— Напусни стаята!

— Гордън, почакай! — Лора стана, висока и стройна в копринената си черна рокля, върху която нанизите от перли блестяха с кротък, седефен блясък. Сабрина мразеше майка си, задето бе толкова красива и далечна, и в същото време й се искаше да се сгуши в прегръдките й. Ала единственото същество, което някога я бе прегръщало, бе сестра й. Питаше се дали родителите им се прегръщат и целуват. Вероятно не, реши тя, нали щяха да си измачкат хубавите дрехи. В този момент майка й я изненада: — Децата имат нужда от повече внимание. Ще ги взема със себе си, когато тръгна на покупки следващия път.

— Ура… — тихо извика Стефани.

— Не бива — поклати глава Гордън.

— Правя всичко, което е по силите ми — въздъхна Лора. — Виждам, че не одобряваш местата, които посещавам, но трябва да знаеш, че това са обикновени работнически квартали, а не свърталища на терористи. Налага се да го правя, за да купувам на прилични цени.

— Какви терористи? — запита Сабрина.

— Никакви — отвърна баща й и погледна часовника си. Вече не се интересуваше от продължението на разговора и бързаше да излезе. — Щом искаш, разведи ги, но непременно вземи лимузината.

— Разбира се. — Лора пристегна копринената си наметка. — Да тръгваме.

Обиколката започна още на следващия ден след училище. Съпровождани от съседските деца, които вече ги наричаха „трите готини американки“, те напускаха дипломатическия квартал и обикаляха антикварни магазини, частни и държавни галерии и дори частни апартаменти. Лора наричаше това свое хоби, без да си дава сметка, че то отдавна бе станало нейна страст. С дни четеше в библиотеките, срещаше се с музейни уредници, посещаваше търгове и ателиета на реставратори. С годините къщата им се бе изпълнила с картини, скулптори, мозайки, дърворезби и гоблени. Бе станала истински експерт, ценител и професионален търговец, богиня в един свой свят, където Гордън никога не пристъпваше.

За пръв път на единайсетгодишна възраст близначките почувстваха майка си като приятел. Станаха част от нейния интимен свят, усвоиха езика, на който тя говореше за своето увлечение. Слушаха я да говори с часове и поглъщаха думите й.

Търсеха я приятели, колеги от посолството и представители на онази неизменна общност от различни националности, която винаги придружава дипломатическите среди. Звъняха толкова често, че ако не беше съпруга на Гордън Хартуел, можеше спокойно да заживее един съвсем различен, свой живот като консултант по антикварни ценности. Трите се промъкваха през ниските входове на схлупени магазинчета, в чиито ъгли старчета клюкарстваха за нещо, а прахът от рафтовете дразнеше ноздрите им. Посещаваха къщи, където цели семейства ги чакаха да покажат онова, което бяха пазили от няколко поколения. Най-прелестни обаче си оставаха откритите пазари. По наредените успоредно маси висяха закачени килими, гоблени, картини, под тях в редици блестяха вази, кутии, дори мебели, а застанал пред тезгяха си, продавачът викаше: „Елате, госпожо, само погледнете. Ще се спазарим!“ Момичетата искаха да купят всичко, но майка им бързо разпознаваше фалшивото от автентичното, без да обръща внимание на протестите на търговеца, убеден, че американците са глупави и наивни. Двете наблюдаваха с широко отворени очи как майка им вещо избира и плаща покупките, сякаш я виждаха за пръв път. Тази жена нямаше нищо общо със съпругата на Гордън Хартуел!

Ала тези следобеди бяха само веднъж или два пъти седмично. До пролетта Сабрина вече мечтаеше да опознае целия град.

— Хайде днес да поискаме да пазаруваме на някакво ново място — подметна на сестра си тя, докато се качваха в колата след училище.

— Съжалявам, госпожице — отвърна Тео, техният шофьор. — Майка ви ми каза да ви отведа направо в посолството.

— О, не! — изохка Стефани.

— Татко пак ще ни показва на някого — Сабрина притисна чантата си и се облегна назад. — Няма пък! Ще им се изхиля ей така!

— Аз пък ще се направя на кривогледа! — заяви сестра й.

Сабрина сви глава в раменете си и сгърчи едната си ръка.

Със събрани до носа очи, Стефани се изплези и взе да облизва брадичката си. Двете избухнаха в смях.

— По дяволите! — изръмжа Тео и момичетата тутакси надигнаха глави иззад седалката му. Какво лошо бяха направили? Оказа се, че шофьорът ругае колегите си на задръстеното кръстовище. — Ще трябва да висим поне един час. Станала е катастрофа.

Двете се спогледаха, осенени от една и съща идея, и още преди той да се обърне, вече тичаха по тротоара. Зад тях Тео с мъка си провираше път през тълпата и ги викаше, докато изчезнаха от погледа му зад един ъгъл.

— Ура! Най-после сме свободни! — пееше си Сабрина. — Нали е чудесно, Стефани?

— Страхотно!

Хванати за ръка, двете пресякоха площада и спряха пред изнесена на улицата скара. Докато Стефани с любопитство наблюдаваше как гостилничарят пече месо, сестра й оглеждаше потока от хора.

— Мина половин час — погледна часовника си тя. — Хайде да се връщаме. Тео скоро ще потегли.

Но преди да се обърнат, хората около тях изведнъж се разбягаха, разнесоха се уплашени викове и някакъв камък удари стената на сантиметри от главата на Стефани.

— Терористи! — извика Сабрина, грабна сестра си за ръката и хукна по стъпалата, които се спускаха край гостилницата към тежка, поли открехната врата. Двете се втурнаха вътре и затвориха плътно вратата след себе си.

Сгушени в полумрака на помещението, три деца ги наблюдаваха мълчаливо от леглото. Едното беше още бебе и щом Сабрина приближи, то заплака.

— Не плачи, миличко — прошепна тя и се обърна на гръцки към слабото, чернокосото момче, което беше като че ли най-голямото от трите. — Може ли да постоим тук за малко? На улицата се бият.

Момчето и сестра му бързо заговориха в един глас. Стефани погледна безпомощно сестра си. Говореха толкова бързо, че нищо не се разбираше. Момчето замълча и взе да ги оглежда, сетне промълви:

— Вие сте като огледало.

На улицата се разнесе трясък от счупени стъкла. Някакви мъже крещяха. Проехтяха изстрели и в стаята нахлу мирис на изгоряло. Момчето сложи бебето на походното легло в ъгъла и направи знак на сестра си да легне до него, после ги покри с одеяло.

— Какво да правим? — попита тя и малчуганът й посочи вратата.

— Знаеш, че не можем да излезем — сопна му се. Виковете от улицата се чуваха все по-близо. — Навън се бият терористи.

— Това е война за независимост, не са терористи — тихо отвърна той. Очарована от тази новина, Сабрина изтича към прозореца, но той я дръпна рязко и тя падна на пода. Стефани извика от уплаха.

— Прав е — важно заяви сестра й, докато ставаше. — Можеха да ме видят от прозореца. Исках да разбера какво мирише толкова лошо.

— Запалили са автомобили — отвърна хлапакът.

— Защо?

— За да препречат с тях улицата. Глупава американка!

— Откъде знаеш, че съм американка? — заяде се тя, но в този момент някой заудря по вратата.

— Трябва да се скрием — проплака Стефани. — Не трябва да ни открият!

— Къде да отидем? Ако ни намерят, ще си имаш неприятности — обърна се към хлапака.

Той се поколеба, после посочи под леглото. Тримата го хванаха от двете страни и го преместиха заедно с бебето и малкото момиче. На пода имаше плътно прилепнал капак. Той го повдигна и им посочи водещата надолу дървена стълба. Сабрина пое дъх и заслиза надолу. Уплашена до смърт, сестра й плахо я последва. Над главите им издрънча капакът, последван от шума на походното легло, което момчето връщаше на мястото му.

В подземието цареше непрогледен мрак. Влажният въздух бе изпълнен с миризма на гнило. Двете се опитаха да станат, но си удариха главите в ниския таван и отново притихнаха на пода. Сабрина потърси с опипване нещо, върху което да седнат, и докосна някаква лепкава торба. Оказа се чувал с картофи. „А-ха — помисли тя, значи сме в килер за зеленчуци.“

Стояха прегърнати и слушаха тежките стъпки над главите им. Някакъв груб мъжки глас задаваше въпроси, а момчето тихо отговаряше. Сабрина различи думата „оръжие“ и чу как техният домакин отговори с „не“. После някой започна да отваря чекмеджета и да ги изсипва на пода. Стефани се разтрепери.

— Тихо! — прошепна в ухото й Сабрина. — Скоро ще си тръгнат.

Над тях бебето се разплака и двете чуха само как момчето каза „баща ми“.

— Къде? — попита мъжки глас.

— В Кипър.

— А-ха, патриот значи — засмя се мъжът.

Стъпките се насочиха към вратата. После настъпи тишина, нарушавана само от бебешкия плач.

Сабрина се изправи и изтупа праха от дрехите си и от полата на примрялата Стефани. Сред внезапно настъпилата тишина й хрумна още по-страшна мисъл. Ами ако момчето не ги пусне да излязат? Вероятно ги е намразило, защото се скриха и го оставиха само с полицаите. Ако затисне капака с нещо тежко, за да не могат да излязат? Тя рязко се изправи и заопипва дъските, за да намери капака. Нещо остро се вряза в пръста й.

— Къде си? — прошепна Стефани в тъмното.

В този момент капакът се надигна и двете замигаха на ярката светлина. Сабрина изпита срам. Момчето бе изплашено колкото тях!

Двете излязоха и седнаха на ръба на леглото. Бяха мръсни, със засъхнала по лицата черни вадички от тайно пролетите сълзи, а полите им бяха скъсани от гвоздеите по стълбата.

— Какво искаха? — попита Сабрина.

— Търсеха оръжие. Те са гръцки патриоти, борят се за независимостта на Кипър.

— Защо се бият тук?

— За да прогонят турците. — Момчето с отвращение произнесе последната дума.

— Нима тук има турци?

— Тук не, но в Кипър има доста. Бият се срещу гърците. И баща ми е там. Аз трябва да съм с него и да се бия с турците.

— Тогава кои бяха тези от улицата? — Смутена от собствената си настойчивост, Сабрина нервно потупваше с крак по пода.

— Гърци, турци и полицията — сви рамене хлапакът, сякаш го питаха за нещо очевидно.

— Къде е майка ти? — попита Стефани.