— Е, по-романтично е от разказ за петролните сондажи в Западна Канада и много по-опасно. — Очите на Доулинг блеснаха зад стъклата на очилата му.

— Животът е пълен с опасности — сви рамене Макс. — Опитай се да пресечеш безопасно Пето Авеню или Виа Венето в Рим.

— Добре — засмя се Роналд. — Утре ще прехвърля по твоята швейцарска сметка десет процента от цената в злато. Когато вазата пристигне в моя дом в Торонто, ще получиш остатъка.

— Няма да стане, Роналд. Когато вазата пристигне в Канада, приблизително четири седмици след като депозираш златото, ще получиш официално известие. Ще искаш първо да я огледаш и ако останеш доволен, ще приведеш остатъка от сумата на моя сметка. Едва след това ставаш неин собственик.

— Казаха ми, че действаш много внимателно — кимна Доулинг. — Това ми харесва. Утре ще се обадя на моя агент.

Макс се надигна от стола и даде знак на келнера.

— Още една бутилка — извика той и огледа залата. Погледът му се спря на една от масите, където келнерът настаняваше две жени и един мъж. Той вторачено се загледа в една от тях.

— … другите ти дейности. Недвижими имоти, казваш? И художествени галерии? При всички законови… — продължи Доулинг, но Макс не го слушаше.

— Извини ме за момент, видях познати.

Той тръгна между масите, като се отбиваше и разменяше по една-две думи с гостите, докато стигна до групата.

— Скъпи Брукс, радвам се да те видя след толкова много години. И Сабрина! — Той поднесе ръката й към устните си. — Чух, че вече живеете в Латинска Америка. Истина ли е или злобна клюка?

Стефани вдигна поглед към него. Тялото му закриваше цялата зала. Тъмният костюм беше идеално скроен, а стойката му — уверена, дори арогантна. Сините му очи я гледаха изпитателно, без да издават нищо за самия него. Той продължаваше да държи ръката й. Тя усети силата, която излъчваше, и по тялото й премина възбуда. Сведе поглед, за да я прикрие, но изражението на непознатия леко трепна и тя разбра, че бе разбрал всичко.

Брукс й помогна да излезе от неловкото положение.

— Габи, запознай се с Макс Стайвесънт. Габриела дьо Мартел.

— Предполагам, че сте дошли в Лондон точно когато аз го напуснах и се преместих в Ню Йорк. — Макс се обърна към тях и целуна ръката на Габи.

— Преди три години — уточни тя, докато го изучаваше с широко отворени очи. — Много съм слушала за вас.

Макс се обърна към Стефани и мило се усмихна.

— Не разбрах дали е вярно, или само злобна клюка. В Бразилия ли живеете?

— Или злобна, или оптимистична, в зависимост от източника — засмя се тя.

— Чувството ви за хумор не е намаляло — усмихна се той. — Ще танцувате ли с мен след вечеря?

— Не съм… — искаше да каже, че не е танцувала от години, но замълча. Може би това не се отнасяше за Сабрина. — Съжалявам, не ми се танцува.

— Ще ми направите услуга. Не съм танцувал от години и се надявам, че няма да критикувате много строго неопитността ми.

— Добре — предаде се тя.

— До скоро. Брукс, Габриела, приятна вечеря. — Поклони се леко и се отдалечи.

— Странно — поде Габи, докато келнерът наливаше вино в чашите им. — Когато чуеш хиляди клюки за някого, оставаш с впечатление, че го познаваш, а когато го срещнеш, се оказва, че е съвсем различен. Ти го познаваш от доста години, нали, Сабрина?

— Да — отвърна предпазливо Стефани. Какво ли е отношението на сестра й към него, мислеше тя. Никога не бе споменавала името му. — Какви слухове се разпространяват за него?

— Зная само онези, които и ти си слушала. Той определено изглежда по-цивилизован от това, което се говори за него. Брукс обаче не го харесва.

— Ти постоянно ме изненадваш, Габи — възрази той. — Нелюбезно ли се държах с Макс?

— Не, но беше някак си пасивен. Така се държиш, които не одобряваш това, което правя или говоря. Обикновено изчакваш да останем само двамата, за да ме зашлевиш с мнението си.

— Така ли? Кога съм постъпвал по този начин?

— Образно казано. С думи.

Настъпи пауза. Брукс взе ръката на Габриела в своята.

— Извинявай — каза той. — Никога не съм искал да те засегна. Обещавам да се държа с Макс Стайвесънт съвсем прилично както пред обществото, така и когато сме само двамата.

— Откъде има толкова пари?

— Очарователният Макс Стайвесънт! — Брукс въздъхна. — Никой не знае с какво точно се занимава. Притежава художествени галерии в Европа и в двете Америки, може би действа и като посредник. Нито една от тези дейности обаче не може да донесе толкова пари, с колкото разполага той. Виждат го често на търгове. Казват, че личната му колекция е една от най-богатите в света. Всичко останало е слухове, клюки. Той не говори за работата си. През последните три години изчезна някъде, така че клюките са още по-ненадеждни.

— Сабрина, искаш ли? Брайън може да управлява галерията още един-два дни. Той добре се справяше, докато ти беше в Китай. Ще се върнем в неделя вечерта. Слушаш ли ме?

— Не, извинявай. Разсеях се.

— Сега слушай. Заминаваме за Швейцария. Ще дойдеш ли с нас?

— Швейцария ли?

— Утре Брукс отива в Берн по работа и докато се занимава с бизнес, аз ще скучая, затова ми се иска да дойдеш с нас. В самолета има много място, а Брукс ще плати хотела ти. Ще се върнем в неделя. Идваш ли?

— Да — без колебание отвърна Стефани.

Габриела плесна с ръце. Стефани се усмихна и в този миг срещна погледа на Макс, който приближаваше тяхната маса. Келнерът прибра съдовете и сервира кафето.

Дансингът беше претъпкан и двамата танцуваха в тясно пространство.

— Защо ли досега не сме танцували нито веднъж? — запита Макс.

— Защо ли не сме разговаряли? — безразсъдно отвърна тя. Чувстваше се млада и красива, а по погледа му отгатваше, че той я желае.

— Имах впечатлението, че дребните, банални разговори с мен ще ти се сторят безвкусни.

— Което обяснява и защо досега не сме танцували.

— Кое, моето впечатление или твоето мнение за него?

— И двете.

— Остроумно, Сабрина. Ще вечеряш ли с мен утре?

— Не.

— Колко категорично! Даже без някакво извинение, например латиноамериканеца.

— Съжалявам. Ще бъда извън страната до неделя.

— Тогава в неделя вечерта.

— Късно е.

— Аз съм свободен в понеделник.

— О, в понеделник… отново ще пътувам.

Танцът свърши, но Макс все още я държеше в прегръдките си.

— Ще намерим някоя свободна вечер. Да ти се обадя ли следващата седмица?

Стефани кимна и двамата се върнаха на нейната маса.

Бе разтърсена от внезапно обзелите я чувства. Желаеше го. Един непознат — тайнствен, арогантен, със студени сини очи и самоуверен. Толкова различен от Гарт, доволен от своето местенце на света и немислещ за нищо по-добро. Какво ставаше с нея? Не бе пожелавала друг мъж, освен Гарт, а и към него не бе изпитвала такова привличане от години. Тя въздъхна с облекчение, че през следващите три дни ще бъде далеч от Лондон и никога вече няма да види Макс. Габи и Брукс танцуваха и Стефани се поколеба за секунда.

— Сбогом — каза тя, неспособна да прикрие съжалението в гласа си.

— До другата седмица. — Той целуна ръката й и се отдалечи. Проследи го с поглед, после грабна чашата си и келнерът се втурна да я долива.

Утре щеше да бъде в Берн. Слава Богу!


Самолетът на Брукс беше мебелиран с вграден диван, два фотьойла и дълга маса. Докато той четеше отчетите на своите швейцарски мениджъри, Стефани и Габриела си устроиха пиршество от френски сирена, плодове и черен хляб.

— Ще внедряват нова производствена линия за козметика — обясни Габриела. — Или стара линия, но с нови търговски марки. Брукс не желае да говори за това. Нямаш представа колко сложни са игрите в производството на червила и овлажнители. Кодови думи и цифри, пароли, секретни формули, шпиони от конкурентните компании. Голям бизнес, без съмнение.

Стефани отпусна глава на кадифената облегалка и отправи поглед през прозореца. Малки, зелени ниви, толкова различни от безкрайните открити пространства на Америка. Нищо в този свят не е като в Америка, помисли тя. Тук беше Стефани Андерсън, която пътуваше с частния самолет на свои приятели към Швейцария, а в пететажния дом в Лондон я очакваше преданата икономка и й приготвяше най-вкусната вечеря.

— Прекрасно — изрече на глас тя.

— Кое, гледката ли? Почакай да видиш Алпите. Знаеш ли какво ми хрумна? Да отидем до „Жулиет“! Не съм стъпвала там, откакто се дипломирахме. Искаш ли?

— Прекрасна идея!

Когато се озоваха в парка на колежа, и двете изпитаха разочарование. Колежът беше същият, но някак си по-невзрачен, отколкото го помнеха.

— В спомените ми къщата на професор Бозард ми изглеждаше величествена като замък. Оказва се, че била най-обикновена сграда — каза Габриела. — Виж колежанките. Колко са млади! Ние обаче бяхме по-изискани.

— Не съм сигурна — усмихна се Стефани.

— Разбира се, че бяхме!

— Не зная. Ние просто седяхме на онзи балкон, на четвъртия етаж и мечтаехме да пораснем.

— Третия!

— Моля?

— Двете с тебе живеехме на третия етаж, а на четвъртия живееше сестра ти с онова момиче от Ню Йорк. Забравих как се казваше.

— Дена Кардозо. Права си, третият етаж беше.

Двете се разходиха из парка и с всяка минута се чувстваха „все по-стари“, както отбеляза Стефани. Професор Бозард бе починал. Мястото му бе заел кръгъл, белобрад Дядо Коледа, когото двете завариха в гимнастическия салон да обсъжда поредния турнир с треньора по фехтовка.

Стефани застана в средата на залата и си представи как държи рапирата. Спомни си мача, който бе загубила, и кавгата със Сабрина.

— Габи — извика тя, — умирам от глад. Хайде да слезем в града и да хапнем някъде.

Двете тръгнаха надолу по хълма, направо през лозята.

— Добри спомени имам от училище — поде французойката, — но още помня как всички очакваха от мен повече и аз постоянно ги разочаровах. Ти знаеше, че искаш да се занимаваш с изкуство и антики, а единственото, за което мечтаех аз, бе да намеря някого, който да се грижи за мен. Да стои между мен и света и да ме гледа като малко дете. Разбираш ли какво имам предвид?