— Не, вече нищо няма да е както преди, но това не значи, че ще е по-лошо. Ако двамата наистина се обичате…

— Любовта няма нищо общо с това. Ще каже, че сме го направили на глупак.

— Не е ли истина? Той не е глупак, но ние се подиграхме с него.

— Ти се подигра с него! Как да изгладя подобно нещо? Тук не става дума за обикновен скандал.

— Права си — отвърна Сабрина. „В скандала двамата спорещи са равни — помисли тя. — В една измама обаче единият знае всичко, а другият — нищо.“ Когато Гарт разбере, че се е опитвал да закърпи брака си с жена, която не е съпругата му, а нейната сестра, и че двете са решили да си направят с него една твърде груба шега… — Мислех, че ти правя подарък, от който имаш нужда. Една седмица, в която да разполагаш единствено със себе си. Всичко пропадна.

— Аз съм виновна. Той е мой съпруг. Досега не се бях замисляла какво ще стане, ако един ден разбере измамата. — Стефани затвори очи. „Никога няма да разбере защо съм решила да постъпя така — мислеше тя. — Никога няма да ми прости. Това ще бъде нашият край.“ — Не мога да му кажа.

— Аз ли искаш да се заема с това?

— В никакъв случай! Ще стане още по-зле. Хайде да се опитаме да прикрием нещата. Ще признаем всичко на Нат. Аз ще нося гипсова превръзка и той ще дава вид, че ме преглежда…

— Мислих и за това, но не става. Ако можеш само да ме видиш! Цялата ми лява половина е в синини и отоци. Имам и порезна рана на челото си.

— О, Боже! — На Стефани някак изведнъж й се доспа. Искаше й се да се свие и да забрави. — Изчакай малко — помоли сестра си тя, остави слушалката и разтърка очи като дете, което не иска да се разплаче. „Прощавай, Гарт! Не знаех какво правя! Не зная какво ще стане сега. Страх ме е.“ Не можеше да се направи нищо. Тя хвана отново слушалката. — Ще дойдеш ли на аерогарата?

— Добре — колебливо отвърна сестра й. — Впрочем, разбира се.

— Какво има? Не можеш ли да шофираш?

— Нат казва, че не бива, но аз мисля, че ще се оправя.

— Е, добре, не идвай. Ще се видим вкъщи. Ами Пени и Клиф?

— Клиф има тренировка по футбол. Ще изпратя Пени у Барбара Гудман. Няма да бъдат вкъщи.

— Ще се видим след няколко часа — Стефани затвори, преди да дочака отговора на сестра си.

Сабрина захлупи лице в шепите си. Минутите летяха в мрака. „Гарт, ти не си ми безразличен. Прости ми, Стефани, обичам те и исках да ти дам…“

Телефонът иззвъня и тя го грабна.

— Сабрина, не мога да го направя! Не мога да го погледна в очите! Помогни ми! Не мога! Не мога!

— Добре. — Тя пое дълбоко дъх. — Ще говоря с него веднага щом децата излязат и…

— Не!

— Какво искаш да направя в такъв случай?

— Стой там! Можеш ли да постоиш още малко, докато махнат гипса? Или това би било прекалено ужасно за тебе? Още две седмици? Колко време ще държат гипса?

— Нат каза четири седмици. — Сабрина се изправи. „Да остана? Аз си имам «Амбасадор», дом, приятели, бъдеще, което трябва да изграждам ден по ден. Тук не е моят дом, нито моят живот.“

— Какво ще стане след четири седмици? — попита сестра й. Гласът й ставаше все по-силен.

— Още няколко рентгенови снимки. Ако китката е зараснала добре, Нат ще свали гипса.

— Е, добре, тогава ще се върна вкъщи. Никой няма да разбере. Сабрина, — гласът й бе умоляващ и възбуден. — Тук всичко е наред. Аз мога даже да ръководя „Амбасадор“. Дори продадох и френската чантичка. После ще ти разкажа за това. Ти също ще се справиш, нали? Сигурна съм. Ще продължаваме да се държим както досега. Само още четири седмици, Сабрина… Така никой няма да бъде оскърбен.

— Почакай. — Главоболието й беше ужасно. Може би наистина щеше да се справи. Тази седмица мина толкова бързо, а имаше още толкова неща, които искаше да види и да направи. Освен това решението беше на Стефани, не нейно. — Стефани, не съм сигурна, че ще мога още четири седмици да се справя с Гарт.

Спалнята се смрачи от носените от вятъра облаци. Стефани прехапа устна.

— Той не е правил любов с мен и по-дълго време.

— Стефани! Две седмици в Китай и още една досега. Следват още четири. Седем седмици. Мислиш ли, че…

— Сигурна съм, че ще успееш да измислиш нещо. Трябва да успееш, защото това, което направиш, ще има огромно значение за брака ми, за семейството ми, за мен самата.

— А после?

— Какво имаш предвид?

— Ако после Гарт разбере? Какво ще му кажеш? Една седмица е друго нещо. Ще кажеш, че сме решили да си поиграем, или нещо такова. Но пет седмици? Дали след това все още ще имаш брак?

Облаците и слънцето зад прозореца продължаваха своята игра на криеница и сенките им ту прекосяваха спалнята, ту изчезваха.

— Но аз и сега няма да имам брак, ако след няколко часа вляза у дома и му разкрия всичко. Никаква разлика. Умолявам те…

Някакъв възел сякаш се развърза в стомаха на Сабрина и в съзнанието проблесна една-едничка мисъл: „Ще имам семейство още четири седмици!“

— Добре тогава, но все пак ще трябва да поговорим по-подробно. За „Амбасадор“, за Антонио. Обади ми се, когато съм сама.

— Разбира се, когато кажеш. Зная, че този начин на живот не ти допада, тъп е, но…

— Стефани? — прозвуча гласът на Гарт.

— Трябва да приключваме. — Сабрина прошепна на сестра си: — Гарт е буден. Обади се около десет часа, мое време.

— Добре. Благода…

Гарт я завари пред хладилника.

— Добре ли си?

— Изведнъж се почувствах гладна като вълк. Което значи, че съм добре, нали?

— Защо не ме събуди?

— Исках да поспиш, но щом вече си буден, ще си поделим сладкиша на Долорес?

— С риск да си навлека гнева на Клиф.

Двамата седнаха в полутъмната трапезария и ядоха от една чиния.

Глава 13

Гарт гледаше студентите, но виждаше спящото лице на Стефани. Алабастровата, порозовяла от съня кожа, кестенявата коса, разпиляна по възглавницата, и потрепването на клепачите й, докато сънуваше нещо. Един от студентите го запита нещо и той му отвърна съвсем лаконично. „Хитрецът се опитва да смае професора си с въпрос, който може да изпълни цяла книга. Професорът никак не е впечатлен, може би защото е изморен от сладкиша, който изяде с жена си в три през нощта.“

Освободи студентите и тръгна към кабинета си, като вземаше по две стъпала наведнъж. Набра номера, но телефонът беше зает. „Да се обадя на Тед Мороу“ — гласеше залепената до телефона бележка. По дяволите, бе забравил.

Накратко разказа за инцидента със Стефани.

— Няма да може да пише на машина още поне четири седмици, така че ако назначите друг човек, тя би разбрала…

— Не се безпокой, Гарт. Ще я изчакаме.

Отново набра номера вкъщи. Заето. На бюрото го чакаше кореспонденцията му и той се зае с нея. Съобщение от библиотеката за невърнати книги, писма на биолози от Амстердам и Стокхолм, рекламна брошура за лабораторно оборудване и бележка от заместник-ректора, че иска да го види във връзка с Вивиан Гудман. Най-отдолу лежеше самолетен билет за конференция в Калифорнийския университет „Бъркли“. Бе забравил. Започваше на шести октомври, след по-малко от две седмици. Гарт набра домашния си телефон за трети път. Заето. Изглежда, всички познати вече бяха разбрали за инцидента и звъняха на жена му. Той погледна програмата на конференцията. След две седмици Стефани щеше да бъде съвсем добре и щеше да се справи сама. Все пак една седмица беше много време, особено сега, когато отношенията им бяха толкова сложни. Той отново набра номера. Отново заето. Тогава му хрумна, че нещо може би не е наред. Гарт погледна часовника си. Имаше достатъчно време да си отиде до вкъщи и да се върне за лекцията в един и половина.

Завари я в трапезарията да говори по телефона:

— Ще ти се обадя, ако се наложи. И ти можеш да ми се обадиш по всяко време. Мисля, че обсъдихме всичко по-важно…

Тя сякаш се стресна, щом усети присъствието му. Като врабчетата, които застават неподвижно, щом усетят движение някъде наблизо, помисли Гарт и сложи ръка на рамото й. Усети, че тя се напрегна.

— Скоро ли ще свършиш? — попита той, сякаш нищо не е станало. — Няколко пъти се опитвах да ти се обадя по телефона от университета.

— Ако се появи нещо друго, ще се чуем по телефона. Не се тревожи за мен, аз ще се оправя — довърши с привидно спокойствие тя и бавно се извърна към него.

— Извинявай, не се сетих, че може би ще искаш да се обадиш.

— Не ти ли хрумна, че се безпокоя за тебе? Както и да е. С кого говориш?

— Със сестра си.

— Цяла сутрин? Да не те е поканила в Лондон да се възстановяваш?

— Не, тя искаше…

— Е, в такъв случай е изпратила икономката си да ти помага в домакинството, нали?

— Не, защо ми е икономката й? Долорес ще има грижата за това?

— Моля?

— Долорес каза, че ще изпрати Хуанита, прислужницата си, за два-три дни. Защо си ядосан на Сабрина?

— Да съм ядосан ли? Естествено е да се обадиш на сестра си. Не трябваше да казвам нищо. Ако разговорите с нея те ободряват, какво против тях мога да имам аз? По-добре ли си вече?

— Да, чувствително.

— С какво мога да помогна днес? Да отида ли да напазарувам?

— Погледни! — Тя се засмя и отвори хладилника. Беше натъпкан с продукти. — От Долорес и Линда и още една дузина добри самарянки, между които и съпругата на Тед Мороу. Колко бързо се разпространяват новините!

— Така е в малкия град. Защо не седнеш на масата и не ми позволиш да ти сервирам? След това трябва да си легнеш. Бледа си.

— С удоволствие.

— И какви важни неща обсъждахте със сестра ти?

— Разни… проблеми. — Сабрина разсеяно опипваше гипса и наблюдаваше ръцете му, докато Парт нареждаше чиниите и приборите. — За „Амбасадор“. Изглежда, че някакви мошеници продават фалшив порцелан на малките галерии. Говорихме как се прави проверка на автентичността.

— Сестра ти да не е купила някакъв фалшификат и да го е продала на свой клиент?