— Разбира се, скъпа! Познаваш я по-добре от всеки друг.

Тя бродеше из стаите, изпълнена с възторг и гордост.

Сабрина бе създала атмосфера на фриволност и разкош, която други дизайнери, с типичния си вкус към помпозното, никога не можеха да постигнат. Едва сега разбираше защо домът на принцесата все още се появяваше в американски и европейски списания за архитектура и интериор. Какъв късмет, да ти предоставят напълно празна къща със задачата да я обзаведеш и я превърнеш в истински дом, в обител на любовта, в пристан на интимния живот! Какъв шанс! Тя застана пред едно платно на Миро и се загледа в изрисуваните с детска наивност дебели линии, силни и целеустремени. „Какво не бих дала да имам и аз такава възможност“ — помисли тя.

— Скъпа, добре ли си?

— Да, разбира се. Извинявай, че излязох.

— Не се извинявай. Тази вечер е твоя. Впрочем и къщата е почти твоя. Какво представлява твоят Антонио?

— Понякога е доста груб и недодялан.

— Зная. Всички го разбрахме току-що.

— Понякога е приятен.

— А как иначе би могъл да задържи вниманието ти почти цяла година! — възкликна Александра. — Добре, няма да говорим за него. Искаш ли да ти покажа какво открих съвсем наскоро? — Поведе я към един тъмен ъгъл на балната зала и й показа малкото „С“ на паркета. — Колко остроумно от твоя страна! Скъпа, можеше да изпишеш инициалите си направо на входната врата. Не е било нужно да ги криеш.

Стефани се наведе да разгледа малката кафява буква.

— Остроумно — промълви тя. Сабрина й беше изпратила снимка на тази част от стаята, убедена, че никой никога няма да го открие. — Достатъчно голяма е. Стига ми да зная, че съм оставила тук своя знак.


На сутринта Стефани тръгна към „Амбасадор“ веднага щом закуси. Брайън имаше почивен ден и галерията беше заключена. Опита няколко ключа, докато единият прилегна, и влезе.

Бе идвала тук със сестра си. Вдигна щорите и пристъпи в дългото, тясно помещение, подредено като салон от осемнайсети век. Нямаше и следа от претрупаност. Само няколко изящни експоната, наредени на групи по два или три, блестяха позлатени от слънчевите лъчи. В дъното бе кабинетът на сестра й, с маса от черешово дърво, което тя използваше като бюро.

Стефани седна и разгледа дългите, ниски и претрупани с книги рафтове, дълбоките кресла за гости, ориенталските килими по стените. Тук присъстваха успехът и удовлетворението, самочувствието, парите и дори властта. Почувства се дребна като отражението си в сребърния чайник на малката масичка и се опита да възвърне усещанията, които я озариха през изминалата нощ — гордост, копнеж и самоувереност.

— Трябва да предприемеш нещо — каза тя на отражението си. — Досега си била само съпруга и домакиня. Един дом, един пропаднал бизнес, един мъж… дванайсет години… Защо не започнеш бизнеса си отново? Това е достатъчно за момента. Недей изрежда всичките си провали… Започни с първото.

Камбанката на входната врата звъннаха.

„Забравих да заключа“ — стресна се тя и тръгна към изложбената зала, за да обясни, че днес галерията няма да работи.

— А-ха, най-после някой се появи — каза най-тежкият мъж, когото бе виждала в живота си, седнал в един от столовете от епохата на регентството. Той тъкмо сваляше обувките си и масажираше краката си. — Имаш късмет. За малко да изпуснеш клиент. Тук ли работиш? Разбира се, какъв глупав въпрос зададох! Знаеш ли, че си едно красиво момиче? Нали комплиментите ми не те дразнят? Бети, жена ми, казва за такива като тебе, че имат „английски тен“. Мога да надуша чужденец, преди още да си е отворил устата. Където и по света да те срещна, веднага ще позная, че си англичанка. Виждам, че не откъсваш поглед от това столче. Капнал съм! Жената от сутринта ме мъкне по разни антикварни магазини. Не можах да видя даже смяната на караула пред Бъкингам! Влязох, защото иначе щях да седна на тротоара. Няма да ти счупя стола, не се безпокой.

— Мога ли да ви предложа нещо? — Стефани гледаше надолу, за да не издаде смеха, който напираше в гърдите й. — Искате ли да изненадате съпругата си с нещо наистина забележително? — Тя свали от един рафт вечерна дамска чанта и лупа и му ги подаде. — Погледнете тази кадифена чанта. Избродирана е от съвсем дребни мъниста. Датира от около 1690 година. С лупата можете да видите и мънистата, и копринения конец, с който са пришити.

Непознатият внимателно разгледа бродерията. Зрънцата бяха не по-големи от песъчинки, а конецът между тях — дори по-тънък. Без увеличителното стъкло флоралният мотив изглеждаше като рисунка.

— Не е лошо. Бети ще се прави на гранд дама с тази чантичка. Колко?

— Шестстотин фунта — каза напосоки Стефани, спомняйки си цените на френските дамски чантички от същата епоха в други антикварни магазини.

— Това колко долара прави?

— Хиляда и двеста.

— О, работите с хъс, лейди — подсвирна той. — Давам двеста. И те са много.

Стефани едва сдържа гнева си. Този непознат си позволяваше да се пазари, сякаш „Амбасадор“ беше сергия! Искаше й се да продаде нещо от галерията, но не допускаше и мисълта да се пазари. Тя се усмихна мило.

— Откъде сте, господин…

— Името ми е Пулем. От Омаха съм. Произвеждам колбаси.

Стефани си представи как стои с окървавена престилка пред пирамида от говежди бутове.

— Сигурно доста пътувате. Чикаго, Сан Франциско, Ню Йорк, Ню Орлийнс? — Докато изреждаше най-големите градове на Америка, гостът кимаше утвърдително. — И навсякъде водите със себе си и Бети, нали?

— Разбира се. Децата пораснаха. За какво й е да стои вкъщи?

— Знаете ли, господин Пулем, Бети ще бъде единствената жена в Америка, притежаваща една толкова изящна чанта. Всички ще я молят да разгледат бродерията с лупата. Всяка жена ще иска да има същата. Но друга такава няма да намерите никъде по света. Това е уникат.

Настъпи пауза. Колбасарят обърна няколко пъти чантата, за да я огледа по-добре.

— Шестстотин долара — отсече накрая.

Стефани внимателно взе чантата от ръцете му и я сложи на мястото й.

— Съжалявам, господин Пулем. Исках да ви помогна да превърнете съпругата си в гранд дама.

— Седемстотин — предложи той. — Е, да кажем, седемстотин и петдесет. Крайна цена!

— Господин Пулем — обърна се към него Стефани. — В „Амбасадор“ пазарлъци не се водят.

Докато подреждаше експонатите на рафта, тя чу как той стана от стола и пристъпи към масичката.

— Здраво се пазариш, момиче. Ти май си американка, а? Не си англичанка. Прав ли съм? — Нареди дванадесет банкноти по сто долара. — Но ако Бети не я хареса, ще я върна. Предупреждавам те.

— Разбира се! — Стефани опакова чантата и му я подаде. — Струва ми се обаче, че излишно се притеснявате.

Той си обу обувките и взе кутията под мишница. Тя му подаде разписката.

— Ти си хубаво момиче. Страхотна си. На всичкото отгоре знаеш да се пазариш. Някой ден ще доведа и жената в този магазин. Като натрупам второто си състояние. Дано да е скоро.

Стефани въздъхна с облекчение и заключи външната врата. Беше щастлива. „Мога да постигна всичко, което поискам“ — повтори любимата си мисъл, после сложи парите в чекмеджето на Брайън заедно с кратка бележка и огледа тържествуващо галерията. Подобно на Сабрина тя бе оставила своя знак в „Амбасадор“.


Ресторант „Анабел“ е шумен само за хора, които търсят тишина и уединение. За повечето посетители обаче атмосферата му е изпълнена с възбуда и въодушевление, което им допада. Тук започват или свършват семейни съжителства, сключват се сделки, завързват се контакти. Членството в „Анабел“ е признак за изисканост, с каквато може да се сравни само менюто му.

Максим Стайвесънт ползваше „Анабел“ като място за делови срещи. Шумът и полуосветените сепарета осигуряваха повече дискретност от неговия офис. Имаше винаги резервирана маса в едно от тях.

В четвъртък вечерта той пристигна в компанията на някакъв дребен мъж със силни диоптри на очилата, малка брада и добре тренирано изражение на леко отегчение. Щом седнаха и зад тях застана келнерът с бутилка шардоне.

— Риба меч в сос от морски таралежи. Нещо наистина прекрасно. — Той погледна госта си, който кимна утвърдително. — Две порции. Останалото нека избере Луи. А сега ни донеси малко пастет и ни дай половин час време, преди да донесеш супата.

— Кой е Луи? — поинтересува се гостът на Макс.

— Главният готвач. Гениален!

— Само половин час ли ще говорим за бизнес?

— Половин час, за да се настроим за прекрасната вечеря. Колкото до бизнеса, той едва ли ще ни отнеме пет-десет минути. — Макс вдигна чашата си. — За славното минало!

Роналд Доулинг кимна за пореден път, отпи и вдигна вежди в знак на възхищение от виното.

— Значи предлагаш единствено вазата. Впечатляващо! Дори и в твоя опушен и мръсен склад…

— Не е мой, а на „Уестбридж Импортс“.

— А-ха, те ли изровиха вазата? Откъде? И къде са я транспортирали? Франция, или направо във Великобритания?

— „Анабел“ е доста шумен тази вечер — усмихна се Макс. — Не чух въпроса ти. Етруската ваза, която ти видя, е от колекцията на аристократично английско семейство, което продаде едно от именията си. Имаха нужда от пари. „Уестбридж Импортс“ беше посредник при продажбата. Когато експертите на компанията видели тази ваза, те ми се обадиха, защото знаят, че моите клиенти се интересуват от древни шедьоври и могат да платят за тях.

— Видях списъка в каталога — с тънка усмивчица отвърна Доулинг. — Тази приказка можеш да я разкажеш на някой новак, Стайвесънт. Не на мене. Дойдох от Торонто специално, за да я видя. Предлагам ти за нея милион и половина долара, но в отговор очаквам да чуя истината, а не приказки от „Хиляда и една нощ“.

— В изкуството, както и в секса, човек никога не знае кое е приказка и кое — истина.

— Не се шегувам.

— Роналд, ако ти кажа, че даден експонат е бил изнесен нелегално от Турция и включен в каталога като принадлежност на някакъв херцог, на когото съм платил двайсет хиляди лири стерлинги, за да се закълне в честта си, че е бил собственост на рода му от няколкостотин години, че експонатът после ще бъде внесен, отново нелегално, в страната на купувача, това няма ли също да ти прозвучи като приказка?