— Умря. За нас се грижи леля…

— Умряла ли? О, Сабрина, трябва да…

Ала сестра й сякаш не я чуваше. Гледаше втренчено събеседника си, явно разколебана дали да попита още нещо.

— Ти… наистина ли смяташ да се биеш?

— Разбира се, ако имах пушка. Ще убивам.

— Как се казваш? — Очите й бяха потъмнели от изумление.

— Димитри Карас.

Двамата се гледаха мълчаливо няколко секунди.

— Сабрина, вече е късно — приближи до нея Стефани. — Трябва да тръгваме. Щом майка им е умряла, може би е добре да…

— … ги вземем със себе си — довърши сестра й.

— Аз мога да се грижа за сестрите си — докачи се момчето.

— Разбира се. Ще дойдеш с нас съвсем за малко. Защо да не вечеряме у дома? — попита тя, подражавайки на майка си. — Нашият шофьор ще ви върне вкъщи.

Димитри не можеше да откъсне очи от нея. Горда и красива като кралица! Не знаеше дали я мрази, или обича.

— Добре — отвърна най-после той.

И полицаите, и пожарникарите, които се изсипаха на площада няколко минути по-късно, забравиха за горящите автомобили и се загледаха в странната групичка, която крачеше бодро по отсрещния тротоар. Едно гръцко момиченце с бебе на ръце, едно момче и две американски момиченца, целите изцапани и прашни, но прекрасни като Пепеляшки.

Полицаите веднага се досетиха, че адресът, който една от близначките им продиктува, бе на американското посолство. Какви ли обяснения щяха да дават?

Когато пристигнаха, предупредените по телефона служители вече ги чакаха пред входа на посолството. Лора с вик се спусна и прегърна децата си. След нея с каменно лице се появи и Гордън. Наоколо засвяткаха фотоапарати. Новината, че кипърски патриоти са отвлекли децата на американския шарже д’афер, бе привлякла трийсетина журналисти.

Сабрина се отпусна в успокояващата прегръдка на майка си. Всичко свърши добре. Най-после бяха у дома. Тя изведнъж си спомни за Димитри и се огледа. Той стоеше със сестрите си зад стената от журналисти и фотографи.

— Чакайте! — извика тя и като хвана сестра си за ръка, мина през вестникарския кордон и застана до Димитри.

— Това са нашите приятели. Те ни спасиха живота и аз ги поканих на вечеря.

— Сабрина! — Гласът на баща й прозвуча като плесница. — Нито дума повече! Достатъчно главоболия ни причини със своята дързост и нахалство!

— Това не е Сабрина, а Стефани! Ти ни обърка! — С премрежени от сълзи очи Сабрина видя как сестра й удряше с юмручето си ръката на Гордън и също плачеше. — Тя е Стефани! Не можеш да я обвиняваш така, пред всички. Не е направила нищо лошо! Двете заедно излязохме от колата, ако искаш да знаеш! Питай Тео, той ще ти каже как стана. После започнаха да стрелят и ние се скрихме. Защо ни обвиняваш?

Репортерите се приближиха още няколко крачки.

— Господине, може би малките госпожици ще ни кажат какво се е случило, ако нямате нищо против? — чу се глас.

С плътно стиснати устни баща им гледаше ту едната, ту другата.

— Откъде, по дяволите, да знам, че… — измърмори, но в този момент Лора взе нещата в свои ръце.

— Никакви интервюта, децата са уплашени и имат нужда от почивка — обърна се тя към журналистите и направи знак на дъщерите си. — Сабрина, Стефани, поканете тези деца горе в кабинета на баща си. Ние ще дойдем след малко. Хайде, бързо!

Те се втурнаха към входа на сградата, а след тях отново защракаха фотоапаратите. Поуспокоен, Гордън се обърна към обективите и обеща на следващия ден да даде официално изявление.

Без да чакат официалното становище на посолството, още на следващия ден във вестниците се появиха сензационни заглавия. Снимките на Сабрина, Стефани и трите гръцки деца бяха на първите страници. В същото време двете момиченца стояха заключени в спалните си. Една от гъркините, които работеха в кухнята, внесе вестниците заедно със закуските им и по-късно, когато Лора и Гордън излязоха, отключи стаите им. Докато Сабрина танцуваше от радост в спалнята на сестра си, тя смълчана гледаше през прозореца.

— Никога не бях виждала снимката си във вестник. Също като майка и татко! Стефани, погледни! Пишат, че са открили лелята на Димитри. Нали е страхотно! Колко много неща се случиха от вчера досега!

— Татко е уволнил Тео — тихо отвърна сестра й.

— Знам. Не е честно от негова страна, защото той няма никаква вина, но какво да се прави. Всичко друго беше просто прекрасно. — Седна на перваза и погледна сестра си. — Не може хем да имаме приключения, хем да не стават тъжни работи.

— Не зная… — сви рамене Стефани. — Щеше да е по-добре, ако по някакъв начин можехме да знаем предварително…

— Не можем. Просто няма приключения без тъжни и весели неща едновременно. — Сабрина се загледа през прозореца. Приятно й беше да седи до тихата, спокойна Стефани. Понякога й се искаше да бъде послушна и кротка като сестра си, да приема смирено забележките на учителите и родителите си, да не мечтае за опасности и приключения. Ала светът беше толкова голям и толкова интересен! Понякога й се струваше, че животът няма да й стигне, за да го опознае. Най-странното беше, че майка й тайно я харесваше точно такава, каквато е. Сабрина нарочно правеше опасни упражнения в часовете по гимнастика, защото знаеше, че така мама и останалите ще й се радват и обичат повече. Тя отново погледна сестра си.

— Знаеш ли, дори и да знам, че може да се случи нещо тъжно, пак ще ми се иска да живея интересно и да имам приключения.

— Добре, че имам такава сестра — отвърна Стефани след известен размисъл. — Иначе нищо нямаше да ми се случва, нито хубаво, нито лошо.


Няколко месеца по-късно вестниците обявиха, че войната в Кипър е приключила. Димитри бе изчезнал някъде заедно със сестрите и леля си. Момичетата жадно поглъщаха новините с надеждата да срещнат името Карас, но вестниците не съобщаваха нищо за Димитри. В края на годината семейство Хартуел се премести в Париж.

Гордън бе назначен на поста шарже д’афер на американското посолство във Франция. Беше 1960, годината, в която президентът Макариос пое управлението на независимата кипърска република, а Джон Кенеди бе избран за президент на Съединените щати. Но каквито и събития да ставаха по света, животът на Сабрина и Стефани не се промени. Живееха в квартал, населен само от американци, посещаваха американско училище, пазаруваха в скъпите предградия на Париж, но винаги с майка си, никога сами. Лора усещаше, че у Сабрина се натрупва недоволство и когато навършиха четиринайсет години, тя им позволи да посещават светски събирания и да се срещат с децата на дипломатите от другите посолства. За кратко двете намериха много приятели от различни националности и речникът им скоро се изпъстри с чужди думи. Сякаш живееха в някаква своя, неотбелязана на картата страна, без връзка с останалия свят.

И тогава още веднъж всичко се промени. Една зимна вечер родителите им съобщиха голямата новина, че Гордън е предложен от президента и одобрен от Сената за посланик в Алжир. Но съществувал и малък проблем, добави Лора. Говореше бързо, така че двете да не могат да я прекъснат. Напомни им колко размирна страна е Алжир, че току-що е извоювала своята независимост от Франция и все още е опасна, особено за чужденци. Не била никак подходяща за американски момиченца.

— В Швейцария обаче има един добър пансион. Ние с баща ви вече го видяхме — завърши тя.

Международният колеж за девойки „Жулиет“ бил едно от най-реномираните средни училища. Там богатите млади жени добивали блестящо образование, освен това спортували и напълно отговаряли на стандартите, на който и да е университет във Франция, Америка или Англия. Правилникът бил строг, а ученичките били надзиравани отблизо.

Сабрина изгледа мрачно родителите си. Майка й бе постигнала целта, за която бе работила години наред. Гордън бе станал, посланик! И сега, когато най-после бе успяла, тя ги отпращаше далеч от себе си.

— Въпросът не е в Алжир, а в това, че татко вече е посланик. И тъй като двамата сте едно цяло, не искате да се тревожите, че можем да ви причиним неприятности. Толкова важни хора като вас не могат да си пилеят времето току-така.

Лора я зашлеви. За пръв път удряше детето си и след секунда, обзета от срам, се извини.

— Прости ми — прошепна тя.

— Тя не искаше да каже точно това — започна Стефани. — Ние просто не искаме да се отделяме от вас.

— Напротив! Точно това имах предвид. Ще замина! Не желая да живея с хора, които не ме искат.

— Разбира се, че искаме да бъдем заедно с вас. — Очите на майка им блестяха от гняв, но тя го овладя. — И двете ще ни липсвате ужасно. Но не можем да откажем това назначение заради вас. Алжир е град, пълен с опасности, училищата не са…

— Добре. Разбирам — прекъсна я Сабрина.

Настъпи тишина. Течаха последните минути, през които семейство Хартуел седяха заедно на масата в своя красив парижки дом. Скоро щяха да поемат в различни посоки. След малко Сабрина стана и тръгна към стаята си, последвана от сестра си.

Глава 3

Точно в три часа следобед махагоновите врати на голямата бална зала в хотел „Женева“ се отвориха, за да посрещнат четиристотин млади хора, дошли на своя абитуриентски бал.

Те бяха от десетината училища, разположени на брега на Женевското езеро. Всички се познаваха от други празненства, спортни състезания, екскурзии до големите градове на Европа. Дори и тази сутрин преди бала бяха участвали в годишния спортен празник на Женевското езеро — последното състезание, в което можеха да извоюват награда за своите училища. Сега, облечени официално, изискани и усмихнати, те бяха готови да се впуснат в последното състезание, което училищата им спонсорираха — търсенето на брачен партньор.

Облечена в рокля от лимонено жълт шифон, Стефани седна до Дена и Ани и се огледа. Сабрина трябваше да влезе всеки момент. Искаше й се непременно да поговори с нея. Изпитваше потребност да излее душата си, да сподели колко много неща се бяха случили от тази сутрин досега, а можеше да ги сподели само със сестра си. Всъщност през последната година Стефани не изпитваше онази по детски силна потребност от присъствието на Сабрина. Вече три години живееха и учеха заедно с още сто и двайсет момичета в „Жулиет“. Никога преди не бяха живели толкова дълго на едно място. Всяка от тях имаше свой живот, различни приятели и различни интереси. Стефани делеше една стая с Дена Кардозо на четвъртия етаж, а Сабрина живееше на третия с Габриел дьо Мартел. Спортуваха в различни групи, учеха в различни класове, но винаги чувстваха близостта си, сякаш бяха свързани с невидима нишка. Понякога успяваха да откраднат един следобед или почивен ден и излизаха заедно. „Да осмислим нещата“ — казваше Сабрина в такива моменти и щастлива се облягаше назад, готова да слуша и да говори.