— Той не знае само едно — бе казала тя. — Не купувай нищо от дилър на име Рори Кар, или неговата фирма „Уестбридж Импортс“. Кажи и на Брайън. Те, изглежда, пробутват фалшификати. Стой далеч от тях, докато истината не се изясни. За всичко останало можеш да питаш Брайън.

— Имаш ли представа какво можем да купим от Чилтън?

Двамата разгледаха каталога и Брайън предложи майсенските вази, едно писалище в стил Луи XIV и една салонна масичка в стил Джордж III.

Тя взе дневника на сделките, сключени на търгове, и направи списък на максималните суми, които може да плати за експонати от същия вид, така че да остане печалба и за Сабрина. За пръв път от два дни, след като сестра й й съобщи за своята счупена китка, Стефани мислеше за нейния живот като за свой.

До късно през нощта изучаваше дневниците и счетоводните книги. Бизнесът й ставаше все по-ясен. Когато не разбираше нещо за даден вид експонати, вземаше някоя книга от библиотеката и четеше.

Към полунощ огледа кабинета и вдъхна дълбоко миризмата на фурнир, кадифе и брокат, смесен с аромата на карамфилите, които Брайън бе поставил сутринта на бюрото й. Четири седмици. „Амбасадор“, площад „Кадоган“, госпожа Търкъл. Старинният Лондон. Театри, ресторанти, срещи, прекрасното приятелство на Габриела и Александра. Свобода.

Вълшебната картина се замени със спомена за децата й. Обзе я чувство за вина. С какво право се развличаше тук? Та тя беше майка и съпруга! Как ли живеят? Защо не беше самотна без тях, защо не се тревожеше, защо не бързаше да се върне?

— Нямам избор — произнесе на глас тя. — Не мога да се върна точно сега, защото ще разруша всичко.

„А-ха, и затова си нещастна, нали“ — обади се едно иронично гласче в съзнанието й.

— Ни най-малко — предизвикателно му отвърна Стефани. — Децата ми липсват, но с тях е Сабрина, а това значи, че нищо няма да им липсва. Благодарение на една случайност имам възможност да живея четири седмици само за себе си и искам да ги запълня до последната минута. Защото друг такъв шанс няма да ми се предостави. Толкова ли е ужасно, че искам този шанс? Скоро ще се прибера вкъщи и отново ще стана предишната жена. Скоро, но не сега. Още не.

Във вторник даде списъка на покупките, които Сабрина бе направила в Китай.

— Отбелязаните трябва да се изложат в галерията, останалите да се изпратят на клиентите веднага щом пристигнат. Адресите са на обратната страница. И защо не мога да намеря плащанията за септември.

— О, милейди, книгата е на бюрото ми. Лейди Върнън изпрати чек онзи ден. — Той направи пауза, изчаквайки някаква реакция. Каква? Очевидно очакваше от нея да отговори нещо по този повод. Може би трябваше да изрази учудване? Коя точно беше лейди Върнън? Изглежда, тя нямаше навика да си плаща сметките навреме.

— Наистина ли? — предпазливо поде.

— Съвсем истина. Този път чакахме само шест месеца.

— Е, има подобрение.

— Значително. Последния път закъсня с осем месеца.

— Ако поживеем достатъчно дълго, Брайън, може би ще доживеем времето, когато лейди Върнън ще си плаща навреме.

Докато се смееха, в галерията влезе Роуз Радисън. Интересувала се от шкафа.

Докато следеше търга, Стефани мислеше дали не би могла да измъкне от Макс информация за отношенията на Сабрина със семейство Радисън, но се колебаеше. Сигурно е чувал нещо за това след връщането си от Ню Йорк. Но потайният му поглед и едва доловимата му усмивка, я накараха да се откаже. Имаше вид на човек, който може да измъкне много повече информация от въпроса й, отколкото да даде.

Търгът вървеше бързо и голяма част от експонатите бяха вече продадени. Стефани внимателно наблюдаваше наддаващите, особено Александра, която бе решила да дойде в последния момент. Тя наддаваше смело и с изисканост, без енергичните жестикулации на останалите. Стефани изведнъж разбра, че най-голямото изкуство при печелене на търгове е да останеш дискретен. Останалите не трябваше да знаят срещу кого наддават. Спомни си един разговор между Гарт и Нат Голднър за покера и се усмихна. Търгът на антики беше покер от висока класа.

Когато представиха писалището, водещият описа неговия произход, история и собствениците, които го бяха притежавали, и откри наддаването от хиляда и осемстотин фунта. Той огледа залата и когато погледът му срещна нейния, тя вдигна нагоре брадичка.

— Две хиляди! — обяви водещият. Стефани ликуваше. Той бе разбрал!

— Има ли други предложения? — попита присъстващите той. Безпристрастният му тон сякаш освободи лавина от наддавания. Цената растеше. В една кратка пауза той отново я погледна и тя леко докосна иглата на ревера си.

— Шест хиляди! — извика водещият и Стефани отново докосна иглата.

— Седем хиляди!

Сред присъстващите настъпи объркване. Включиха се още двама играчи.

— Осем хиляди — отбеляза човекът на подиума.

— Осем хиляди и петстотин.

Стефани се ядоса. Нима щеше да позволи да я победят още в първия й търг?

Водещият отново огледа залата. Когато стигна до нея, тя завъртя леко глава надясно, после отново го погледна.

— Девет хиляди — безпристрастно отбеляза той, но тя вече обръщаше глава наляво.

— Десет хиляди.

Той изчака няколко секунди. Ушите на Стефани шумяха. Беше ужасена от собствената си смелост.

— Продадено! — извика водещият. — На лейди Сабрина Лонгуърт за десет хиляди фунта.

Тълпата избухна в аплодисменти. Стефани не можеше да откъсне очи от водещия. Десет хиляди фунта! Заплатата, която получаваше за две години! Сабрина никога нямаше да й прости това безумие!

— Изключително, възхитително, лейди Лонгуърт! — обърна се към нея Макс. — Умело, дискретно и разумно! Не бих искал да играя срещу вас и на най-интересния търг.

— Трябваше да се сетя, че лейди Сабрина наддава за писалището. И друг път съм я виждал да наддава срещу себе си — обади се някой зад тях. — Така бързо разчиства пътя си от други съперници.

„Откъде съм могла да зная това? Защо го направих? Никога не съм имала представа как Сабрина наддава.“ — Тя потрепери.

— Ще обядвате ли с мен? — Макс се надигна от стола и двамата тръгнаха към изхода.

Стефани потърси с очи Никълъс и Александра, които се присъединиха към тях.

— Можем да обядваме заедно — предложи Никълъс. — Амелия ме изпрати с храна, достатъчна за цял Уилтшир.

Той извади кошница за пикник от багажника на колата си и четиримата седнаха на една от многобройните маси, подредени на моравата от организаторите, а Макс купи бира.

— Амелия много искаше да дойде — обясни Никълъс, докато четиримата опитваха пушената пуйка на жена му, — но трябваше да остане в магазина. Никога не съм предполагал, че от нея може да излезе толкова опитен и запален търговец на антики. Сабрина, скъпа, от доста време една идея ми се върти в главата. Какво ще кажеш да станем съдружници? Особено след като Амелия ме измести от галерията. О, не исках да се изразя така грубо, но тя наистина се справя чудесно и за мен няма много работа. Твърде стар съм, или може би твърде задоволен материално, за да започвам нов бизнес. Хрумна ми, че можем да си сътрудничим. Ти ще се занимаваш със своя вътрешен дизайн, а аз ще движа „Блекфорд и Амбасадор“.

„Никой не може да ми вземе «Амбасадор!» — помисли Стефани.

— Не — отсече високо тя.

Лицето му се сгърчи, сякаш бе получил плесница, когато очакваше похвала. Александра също изглеждаше учудена. Сърцето на Стефани се сви от страх. Сабрина би постъпила много по-учтиво, щеше да откаже, но изискано, дружелюбно и леко, без да нанася обиди.

Макс леко я прихвана за лакътя.

— Необходимо е да изясните нещата в подробности, Никълъс — каза той. — Сабрина…

— Бях груба — прекъсна го Стефани. Нима Макс трябваше да я измъква от собствените й гафове? — Извинявай, Никълъс. Мислех за нещо съвсем различно и ти отговорих прибързано. Дай ми няколко дни да обмисля предложението ти. Ще поговорим за това по-късно, ако все още имаш желание да разговаряш с мен.

— Желание? Скъпа Сабрина, знаеш, че те боготворя. Помисли колкото искаш. Аз ще изчакам, докато вземеш окончателно решение. Няма да предлагам тази оферта на друг, докато ти не решиш. Ще влизаме ли? Втората част ще започне скоро.

— Аз все още нямам желание да влизам — отвърна Александра. — Сабрина, искаш ли да се поразходим, докато господата ни намерят места?

«Бог да те благослови» — помисли Стефани и се усмихна.

Двете си проправяха път през елегантната тълпа от играчи, разположили се по просторната морава. Докато наблюдаваше спокойните, приветливи лица, елегантните спортни костюми, на Стефани й се стори, че се движи в оживяла картина на английски художник от миналия век. Защо Сабрина искаше да напусне, макар и за кратко, този елегантен, прекрасен свят, в който нямаше нито страх, нито нещастия, нито стрес и бедност.

— Добре ли си, скъпа? — попита неочаквано другата жена.

— Изглежда, съм малко нервна — не отрече тя.

— Може би закъсняла реакция на продължителното пътуване. Защо не направиш още една екскурзия, за да се възстановиш от китайското пътешествие?

— О, не сега — засмя се Стефани.

— Къде е бразилският ти обожател?

— В Бразилия, предполагам.

— А Макс?

— Какво за Макс?

— Какво мислиш за новото му лице?

Макс. Стефани усещаше силното му присъствие дори когато не беше до него.

— Отдавна ли го познаваш? — попита уж разсеяно тя.

— Мила, слез на земята! Нали не искаш да кажеш, че не помниш онова славно пътешествие с неговата яхта? Поне заради това, че тогава двете с теб се запознахме?

— Знаеш ли, за миг бях забравила за него.

— Нямам нищо против да го помниш, разбира се. Макс има много врагове и може би ги заслужава. Това не ме интересува. Двамата с него се забавлявахме чудесно, бяхме добри един към друг и си останахме приятели. Както и да е, това беше много отдавна, ние всички се променихме и затова нямам нищо против да си спомняме за онова време.