите. — Стефани продължаваше да го гледа, без да казва нищо, и господинът преглътна няколко пъти. — Разбрах, че сте преживели тъжен инцидент в дома на лейди Чейсън. Странно съвпадение. Счупили сте неволно антика, която самата вие сте й продали…

Изведнъж Стефани разбра кой беше непознатият. Рори Кар, разбира се! Беше дошъл да разбере нещо повече за щъркела, дали наистина е било инцидент!

— Господин Кар. — Замълча, за да види реакцията му. «Ти си продал на Сабрина фалшивият щъркел!»

— Милейди?

— В момента нямам нужда от порцелан. Съжалявам, не мога да купя това, което предлагате, въпреки огромната му стойност.

— Изненадан съм, милейди. От толкова години работим заедно!

— Вярно е — отсече тя. — Но донесох достатъчно порцелан от Китай и засега не възнамерявам да купувам още. А сега моля да ме извините…

— Може би след няколко дни ще промените решението си. Ще ви се обадя…

— Не можете да ми съобщите нищо, което аз вече не зная, господин Кар.