— Какво друго каза мама?

— Че няма да се развеждате…

— Че няма какво?

— Да се развеждате. Но като че ли още мисли за това.

Той стоеше, без да помръдне и се взираше някъде далече:

„Глупак! Сляп ли си бил досега, та трябваше единайсетгодишната ти дъщеря да ти отвори очите? Как не се сети, че жена ти иска да се разведе? Откога? Откакто се върна от Китай? Или отпреди това?“

Пени е знаела и даже е говорила с майка си! „Тя още мисли за това“ — бе казало детето. Всъщност от доста време някаква част от съзнанието или подсъзнанието му знаеше, че жена му иска да го напусне… Сигурно целият свят го е виждал. Само той бе избягвал да мисли за това. Имаше толкова много признаци. От пътуването в Китай до отказа й да пере и мие. Когато й каза, че е говорил с Клиф за това, което крие в гардероба си, тя изглеждаше някак безразлична, въпреки че толкова пъти го бе молила да разговаря с детето. Дори по-лошо — сякаш не знаеше за какво става дума! Всичко, всичко говореше за едно — жена му иска да се махне!

Но беше все още тук, при него и децата. Сякаш искаше да остане. Защо иначе би се старала както никога, преди да създаде повече уют вкъщи, да събуди интереса на децата към работата на баща им, да направи живота на всички по-интересен, по-пълен? Опитваше се да промени себе си, да стане по-различна от това, което е била през всичките дванайсет години на брака им. Да, тя искаше да започнат отначало.

Но само понякога. Защото имаше моменти, в които се затваряше в себе си. Избягваше го. Значи все още мислеше за развод, но още не беше решила.

Гарт усети прилив на нежност и възхищение към жена си. Досега не беше забелязвал колко силен характер има тя. Та тя го накара да я ухажва след всичките години, които бяха преживели заедно! Дори и преди да е решила какво им предстои, каква иска да бъде тя самата. А каква иска да бъде? Все едно, иска нещо, което положението на негова съпруга не й е позволявало да бъде.

Трябваше да й покаже, че я разбира. Че съзнава как, потънал в работата си, едва не е пропуснал нейното дълго сбогуване. Че е готов да започне с нея отначало, стига тя да му позволи. Това беше всичко, което той можеше да направи.

— Татко? — чу той сънливия глас на дъщеря си.

— Всичко е наред, пиленце. Двамата с майка ти няма да се разведем. Аз обичам и мама, и тебе, и Клиф повече от всичко друго на света. Мислиш ли, че ще позволя да се разделим и да се пръснем, ей така?

— Обичам те, татко — измърмори Пени със затворени очи и се унесе.

Гарт целуна малкото челце и се изправи. „Понякога и цялата обич на вселената не стига, но поне ще се опитам да направя всичко, на което съм способен.“

Той лежеше до жена си и слушаше нейното леко дишане в мрака.

— Не искам да ходя на тази конференция — тихо каза. — Последните дни бяха прекрасни. Усетих как двамата отново се преоткриваме след дълга раздяла. Зная, че аз съм виновен много повече от теб и много пъти ми се искаше да разговаряме за това, но напоследък изглеждаше сякаш и двамата искаме да започнем отначало. Ти усети ли го? Стефани? Зная, че не спиш. Тази седмица беше прекрасна, нали?

— Да — отвърна неохотно тя, стиснала до болка ръцете си в тъмнината. Тихите вечери, удоволствието му от прекараните с нея часове, близостта на смеха и разговорите им, погледите им, които често се срещаха със споделен, но прикрит смях, когато Пени, или Клиф правеха нещо забавно, нейното усещане, че е свързана с него и с децата повече, отколкото искаше. — Да.

Той прокара ръка под главата й и я притегли към себе си.

— Искам да те опозная отново, да започна отначало. — Устните му докоснаха челото й. — Да запазя нашите добри дни и върху тях да построя нашето бъдеще. Любов моя…

Устата му покри нейната.

Тя лежеше изтръпнала, опитваше се да превъзмогне вълните на болка и щастие, които я връхлитаха толкова често напоследък. Докато Гарт сваляше нощницата й, мислите й крещяха с все сила и отекваха в душата й: „Спри го!… Кажи му… какво? Стани от леглото! Блъсни го! Кажи му… Но какво? Че няма да му позволиш това? Той е съпруг, в своето съпружеско легло…“

Устните му нашепваха нещо и обсипваха гърдите й с влудяващи целувки. Сабрина усети с пръсти мускулите на гърба му, гладките му рамене и разбра, че го прегръща и притиска към себе си. Тя разпери ръце и неговото тяло за миг застина като уловено в полет. Той държеше гърдите й и целуваше трапчинката на шията й. Сабрина чу, сякаш наблюдаваше сцената отстрани, как от гърдите й се откъсна стон. „Ние не бива, не можем…“ Но той лежеше върху нея и тя усети как тежките талази на дълго потисканата страст я повличат в бездната.

„Нямаш право на това“ — чу тя нечий леден глас и се сепна. Гарт усети мигновеното й вцепеняване и помисли, че й е причинил болка. Надигна се, но тялото й, неподчиняващо се на разума й, го последва, сякаш уплашено от тази мигновена раздяла. Сабрина усещаше с всяка частица от тялото си как той влиза в нея и във внезапен изблик на радост, който изригна в гърдите й като пламък, тя се надигна и страстно, необуздано го обгърна. Неспособен да се овладее след дългите седмици на своята самота Гарт навлезе дълбоко в нея и със сподавен стон се отпусна на гърдите й. Сабрина продължаваше да го притиска в обятията си, за да удължи още малко усещането за приятната тежест на тялото му върху своето. После бавно сложи ръце върху раменете му, за да се отдели от него.

— Извинявай, обич моя. — Той надигна глава и я целуна. — Позволи ми да…

— Не — прошепна тя, разкъсвана от чувството на болка и загуба. Трепереше от страст и от срам и неспособна да го погледне в очите, извърна глава настрани.

— Ще остана тук тази седмица — едва чуто каза той.

— Не, искам да отидеш.

— Добре, но ще остана само ден-два и ще се върна. Има толкова много неща, за които трябва да говорим!

Тя усети непознати досега нотки в гласа му. Не триумф, не задоволство. Може би очакване.

— Лека нощ, обич моя — прошепна Гарт.

— Лека нощ — едва чуто отвърна тя.

Той хвана ръката й и така двамата потънаха в съня.

Глава 14

Стефани и Макс Стайвесънт влязоха в бялата палатка в парка на Чилтън Хаус. Хванал ръката й над лакътя, той умело й проправяше път сред тълпата. Намериха две места близо до Никълъс и Александра точно когато водещият търга зае мястото си на подиума. Столовете бяха гъсто наредени и Стефани усещаше силната ръка на Макс, както и погледа му, който не се отделяше от нея. Тя отклони поглед към водещия, който вече произнасяше поздравителната си реч към гостите.

Търгът на Чилтън бе първото събитие на новия светски сезон. Триста кандидати от Великобритания и континента, всичките богати, любезни, облечени в туид, бяха насядали в четири редици пред трибуната. Едно от онези събития, които до този момент тя бе виждала само от лъскавите страници на списанията.

И Макс Стайвесънт. Срещна го неочаквано в градинката пред палатката, а ръката му постоянно й напомняше, че тази среща може би не е била случайна.

Водещият приключи разказа за историята на къщата, построена при царуването на кралица Ана и кратката биография на последния й собственик — известен художник, който бе починал, без да остави наследници.

— Откривам наддаването за къщата от двеста хиляди фунта — обяви високо той.

От единия край на залата се чуха гласове.

— Представители на местните жители — обясни наведен над нея Макс. — Разтревожени са, че ще търгът може да доведе нежелани съседи. Огромен проблем за едно селце от двеста жители.

— Край! — оповести водещият.

В залата се понесе шепот. Всички бяха изненадани, че наддаването приключи за по-малко от две минути на двеста и петнайсет хиляди фунта.

— Херцогът на Уексън — прошепна някой зад тях. — Купува я за майка си.

Местните жители си въздъхнаха с облекчение. Те тръгнаха към изхода, докато на трибуната се изкачваше водещият на „Кристи“.

— Сега цифрите ще започнат да се катерят нагоре — измърмори Макс. — Мебелировката и аксесоарите винаги вървят по-скъпо, отколкото самият имот. Ти за какво ще наддаваш?

— Майсенските вази — отвърна Стефани и се учуди на спокойствието в гласа си. Облечена във велурената пола на Сабрина, сако от туид и кашмирен пуловер, който галеше кожата й, тя се сля с обществото. Беше вече една от тях. Разгърна каталога. „Писалище в стил Луи XIV и салонна маса от епохата на Джордж III. Лорд и лейди Радисън искат шкаф от времето на регентството, но аз не съм сигурна, че ще успеем да го купим, защото те са склонни да платят за него не повече от триста и петдесет фунта.“

— Нима купуваш за Питър и Роуз? Да не са лазили на колене до галерията ти, или си решила да дадеш амнистия?

Стефани се намръщи. За какво говореше той? Нима Сабрина е била скарана с Питър и Роуз Радисън?

— Нетактичен въпрос. Хайде да променим темата — поправи се Макс. — Аз ще наддавам за три дървени статуетки, което означава, че двамата няма да бъдем съперници. Искам да ти кажа колко се радвам, че те срещнах днес.

Тя кимна, преструвайки се, че изучава каталога. Всъщност нямаше да дойде, ако вчера Никълъс не се беше обадил.

— Какъв търг? — глупаво бе запитала тя.

— Скъпа Сабрина! Чилтън! Нали с Амелия сте говорили за него, а от „Кристи“ ти изпратиха каталог? Трябва да дойдеш. Сам не бих имал смелост да се гмурна в дълбоките води на Уилтшир.

Тя се засмя. Слепият води глухия. Никога не беше ходила в Уилтшир.

— Разбира се, Никълъс — бе отвърнала тя.

Следобед, докато изучаваше прекрасните фотографии в каталога, изведнъж осъзна, че може да си позволи да участва в него. „Амбасадор“ притежаваше специална банкова сметка за търгове, а тя притежаваше „Амбасадор“! По време на дългия им разговор в понеделник Сабрина й каза, че може да разполага със сметката и да купува предмети за галерията. За пръв път Стефани можеше да участва в търг на антики и произведения на изкуството, вместо само да мечтае. Сестра й каза още, че може да се съветва с Брайън за всичко, което се отнася до галерията.