— Точно така — стрелна го с поглед тя. — Ако те помоли за съвет, ти какво би й препоръчал?

— Да каже цялата истина на клиента и да откупи предмета колкото е възможно по-бързо. Колкото повече отлага, толкова по-трудно ще бъде да убеди клиентите си, ако историята излезе наяве, че не е искала да ги измами.

— Разбира се. — Прехапа устна тя. — Сьомгата е чудесна, нали? Има ли още?

За втори път изместваше темата от сестра си. Преди обикновено му разказваше всички подробности. Лондон бе за нея като вълшебна приказка. Вместо това започна да разказва за гостенките, които бе посрещала цяла сутрин.

Гарт слушаше с усмивка остроумните й забележки. Струваше му се, че тя иска да измести темата, да отклони вниманието му от нещо важно. Дали не бе разговорът със сестра й? Нещо, което искаше да запази в тайна от него? Някаква нова идея, отнасяща се до нея самата или до отношенията между двамата, която я правеше напрегната, уплашена, непредсказуема? „Още няколко дни“ — бе казала, когато се връщаха от вечерята у Голднърови. А след това стана катастрофата. Е, щом трябва, бе готов да чака, докато тя реши, че иска да говори. Междувременно тя явно се опитваше да промени навиците им — чаша вино преди вечеря, интерес към Вивиан и проблемите му в университета, даже и пържолите приготвяше по нова рецепта.

През следващите два дни Гарт установи, че твърде често мисли за жена си. Независимо дали разговаряше с дипломанти, изготвяше програмата за следващия семестър или помагаше вкъщи, тя неизменно бе в мислите му. Вечер бързаше да се прибере. Вкъщи не откъсваше очи от нея. Тя от време на време се обръщаше, улавяше погледа му и тогава Гарт я питаше дали се чувства по-добре.

— Много по-добре — отвърна тя с нотки на нетърпение, когато двамата седнаха да вечерят в сряда вечерта. — Не заслужавам толкова внимание. Какво разкошно печено! Коя от нашите самарянки го е приготвила?

— Вивиан го донесе в кабинета ми днес. Каза, че двете сте разговаряли.

— Да, уговорихме се да обядваме някъде през следващата седмина. Донесе ми последния брой на „Нюзуик“. Защо не си ни казал, че пишат за тебе?

— Само ме споменават в една обширна статия.

— Какво, в „Нюзуик“ пишат за татко? — извика Клиф и скочи от стола си. — Къде е?

— Във всекидневната — извика след него Сабрина и отново се обърна към Гарт. — Но това е част от нещо много важно и невероятно.

— Чела си цялата статия? — погледна я учудено той.

— Разбира се. Пишат за тебе, даже и снимката ти е публикувана. Но и да не беше така, пак щях да я прочета. Невероятна история!

Клиф се върна със списанието и разтвори страницата с трите снимки. Едната бе на възрастен професор от Англия, втората на някаква руса жена от Харвардския университет и третата бе на Гарт, сниман в бяла престилка в лабораторията си.

— Много си строг — забеляза Сабрина, надничайки зад рамото на Клиф. — Сякаш си готов да скъсаш всички студенти на университета.

— За какво пише в статията, татко — усмихнати питаха децата.

— Прочетете я, не е толкова сложна.

— Добре, но за какво се разказва в нея?

Докато Гарт разлистваше статията и им говореше, Сабрина изучаваше лицето му. Някога й се струваше скучно. Сега го наблюдаваше очарована. Когато преди обед прочете статията, която го представяше като един от водещите учени в областта на генетиката, Гарт й се стори като човек от друга планета тайнствен и силен, овладял тайни, за които никога не бе подозирала. „Ние сме напълно чужди“ — помисли тя и изведнъж й се стори, че е страшно важно да го разбира.

— Хайде, разкажи. Не е чак толкова просто. На мене ми се струва като загадка, и на всяка страница трябва да намирам ключа.

— Добре казано — усмихна се той. — Колко отдавна не си мислила подобни неща за работата ми.

Усмивката й угасна, но Гарт не забеляза това, защото наливаше кафе. Той огледа цялото си семейство и започна да им разказва за работата си, а те го слушаха, без да помръдват. Докато ги гледаше всички около масата, изведнъж усети как кръвта се движи във вените му. Чувстваше се жив, силен и ужасно щастлив. Един мъж трябва да говори със своето семейство за работата си. Ако няма тази възможност, колкото и важно за света да е това, което прави, то ставаше някак си дребно и незначително, нещо, на което посвещаваше дни и години, но което нямаше никакво значение за най-близките му.

Гарт хвана ръката на жена си и благодарен се усмихна. После продължи да разказва за проблемите, върху които работят генетиците по целия свят, за въпросите, които се обсъждаха на конференции и в лекциите, които преподаваше.

Сабрина погледна в очите му — блеснали, изпълнени с възторга на видяното зад някакви далечни хоризонти.

— Не е лесно да се върнеш вкъщи и да косиш трева или да оправяш изгорял бушон, след като току-що си се занимавал с деленето на ДНК и създаването на нови форми на живот — забеляза тя.

Той дълго не свали очи от нея.

— Благодаря — тихо каза накрая. — Това означава за мен твърде много. — После огледа масата и добави с усмивка: — Забелязвам обаче, че чиниите си стоят неизмити.

— Слушахме те. Да ги измием ли? — попита Клиф. — Защо не създадеш някоя бактерия, която сама мие чинии и чаши?

— Все още не мога. Ще трябва да разчитаме на теб и Пени поне още известно време. Хайде, започвайте.

— Иска ми се да прочета повече за работата ти — започна Сабрина. — Всичко, което ни разказа, ми звучи малко страшничко.

— Тайнствено е по-точната дума. Всяка стъпка прилича на малко чудо, което връща здравето на загубилите всяка надежда хора. В момента обаче за мен е много по-важен фактът, че си прочела статията и предизвика този разговор. Даде ми възможност да споделя работата си с теб и децата. Сега разбираш защо тя ме поглъща и понякога ме кара да забравя за семейството си.

Той застана зад стола й и я прегърна. Ръцете му се сключиха върху гърдите й, докато целуваше косата на тила й.

— Не! — извика тя и скочи от стола. Бе пребледняла и уплашена. — Не сега, още не…

Гарт я гледаше изумен и дълбоко обиден. Бе го предизвикала, а след това просто го зашлеви и отпрати. Той тръгна към вратата, когато разтрепераният й глас го догони.

— Съжалявам! Съжалявам! Знаеш, че имам натъртвания, заради които едва се движа. Цялото тяло ме боли и…

— Глупости! Не се притеснявай, повече няма да те докосна. Насилието не ме забавлява, нито ме възбужда. Мисля, че и ти не би могла да го направиш вече — прекъсна я той и затръшна вратата след себе си.

Гарт тръгна към езерото, като проклинаше жена си и себе си, задето й позволи да се подиграе с него. Какво, по дяволите, искаше тя? Ако не желаеше да живее с него, защо просто не му го кажеше? Вървя километри и се върна у дома късно, когато всички бяха заспали. В кухнята намери купа с дребни сладки, която тя бе оставила за него. Без да ги докосне, се затвори в кабинета си. На сутринта стана преди останалите и тръгна към кафето на университета.

— Имаш нужда от тенис — забеляза зад него Нат Голднър. — Мрачните мисли изчезват още щом хукнеш след топката или вземеш сервиз от противника. Предлагам себе си.

— Добра идея — отвърна Гарт.

Двамата си допадаха като партньори и направиха няколко бързи сета. След около час Гарт усети как гневът го напуска.

— Страхотна игра! — Нат беше във възторг. — Щеше да бъде още по-добра, ако и аз бях ядосан като тебе. Имаш ли време за втора закуска?

— Имам ужасно много време. Днес нямам лекции. Искам обаче до десет да отида в лабораторията.

Двамата седнаха на терасата на кафето. Пред тях се простираха сините юди на езерото.

— Как е Стефани? — предпазливо попита приятелят му.

— Добре е. — Съсредоточено разстилаше маслото по препечената филийка.

— Без мигрена?

— Каква старомодна дума за един съвременен лекар!

— Харесвам я, защото изразява едновременно депресия, раздразнителност, главоболие и непостоянно настроение.

— От една счупена китка?

— От травмата, от шока. Стефани разказа ли ти за Хуанита, прислужницата, която Долорес й изпрати?

— Каза само, че е свършила добра работа. Кога беше това? Онзи ден, във вторник. Беше много любезно от страна на Долорес. Има ли още нещо, което е трябвало да ми каже?

— Според Долорес, която цитира Хуанита, „тази дама знае какво иска и раздава заповеди като кралска особа“.

— Стефани? Глупости! Тя се притеснява, когато трябва да даде нареждания на някого.

— Само повтарям това, което ми каза Долорес.

— А тя преувеличава онова, което Хуанита й е казала.

— Гарт, успокой се. Никой не иска да упрекне Стефани.

— Какво друго е предал надеждният източник, наречен Хуанита, чрез Долорес?

— Че Стефани обядвала на верандата, а Хуанита — в кухнята.

— Е, и?

— Тук жените, изглежда, винаги обядват заедно с домашните си помощнички. И аз не знаех, но никога не съм бил вкъщи, когато и Хуанита е там.

— Защо трябва да хранят заедно?


— Откъде да зная? Може би тук смятат, че слугините трябва да чувстват уважението на господарките си. Както и да е, Стефани не го направила по този начин.

— Просто не е свикнала да има прислужница.

— Добре, казах ти вече, че не я упреквам. Но като лекар трябва да зная дали се държи както обикновено, или има странни прояви. Тя получи много силен удар в главата, Гарт. Уплашена е. Понякога страхът идва по-късно. Пациентите си въобразяват, че състоянието им е катастрофално, а докторите ги лъжат, след което тайно разказват истината на семействата им. Това ги кара да се държат странно, прави ги напрегнати и капризни, непредсказуеми. Никой не би могъл да се справи с подобен проблем, ако не разбира същността му. Смяташ ли, че жена ти го разбира?

— Не. Казва само, че натъртените места я болят и толкоз. — Гарт остави филията и си наля още кафе.

— В такъв случай сигурно бързо ще се възстанови. Ако имаш нужда от съвет, знаеш къде да ме намериш. Ще бъда на твое разположение по всяко време.