— Само майка, значи една-единствена работа, така ли? Хайде да помислим. Чистя къщата и следователно съм камериерка. Тази работа далеч не е толкова забавна, колкото футбола. Готвя, значи съм и готвач. Това е работа номер две. Излизам с колата на пазар, следователно съм шофьор, тоест работа номер три. Плевя и поддържам градината. Дотук станаха четири. Викам работници да ремонтират мебелите или поръчвам нови, с други думи, работя като декоратор. Пера дрехите на цялото семейство и значи съм перачка. Посрещам нашите гости, значи работя и като домакиня. Дотук станаха седем. Грижа се за вас, когато сте болни, значи съм и болногледачка. Осем. Работя в университета. Девет. — Нима Стефани наистина върши всичко това? — И накрая, както ти спомена, аз съм и майка, с което моите професии стават десет, а като добавя и професията на съпруга, получаваме единайсет. Може да съм забравила една-две. Колко работи каза, че вършиш ти самият?

— Но… ти трябва да вършиш всичко това — гледаше я втрещено Клиф.

— Кой казва, че трябва?

Момчето замълча, явно претегляше възможните отговори.

— Ами… Библията.

— Библията разказва и за жени, които размахват саби и секат главите на мъжете — засмя се Сабрина. — Искаш ли да бъда като някоя от тях?

— Добре де, може и да не е писано в някаква книга, или закон, но всички хора знаят какво трябва да правят майките. Това, което винаги са правили. Семейните работи не се менят с годините.

Сабрина кимна със сериозно изражение.

— А какво трябва да правят синовете?

— Да ходят на училище.

— Само в този век. Всички хора, с изключение на богатите, векове наред са работили по дванайсет-четиринайсет часа на ден във фабрики и мини. Печелели пари, за да издържат родителите си.

— Това е било отдавна, в миналите векове!

— Нали сам каза, че семейните работи не се променят — с престорена сериозност попита тя.

— Ох! — изохка вече с усмивка Клиф след кратък размисъл. Всички избухнаха в смях. Сабрина искаше да го прегърне и протегна ръка, за да подръпне кичур от косата му, докато двамата се заливаха в смях. Така ги завари Гарт. Смехът на Сабрина секна.

— Клиф, ние прекарахме в разговори целия следобед. Хайде да видим дали няма нещо за вечеря.

— Още не сме измили чиниите — спомни си той и стана от дивана. — Здравей, татко. Колко клонинга направи днес?

— В момента работя върху клонинг на възпитан син — отвърна му той, но гледаше Сабрина. — Донесох пържоли. Ако ми обясниш подробно как ги приготви миналата седмица, мисля, че ще успея и сам да се справя.

— Аз ще ги опека. — Тя стана от леглото.

— Позволи на мен. Искам да се науча.

Искаше му се поне за кратко да отмени жена си, която през всичките години бе правила всичко необходимо, за да създаде уют за тримата, независимо дали е била добре или зле в момента. Радваше го мисълта, че може да й бъде нужен.

Сабрина отново седна на дивана. Гарт наля две чаши вино и ги сложи на масата пред нея. После, следвайки нейните указания, смля черен пипер в хаванчето, което бе донесъл от лабораторията, и посоли пържолите от двете страни. До него Клиф миеше чиниите и разказваше за училище. Тя наблюдаваше как баща и син домакинстват един до друг. Седнала на пода, Пени все още екипираше нещо в албума си, сякаш забравила за всички наоколо. Сабрина усети как я обзема нежност. Вярно, с Гарт нещата не вървяха добре, но силата на семейството я притегляше все по-близо и я караше да се чувства щастлива, че е част от тях, въпреки че избухването на Гарт миналата вечер все още висеше във въздуха.

Той седна до нея и тя инстинктивно се отдръпна настрана, но Гарт сякаш не забеляза това и й подаде едната чаша.

— Дължа ти извинение за миналата вечер — започна. — Внуших си нещо, просто защото го исках. Бях безразсъден и съжалявам. Особено след като толкова добре прекарахме цялата вечер преди това. Поне аз.

— Всички, не само ти. Мисля, че аз съм тази, която трябва да се извини…

— Нямаш причина. Имаш нужда от време, за да възстановиш равновесието си. Трябваше да си дам сметка за това, а аз реагирах като момче.

— Кой говори за моето равновесие? — смръщи вежди Сабрина.

— Нат. Днес поговорихме за последствията от шока и мозъчното сътресение. Няма смисъл да ти разказвам всичко. Той просто ми даде да разбера, че съм мислил повече за себе си и по-малко за теб. — Протегна ръка с отворена длан и след кратко колебание тя сложи своята в нея. — Не мога да се възприема като грубиян. Извини ме.

— Благодаря. — Нежно изтегли ръката си. — Мисля, че ще е по-добре, ако се захвана с вечерята.

— Недей. Работата ти сега е да даваш указания на другите. Така отговорността за евентуалното опропастяване на пържолите ще се подели между няколко души. Какво да правя сега?

Той извика Пени и Клиф. Свита на дивана, Сабрина им даваше указания, а мислите й летяха далеч. Ежедневието навлизаше в отъпкано русло, но тя се чувстваше някак си изоставена. Краткото и вълнуващо приключение се бе провалило. Вече не беше просто гостенка. Тази къща бе истински дом и хората около нея бяха нейното семейство. Бе станала част от ежедневието им, от плановете и стремежите им за бъдещето.

Само тя не можеше да прави планове. Не можеше да промени къщата, нито навиците на семейството, защото те не й принадлежаха. Каквото и да започнеше, щеше да остане недовършено, а грешките, които неизбежно щеше да допусне, щяха да разкрият истината. Винаги щеше да обича децата, но трябваше да ги напусне. И Гарт…

Гарт. Най-голямата част от бъдещето. Онази част, от която трябваше да стои далеч.

— Вечерята — усмихна се той и й подаде ръка да се изправи от дивана.


В петък Хуанита отново дойде. Първо позвъни Долорес.

— Бъди мила с нея. Тя не обича да й заповядват.

— Долорес, нали трябва да й кажа какво искам от нея.

— Недей. Остави я да прави каквото тя си знае. Така ще свърши много повече работа. От време на време можеш да й даваш предложения. Колкото до обяда…

— Някой звъни. Ще ти се обадя по-късно.

Хуанита изчисти всички стаи, без да промълви и дума, и смени спалното бельо. Сабрина се зае да прибере летните дрехи за зимата и да извади есенно-зимните, за което Стефани бе споменала. По обяд прислужницата се появи във всекидневната.

— Какво ще ядем за обяд?

О, къде сте, госпожо Търкъл?

— Избери си от хладилника това, което ти харесва — отвърна Сабрина, докато сгъваше пуловерите с една ръка. Гипсът й пречеше и тя изпусна единия на пода. Хуанита веднага го вдигна.

— Госпожа Голднър и останалите обикновено ми приготвят нещо за ядене.

— Благодаря — взе от ръцете й пуловера. — Вкъщи сама ли си готвиш, Хуанита?

— Д-да, госпожо — отвърна след кратка пауза момичето и тръгна надолу по стълбите. Един час по-късно, когато слезе да обядва, завари масата красиво подредена с блюдо нарязани на тънко филийки студено говеждо, домати, френски хляб и чаша сайдер. Приборите бяха загърнати в салфетка.

— Много мило от твоя страна — похвали я Сабрина. — Масата изглежда великолепно. Ти нахрани ли се?

— Да, госпожо — отвърна момичето и отново изчезна някъде из другите стаи.

Малко по-късно, докато подрязваше розите в градината, Хуанита се приближи, за да се сбогува.

— Имам почивен ден всяка втора сряда — подхвърли уж между другото. — Ако желаете, мога да идвам при вас.

— Колко вземаш на ден, Хуанита?

— По трийсет долара, плюс бензина за колата.

Можеха ли да си позволят домашна помощница при тези условия? Не знаеше. Стефани вършеше сама цялата домакинска работа. „Защо обаче аз трябва да я върша? — запита се тя. — В края на краищата доброволно се отказах от госпожа Търкъл. Тук съм само за няколко седмици. Нека Стефани да реши какво да прави с Хуанита, като се върне.“

— Добре. Можеш ли да дойдеш следващата сряда?

— Да, госпожо.

— Довиждане дотогава — отвърна й и отново се зае с розите. Двете с момичето бяха кръстосали шпаги. Странното бе, че и двете излизаха победителки. Хуанита бе изчистила къщата така, както тя смята за добре. Сабрина бе решила въпроса с обяда както тя смята за добре. Чия обаче бе последната дума? На Хуанита, разбира се. Тя бе решила какво ще има за обяд. Сабрина избухна в смях. „Трябва да го разкажа на Гарт!“ — реши.

На вечеря мълчаливо слушаше децата, а Гарт я поглеждаше въпросително от време на време, очаквайки да се присъедини към разговора.

— Още ли те боли главата? — попита я след вечерята.

— Постоянно като фон, но вече свикнах.

— Тази вечер си много мълчалива. Да не си имала неприятности през деня?

— Напротив, случи се нещо забавно. — Докато той приготвяше кафето, тя му разказа за хитрините на Хуанита.

— Винаги си казвала, че не обичаш да даваш заповеди — засмя се той, без да крие учудването си.

— Странно как една счупена китка, придружена от постоянно главоболие, може да те промени — отвърна тя. — Впрочем аз бях пасивната страна. Хуанита реши, че може да идва всяка втора сряда и аз просто се съгласих.

— Нима си я наела?

— Само два пъти в месеца. — Изпита раздразнение от своята плахост. Не беше свикнала да се оправдава, нито да дава обяснения за решенията си. Нима Стефани е трябвало да се съветва с мъжа си за всеки изхарчен долар?

— Добре — отвърна той. — Знаеш колко пъти сам съм ти предлагал да си вземеш домашна помощница. Струва ми се обаче, че първо трябваше да го обсъдим двамата.

„Аз не обсъждам решенията си, след като съм ги взела“ — помисли и кой знае защо си спомни за Антонио. Представи си го как седи срещу нея в „Ла Гаврош“ и с лека ръка зачерква нейния „малък магазин“. Лукс ли беше независимостта, или бреме?

— Съжалявам — обърна се към Гарт. — Идеята възникна, докато…

— Мамо, леля Сабрина е на телефона! — извика от кухнята Клиф.

Връзката беше много лоша и тя едва чуваше сестра си. Разбра, че е нещо, свързано с Антонио. Стефани беше разстроена.