Неусетно бяха стигнали до малкото тухлено ателие на бившия собственик.

— Лейди Лонгуърт! — извика някой зад тях и Стефани се обърна. Безукорно облечен мъж с прошарена коса и торбички под очите. Той се поклони и целуна ръката й. — Надявах се, че ще ви срещна тук. Чух, че сте били в Китай. Предполагам, че сте пазарували за галерията?

Тя не отговори в очакване непознатият да изрече нещо, от което да се досети кой може да бъде. Той погледна бегло Александра.

— Отчасти — отговори сухо Стефани. Чувстваше се неловко, защото не знаеше как да го представи на спътницата си.

— Сигурно сте донесли интересни неща. Надявам се обаче, че дори в Китай не сте намерили порцелана, който аз мога да ви предложа. След няколко дни очаквам доставка, която сигурно ще ви направи дълбоко впечатление. Да ви ги донеса ли?

«Брокер!» — отдъхна с облекчение тя. Един брокер можеше да остане и непредставен на Александра.

— Разбира се, ще се радвам — отвърна тя и кимна за довиждане.

— Изглежда, всички брокери се обличат като френски графове — отбеляза Александра.

— Само в Англия. Когато са във Франция се обличат като английски лордове.

— А в Германия?

— Като италиански херцози.

— Искаш да кажеш, че всички са фалшиви? — засмя се Александра.

— Вероятно — отвърна безгрижно Стефани. Чувстваше се силна и смела. Можеше да постигне всичко, което поиска. — Смяташ ли, че Макс наистина се е променил?

— Улегнал. Станал е по-уравновесен, по-мек, като зрял плод. Имам съмнения обаче, че това са промени във външната му обвивка, а отвътре е останал същият костелив орех. Впрочем нашите кавалери ни махат. За какво ще наддава Макс?

— Дървените статуетки.

— Вероятно иска да ги купи за новата си къща. Наблюдавай го, когато наддаването започне. Гледа така, сякаш иска с поглед да убие съперника си.

Водещият обяви наддаването за статуетките още преди посетителите да са заели местата си. Стефани наблюдаваше Макс, чиито очи потъмняваха с всяка нова сума. За него търгът бе състезание на воли и характери. Двамата му опоненти го изпревариха и накрая той с един жест ги повали на земята, като предложи сума, която никой не бе очаквал. Ако я бе помолил да наддава вместо него, щеше да му спести поне няколко хиляди фунта, помисли Стефани.

— Значи смяташ, че ти би ги спечелила на много по-добра цена — обърна се към нея той, след като статуетките вече бяха негови.

— Толкова ли съм прозрачна? — изненада се тя.

— Ти никога не си прозрачна, Сабрина, но и двамата знаем, че ако ти беше наддавала вместо мен, щеше да го направиш по-добре. Следващия път ще те помоля за тази услуга.

Той с удоволствие проследи как Стефани купи салонната масичка за по-малко, отколкото и тя самата бе предполагала. Когато предложиха за продан шкафа, тя разбра, че това е, което най-много иска да притежава. Семейство Радисън бяха обидили Сабрина по някакъв начин и Стефани не искаше да се предаде без бой. Наддаването започна от две хиляди фунта. Когато стигна две хиляди и петстотин, Стефани улови погледа на водещия и повтори жестовете, с които сутринта бе съобщавала своята цена.

— Продадено! — извика той. — На лейди Сабрина Лонгуърт. Публиката и този път я аплодира.

— Майсторски! — измърмори Макс.

«Победих ги! — помисли тя. — Ще се обадя на Сабрина още тази вечер. Представям си как ще реагира.»

Но как би могла да й каже, че се е забавлявала за нейна сметка и с нейните пари? Та нали сестра й стоеше като пленник в Евънстън, за да спаси брака й? Радостта й изведнъж изчезна.

— Моите поздравления, Сабрина — повтори Макс. — Какво ще кажеш да ми преподаваш частни уроци?

Стефани се усмихна. Искаше й се да му разкаже за измамната игра, която двете със сестра си са измислили. Макс би се забавлявал. Около него имаше атмосфера на опасност й приключения. Той беше човек, способен да поема рискове и оценяваше смелостта на другите, когато рискуваха. Тъкмо тази черта тя не би одобрила при обикновени обстоятелства, но сега тя й харесваше, защото самата тя рискуваше твърде смело. И откриваше, че се справя блестящо.

— Купих си нова къща подхвърли той. — На площад «Итън». Осемнайсети век. Някога е била разкошна, но предишните поколения собственици не са я поддържали добре. — Той отвори каталога и на последната страница започна да скицира стаите. — През последните три месеца половин дузина декоратори я гледаха и се опитваха да дават идеи. Единият издълба някакви смешни жлебове в корнизите, другият повреди един от полилеите, третият ми предложи да замени дъбовите парапети с ковано желязо. Останалите бяха същите магарета. Моля те да спасиш и мен, и къщата от тези идиоти.

Стефани погледна скиците. Да проектира дом! Откакто бе видяла къщата на Александра, завиждаше на Сабрина и мечтаеше да има нейния шанс. И той бе дошъл.

— Къщата е претрупана с мебели и всякакви произведения на изкуството. Твърде много килими, гоблени, завеси, лампи — продължи Макс. — Донесъл съм всичко от нюйоркския си апартамент и от старата си лондонска къща. Имам нужда от съвет какво да запазя и как да го подредя, какво да раздам и какво мога да продам.

— Съжалявам — отвърна тя, — не мога.

— Разбира се, че можеш. Освен това аз плащам добре.

— Не е до парите. — Стефани мислеше, че отказва, защото иска да го държи на разстояние от себе си, но изведнъж си даде сметка, че всъщност се страхува от провал. От години си повтаряше, че може да постигне успеха на сестра си, да води нейния начин на живот, ако й се предостави възможност. Сега Макс й даваше тази възможност. Обзе я страх. Не бе ли по-добре да си остана с илюзията?

— Но това е абсурд. Виждал съм къщите на Александра и на Оливия Чейсън. Ти си единственият дизайнер, когото искам.

— Но аз съм седмият, към когото се обръщаш.

— О, ти се обиди. Забрави за останалите. Те ми бяха препоръчани от некомпетентни приятели.

— Причината е друга — засмя се тя.

— Каква е, по дяволите?

— Време. Имам само четири седмици.

— И какво ще стане след това? Ще се стопиш, изпариш или отлетиш нанякъде? Ако ти предстоят други поръчки, направи каквото можеш за тези четири седмици. Ще имаш пълна свобода и пари на разположение.

— Добре — не издържа на изкушението Стефани и отново започна да разглежда скиците. «Няма да се проваля, ще успея! Мога да се справя не по-лошо от Сабрина. Единственото, което досега съм нямала, са нейните възможности за изява.»

— Кога ще започнеш? — попита той на излизане от палатката.

— Вече започнах — отвърна Стефани.


На следващата сутрин тя намери купчина чекове, които трябваше да подпише. Бяха плащания, които Сабрина бе одобрила, преди да тръгне за Китай. Възможността да харчи толкова пари предизвика у нея нов прилив на самоувереност и смелост. Е, да, тези пари не бяха нейни, а на сестра й, но все пак чековете носеха нейния подпис.

Докато подписваше последния чек, телефонът иззвъня.

— Сеньор Молина, милейди — обади се Брайън.

Сестра й й беше казала, че Антонио ще бъде в Бразилия до средата на октомври. Намръщи се. Трябваше да измисли как да отложи всякакви срещи с него, докато Сабрина се върне в Лондон.

— Да измисля ли някакво извинение? — притече й се на помощ Брайън.

— Не е нужно. — Тя вдигна слушалката. — Все пак, благодаря ти.

— Моя Сабрина! — чу тя възторжен глас. — Свърших работата си в Сао Пауло и бързам да се върна при теб. Нали ще простиш нетърпението ми? Още днес ще вечеряме заедно.

— Не — отвърна припряно тя.

— Защо? Заета ли си?

Стефани замълча. Нима не беше абсурдно винаги да отговаря с «не», сякаш беше тук само за няколко дни. Нали трябваше да живее в Лондон още цял месец? Значи тук беше нейният дом и тя трябваше да се справи с всички предизвикателства, и то по най-добрия начин.

— Всъщност не съм.

— Тогава ще мина да те взема в осем часа.

Вечерта той пое по Фулъм Роуд и не след дълго зави към гробището «Бромптън». Докато разказваше нещо забавно, Антонио внимателно следеше нейното озадачено изражение.

— Малка изненада — засмя се той, докато маневрираше по тесните, старинни улички и накрая паркира пред някакъв невзрачен вход. От разказите на Сабрина за него бе очаквала да срещне труден, мнителен и взискателен мъж, който да я заведе на изискана вечеря в луксозно заведение. Оказа се, че ще прекара вечерта с приятен събеседник в крайпътен приземен ресторант.

Отвътре обаче «Ла Кроазет» беше наистина приятна изненада, а Антонио — очарователен домакин. Очите му заблестяха, когато видя сапфирената огърлица на шията й. С нотки на щастлив притежател той я представи на собственика. Мосю Мартен се бе осмелил да отвори ресторант в един от най-непредставителните квартали на Лондон и за няколко месеца го бе превърнал в най-търсеното място за срещи на висшата и средната класа. Двамата забравиха за Стефани и се впуснаха в подробно обсъждане на някакво рибно блюдо.

Тя ги слушаше замечтано. Никой от двамата не проявяваше интерес към нейните предпочитания, но това не я интересуваше.

По време на вечерята Антонио се впусна в описание на Рио де Жанейро и Сао Пауло, приеми и заседания, на които бе обсъждал проектите си за болници, училища и цели села, чийто строеж бе започнал. Искаше да я впечатли и успяваше. Той би впечатлил и Сабрина, мислеше Стефани. Както и да се е държал в миналото, ако е бил такъв, тя би могла да се омъжи за него.

— Не мога да се омъжа за него — бе казала сестра й при последния им разговор в понеделник. — Не мога да бъда жената, от която Антонио има нужда. Но ще му го кажа сама, като се върна. Кажи му, че имаш нужда от още малко време. Толкова дълго е чакал, ще почака още малко.

— Защо не му пишеш? — бе попитала Стефани. — Не съм достатъчно умна, за да измислям поводи за отлагане на сериозния разговор.

— Бих могла… Защо не? Ще изпратя писмото на теб, а ти ще го изпратиш в Лондон. Още днес ще го напиша. Ако ти се обади, преди да си го получила, кажи му, че имаш нужда от още три-четири дни, за да решиш. Мисля, че той ще се съгласи.