— Събрахме се и живеем заедно — отвърна Габриела. — Ти не пожела да ми дадеш съвет, та аз трябваше сама да решавам. Сега ми кажи какво би ме посъветвала?

— Да живееш с Брукс, разбира се — засмя се Стефани.

— Мъдра жена — усмихна се той. — Искаш ли да вечеряме в ресторант „Анабел“ утре вечер?

— Ще отпразнуваме събитието. Ще дойдеш, нали? — подкани я Габи.

— О, не тази седмица. Имах намерение да остана вкъщи и…

— Защото Антонио не е в Лондон ли? Той не би имал нищо против. Ние сме почтена компания. Отлагахме празненството до завръщането ти. Искам да дойдеш.

— Има ли нещо по-важно от желанията на Габи? — присъедини се Брукс.

— Е, защо не? — отвърна Стефани. „Щом Сабрина може да се справя с толкова напрегнат светски живот, и аз би трябвало да мога.“ — Благодаря, ще дойда. Но тъй като тържеството ще бъде във ваша чест, предлагам да мълча през цялото време.

— Колко тактично, лейди Лонгуърт! С това ще направиш Габи най-щастливата жена в ресторанта — засмя се Брукс.

„Началото на един меден месец — помисли с горчивина Стефани. И ние с Гарт изглеждахме така преди много години. Лицата ни грееха от щастие, сякаш пазехме някаква прекрасна тайна. А тя беше, че бяхме влюбени. Колко отдавна беше! Дори не си спомням какво означава да си влюбена.“

Вкъщи изпи чаша чай и влезе в банята. Време беше да се приготви за празненството у Александра. Докато се излежаваше в благоуханната пяна, телефонът иззвъня. След малко госпожа Търкъл застана до вратата на банята.

— Принцеса Александра се обади, милейди, и каза, че в осем ще изпрати шофьора си да ви вземе. Коя рокля да извадя?

Стефани тръсна глава. Дали да не поиска съвет от госпожа Търкъл? Не, Сабрина не би постъпила така. Тя сама решава какво да облича и какво да каже. Защото, ако си лейди Лонгуърт, кой би посмял да ти каже, че тази рокля не ти отива или че не се държиш както трябва с хората?

— Аз сама ще се погрижа за това, госпожо Търкъл — отвърна.


Още щом влезе в приемната на Александра, тя разбра, че бе постъпила така, както би постъпила Сабрина. Стоеше в средата на залата, стройна и изящна, с простата елегантност на истинско бижу. Бе облякла дълга до земята пола от смарагдовозелена тафта и бяла сатенена блуза с кристални копченца. Гостите я наобиколиха и сред смутените усмивки, целувки и поздравления тя се опитваше да съпостави непознатите лица с описанията от писмата на сестра си. Забеляза Габриела и Брукс и щастливо им се усмихна. Изведнъж над приглушения шум се извиси весел, жизнерадостен глас.

— И знаете ли какво направиха те двете? Купиха си еднакви китайски рокли. Не можех да ги различавам. Напълно еднакви, като две капки вода! — Никълъс Блекфорд я наблюдаваше с лукава усмивка. — Кажи, коя си ти? Хайде, признай! Ти си Стефани и си дошла тук, за да ни покажеш, че сме обикновени глупаци, нали?

Тя се вцепени. Всички погледи бяха отправени към нея, а тя не знаеше какво да отговори. Сабрина лесно успяваше да измами и съпруга, и децата й, а тя не можеше да се справи с някакви най-обикновени познати! Сведе поглед и пред очите й блесна едно от кристалните копчета, сякаш за да й подскаже изход. Знаеше, че изглежда точно като Сабрина и никой не би могъл да заподозре лъжата. Никълъс играеше някаква забавна игра. „И аз мога да играя“ — окуражи се тя.

— Никълъс, ти толкова пъти ме обърка със сестра ми, че и аз вече не зная коя съм — отвърна с престорено угрижена гримаса. — Но аз винаги съм имала доверие в твоите преценки и този път се оставям в ръцете ти. Кажи коя съм и аз ще го приема за чиста монета.

Думите й предизвикаха смях и аплодисменти.

— Хванаха те натясно, Ники — подметна му Александра. — Хайде, казвай, коя е тя?

Никълъс се поклони на Стефани и целуна ръката й.

— Кой друг, освен нашата прекрасна Сабрина? Никога не съм имал и най-малкото колебание, скъпа моя! В Китай се обърквах заради онази отвратителна диета за отслабване. Честно казано, през цялото време бях гладен.

Александра веднага го покани към бюфета с ордьоврите. Стефани се успокои. Опасността бе отминала.

— Съжалявам, че не можах да се запозная със сестра ти миналото лято. Наистина ли сте съвсем еднакви? — попита я принцесата.

— Не, разбира се. В деня, за който Никълъс разказва, той ни срещна, натоварен с кутии сладкиши и се опита да ни разгледа през тях. Изглежда, не е видял добре.

Стефани слушаше с удивление собствения си глас. Колко лесно лъжеше. Беше лесно, защото хората около нея чуваха само това, което искаха да чуят. Каквото и да кажеше, те щяха да го разберат само по начина, който беше приемлив за тях. Дали наистина слушаха какво говори? Докато двете с Александра разговаряха, усети как леко се вмъкна в кожата на Сабрина. Нейната седмица най-после започна!

— Сабрина, изглеждаш прекрасно — каза някой. До нея бе застанал дребен, съвсем обикновено облечен мъж, с приятен глас и сини очи. Сабрина бе описала точно Мишел Бернар. — Някакви проблеми от Китай?

— Какви проблеми имаш предвид?

— Е, нищо. Права си. Няма за какво да се безпокоиш. Когато получихме писмото ти, се разтревожихме, че новините могат да развалят пътуването ти.

— О, всяка минута в Китай беше заета с разглеждане на забележителности и пътуване от град в град. Нямах време да се тревожа. — Внимателно опипваше почвата. Нямаше представа за какво става дума. — Какво си помислихте за писмото ми?

— Че е прекрасно, разбира се. И ти си прекрасна, щом си събрала куража да го напишеш. — Той понижи глас: — Малко експерти биха си признали, че са им продали фалшификат. Ти много ни помогна, не толкова със самия щъркел, а с имената от сертификата. Някои от тях са използвани и за други фалшификати. Невероятно, нали?

Стефани мълчаливо кимна и Мишел продължи:

— Това е изглежда, една от големите им грешки. Мислех, че са достатъчно умни поне да измислят различни имена. — Спря, явно изчаквайки коментара й. — Тези нови разкрития забавиха публикуването на статиите. Няма да ги отпечатаме преди ноември. Това може да се окаже полезно и за теб, нали?

— Да, струва ми се…

— Особено ако се опиташ да откупиш щъркела. Реши ли какво ще правиш? Мислиш ли, че великата Оливия ще запази тайната ти?

— Не зная.

— Ако можем с нещо да ти помогнем…

Стефани бе замаяна.

— Защо не ми кажеш какво сте открили?

— Имаш предвид след последната ни среща ли? Не много. Най-вече потвърждения на това, което вече ти казахме. Но идеята да седнем и да обобщим всичко е добра. Какво ще кажеш за понеделник?

— В понеделник не мога — Тогава трябваше да пътува за Чикаго. В понеделник следобед Сабрина щеше да вземе самолета за Лондон. — Какво ще кажеш за тази неделя?

— Може би. Ще ти се обадим от Париж в четвъртък или петък. Тогава ще знаем точно програмата си за уикенда. Какво чувам?

Стефани също чу тихата музика и се обърна. В залата се разнасяха звуци на базуки, в отчетлив, типично гръцки ритъм.

Залата утихна, а светлините постепенно угаснаха. Александра дръпна завесата в дъното на залата, разкривайки малък гръцки оркестър. Изпълнителят на базуки даде знак на музикантите и те подхванаха мелодията след него.

Безшумни като сенки келнери внесоха ниска масичка и разхвърляха около нея бродирани възглавници. После наредиха златни чинии и високи чаши, кошници с хлебчета, димящи плата със задушено агнешко и кебап, пилета с лимон, купи с пресни плодове, френско грозде и бутилки червени и бели вина от остров Родос. Многобройни свещи в чаши с плаващи в тях камелии разпръскваха сумрака. Александра взе ръката на Стефани и я поведе към възглавницата начело на масата.

— Мястото на почетния гост.

Стефани се чувстваше като селско момиче, попаднало в опера. Как ли би реагирала Сабрина? Доволна, но не и изумена. Та нали това бе нейният собствен свят!

— Прекрасно! Станала си експерт по Гърция.

— Не аз, а жената на Арнолд, моя главен готвач. Тя е гъркиня. Аз само прибавих към нейната идея няколко свои.

— Но къде е белият агнешки дроб, изпържен в тиган? — огледа масата Стефани и се усмихна дяволито?

— Забраних го! — отсече Александра. — А ти откъде знаеш, че гърците ядат подобни ужасии?

— Преди много години живяхме в Атина.

Стефани разказа за бягството им от Тео и за цялото приключение с кипърските партизани. Всички я слушаха притихнали.

— Бедните деца — вметна Амелия. — Колко ли ужасно е било в онова подземие?

— Сабрина ми даваше кураж — тихо отвърна Стефани.

— Кой?! — извикаха в един глас Мишел и Джули.

— Взаимно си давахме си кураж — засмя се тя.

— С мен никога не се е случвало нещо толкова вълнуващо — въздъхна Амелия.

Моментът на очарованието и изненадата бе отлетял. Гостите поведоха разговори и след последното блюдо, баклава с черно кафе, Александра обяви, че е дошъл моментът на подаръците. Всеки бе донесъл нещо: Никълъс и Амелия — ръчно огледало от миналия век с инкрустирана дръжка от слонова кост, Габриела и Брукс — кашмирен индийски шал, Мишел и Джули — книга за гръцкото изкуство. Александра й подари кристален свещник. Останалите гости бяха донесли книги, украсени със скъпоценни камъни гребени, гравюри в рамки, миниатюрни порцеланови фигурки.

— А това — Александра й подаде малка сребърна кутийка — е от Антонио. Искаш ли да го отвориш?

— О, хайде! — възкликна Габриела. — Отвори го! Стефани колебливо я отвори и извади прекрасна огърлица от сапфири и диаманти. Имаше нещо грубо в решението на Антонио да изпрати подаръка до Александра, съзнавайки прекрасно, че ще бъде отворен пред гостите. Хвърляше го в лицето й, сякаш я предизвикваше да отрече, че той има право да й поднася подобни скъпоценности. Стефани мълчаливо пусна огърлицата в кутийката. Всички усетиха неловкостта на положението и не казаха нищо.

Александра плесна с ръце и в залата се появиха танцьорите. Светлините отново бяха запалени и келнерите се появиха с подноси, отрупани с напитки. Стефани се извини на домакинята и поиска да се разходи из къщата.