— Стефани, не мога да те позная!

— Сигурно. Та докъде бях стигнала? А, да. Харесвам хората в Евънстън, университетските кръгове. Харесвам уюта на тази избеляла, олющена къща, обичам семейството си. Много е шумно понякога, но шумът значи живот, нали? Поддържа формата ми и не ми позволява да се оставя на течението.

— Стефани, да не би двамата с Гарт да сте станали наркомани?

— Майко!

— Не мога да повярвам, че тъкмо ти ми говориш така. Защо ми изброяваш целия този списък от неща, които харесваш и които не харесваш?

— Защото с теб мога да си поговоря човешки. Мислех, че ще ти бъде приятно да разбереш колко съм щастлива. И че двамата с Гарт няма да се развеждаме.

— Скъпа, не ми е хрумвало, че…

— Нима? А какво друго те разтревожи в писмото ми?

— Може да е било тъкмо това. Не зная. В тези времена разводите станаха ежедневие. Погледни Сабрина. И досега не мога да разбера кога сгреши повече — като се омъжи за Дентън, или като се разведе с него. Не мисля, че е щастлива. А ти?

Сабрина мълчеше.

— Стефани? Чуваш ли ме? Питах дали ти поне си щастлива.

— Сигурно не съм. Поне не непрекъснато.

— Ето, виждаш ли защо съм разтревожена. Е, добре, мила, баща ти ме вика. За Деня на благодарността ще пристигнем в Евънстън както обикновено. Дали Сабрина би дошла за празника тази година?

— Съмнявам се.

— Ще я попитам.

Сабрина бавно се върна в кухнята.

„Това, което не ти казах, майко, е, че искам хората да ме приемат и обичат такава, каквато съм. Не заради светските ми обноски, не заради брака ми с виконт, не заради скъпия ми магазин, а заради това, което съм самата аз.“

„Хей, стегни се! — обади се едно тънко гласче. — Коя от двете ви може да се похвали, че е приета в обществото само заради това, което е? Сабрина Лонгуърт, или Стефани Андерсън?“

В сряда тя отново се опита да се свърже с Лондон.

— Лейди Лонгуърт не е вкъщи — отвърна госпожа Търкъл. — Ако желаете, ще й кажа да ви се обади.

— Ако обичате. От няколко дни се опитвам да се свържа с нея.

— Съжалявам, госпожо Андерсън. Аз бях при болната си сестра в Шотландия, а лейди Лонгуърт проектира една къща на площад „Итън“. Непременно ще й кажа, че сте звънели.

Депресията я сграбчи още преди да затвори телефона. Сякаш пред лицето й бяха затръшнали врата. Лейди Лонгуърт проектира. Собствената й икономка я нарича „госпожа Андерсън“. Бе загубила своето място в света и сега висеше в безтегловност. „Не мога да загубя нищо. И няма! Само фактът, че тази къща ми харесва, все още не значи, че искам да остана тук завинаги. Още утре ще говоря със Стефани. Трябва да разбера както става там, да си припомня своя истински живот.“

На следващата сутрин Пени вдигна температура. Сабрина ужасена слушаше раздиращата й кашлица. „Аз съм виновна за всичко — мислеше тя, докато набираше номера на детския лекар. — Изобщо не обръщах внимание дали отива добре облечена на училище.“

— Доведете детето в кабинета — отвърна сестрата и затвори.

— Вие обикновено не изпадате в паника, когато някое от децата настине — забеляза докторът и погледна гипсираната й ръка. — Изглежда, напоследък доста ви се събра.

— Не е ли по-добре да се заемете направо с Пени? — пресече словоохотливостта му тя.

— Разбира се. Пени, имаш бронхит. Два дни ще лежиш. В стаята трябва да има озонатор, а ето и сиропът, от който ще вземаш по една лъжичка три пъти на ден. В събота се обадете. Други въпроси?

— Извинете — оправда се Сабрина. — Наистина доста ми се събра. Довиждане до събота.

— Може и преди това, ако смятате, че се налага. Не се тревожете. След няколко дни Пени ще се оправи.

Вечерта двамата с Гарт отидоха на вечеря у семейство Талвия. Оставиха Пени в добро настроение, завита до брадичката. Клиф бе седнал на края на леглото и я хранеше с лъжичка.

— Купихме ти подарък — изчурулика Линда още щом ги посрещна на вратата.

— Моят рожден ден мина — напомни й Сабрина.

— Вярно, но двете с Долорес решихме, че имаш нужда от някаква приятна изненада. Заповядай.

Беше копринен халат на пъстри цветя, по-ярък от всичко, което Стефани имаше в гардероба си. Сабрина го гледаше с възхищение.

— Страхотен е! — извика тя, което накара Гарт да вдигне учудено вежди. — Толкова е разкошен, че ми се иска да ходя и на работа с него.

— Наистина ли? Долорес се страхуваше, че е твърде крещящ за твоя вкус.

— Не е крещящ, а красив. Имаш великолепен вкус!

— Откъде разбра, че аз съм го избирала? — засия Линда.

— Нали сама каза, че Долорес го намира твърде ярък?

На следващата вечер тя не свали халата си през цялото време. Температурата на Пени бе спаднала, а кашлицата й намаляваше.

— Прекрасен халат — забеляза Гарт. — Много ти отива. Как е главоболието ти?

— О, вече мина. И синините ми изглежда минават.

— В такъв случай утре мога да тръгна. Мислех да остана, но ако наистина се чувстваш добре, не бих искал да изпусна конференцията.

— Каква конференция?

— Мисля, че ти споменах. Започва на шести октомври в Бъркли, Калифорния. Нима съм пропуснал? Боже Господи!

— Не се разстройвай. Ще се оправя сама. Може и да си ми казал, но да съм забравила. Радвам се, че ще участваш.

— Разбира се. Цяла седмица ще разполагаш със себе си.

Сабрина го погледна стреснато. Откога Гарт можеше да чете и мислите й?

— В понеделник ще ходиш ли на работа? — продължи той.

— Разбира се. Защо питаш?

— Мисля, че е по-добре да не ходиш.

— Ще направя това, което трябва — отвърна почти ядосано тя. — Освен това имам среща с Вивиан. Впрочем какво става с нейната работа?

— Не съм ли ти разказвал моята теория на университетите? Като всички институции и университетът може да се оприличи на казан с джибри — тежки и мудни.

— Доколкото зная, при загряване ферментацията се ускорява — засмя се Сабрина. — Защо не ги подгрееш малко?

— Така и направихме. Запалихме едно огънче под креслото на заместник-ректора Лойд Строс. Мисля, че съм те запознавал с него.

— И смяташ, че ще се размърда?

— О, заприличал е на прилива и отлива. Преди една седмица откри, че половината от човечеството е от женски пол и отправи запитване към Уилям Уебстър защо нашето забележително учебно заведение е заприличало на мъжки клуб.

— Струва ми се, че не харесваш Уебстър и с удоволствие би го уволнил, ако можеше.

— Не знаех, че ми личи. Надявам се, че никой друг, освен теб не го е забелязал. Ще решат, че искам да заема мястото му.

— А не искаш ли?

— Не, за Бога! Не бих заменил лабораторията си с неговото бюро.

— „Фостър Лабораториз“ ти предлагаха още по-добра лаборатория.

— Чудех се кога ще го споменеш.

— Нямам желание да спорим. Питах само дали това, което те ти предлагат, ти харесва.

— Не зная — отвърна след кратка пауза той.

— А как би могъл да разбереш?

— Изглежда, трябва да ги посетя.

Сабрина кимна мълчаливо.

— Няма ли да кажеш нещо?

— Какво очакваш да кажа?

— Ако реша да отида, ще дойдеш ли с мен?

— Не, струва ми се. Трябва сам да вземеш решение.

— Ето нещо ново. Доскоро това беше една от любимите ти теми за разговор. Не млъкваше…

— Качвам се горе — прекъсна го тя и стана. — Трябва да се обадя на сестра си.

— Откога сестра ти будува в пет и половина сутринта?

— Вярно, бях забравила. Добре, значи ще й се обадя утре, а сега предпочитам да си легна.

— Нима не искаш да говорим за „Фостър“?

— Нямам желание. Спи ми се.

— Както желаеш. И аз се качвам след малко.

— Лека нощ.

Докато лежеше и мислеше за Гарт и думите на Стефани, че е престанал да мисли за семейството си и за нея, тя го чу да се качва по стълбите. Беше вече на вратата, когато Пеш започна да кашля и Сабрина скочи от леглото.

— Аз ще я видя — направи й знак с ръка той.

Гарт наля една лъжичка от сиропа и го подаде на дъщеря си. Пребледняла, Пени седеше в леглото си и го гледаше ужасена. Тя пое лъжичката и сбърчи носле.

— Татко, защо е толкова гаден този сироп?

— Колкото по-неприятен е един сироп против кашлица, толкова по-бързо лекува децата.

— Може ли да те попитам нещо?

— Кажи ми, пиленце. — Той сложи ръка на челото й. Нямаше температура.

— Попитах мама, дали може да вземам уроци по рисуване, и тя каза, че може, ако ти нямаш нищо против.

— Така ли? Добре, мисля, че можем да си го позволим. Кога искаш да започнеш?

— Веднага след Коледа. Само че ще ми трябват бои, въглен, платна, четки. Те са ужасно скъпи.

— Е, и за това ще помислим. Аз си мислех, че можеш да рисуваш на обикновено блокче за рисуване с моливи и пастели. Ако обаче искаш да имаш бои, с каквито е рисувал Микеланджело, може и да измислим нещо. Какво ще кажеш, ако ги получиш вместо коледен подарък?

— Татко! — Пени се хвърли на врата му и той я притисна до себе си.

— Сега е време да заспиваш. Ако искаш да нарисуваш шедьовър, трябва да си здрава, нали?

— Татко…

— Какво още?

— Защо мама е толкова различна напоследък?

— Различна ли? — Гарт седна на края на леглото.

— Сигурна съм, че разбираш… Прегръща ни повече и никога не ни се кара. Понякога сякаш не забелязва какво правим. Ту ти се усмихва, ту сякаш не иска да сядаш до нея… Понякога просто гледа през прозореца и мисли за нещо…

Той я погали по косата. Нямаше смисъл да се преструва. Децата виждаха всичко.

— Мисля, че иска да обмисли добре някои важни неща. На определена възраст, обикновено около трийсет, човек има нужда да обмисли живота си и да си изясни дали това, което е правил досега, е било най-правилно. Дали това е животът, за който е мечтал.

— И иска да си почине от всички?

— Точно така — учуден отвърна Гарт. — Какво те кара да мислиш за тези неща?

— Тя каза така, като я попитах.