Стефани затвори вратата на спалнята след госпожа Търкъл, седна на раклата и взе телефона в скута си. Затвори очи. Ето я нейната къща. Брястовете в двора хвърляха тъмни петна по стените. А ето и кухнята. Утринното слънце оцветява в медени тонове цялата обстановка. Пени и Клиф вече са грабнали кутиите със закуската. Сега вземат раниците си и тръгват за училище. В паметта й изплува алеята към централния вход на университета, по която с гръб към нея вървеше мъж. Гарт отиваше на работа. Къде беше Сабрина? Вероятно вече бе тръгнала на оглед из къщата. За пръв път ще й се наложи да говори по телефона. Стефани се усмихна дяволито, докато диктуваше на телефонистката номера в Евънстън.

— Със стопанката на къщата ли разговарям? На телефона е лейди Лонгуърт от Лондон. Бих искала да говоря с…

— Стефани! — радостно извика Сабрина от един океан разстояние. — Колко се радвам!

Стефани започна да разпитва за Гарт и децата.

— Сабрина, казвала ли си ми, че държиш часовника си на тоалетката си?


— Нищо чудно. Не помня.

— Сигурно си ми казвала, защото аз го оставих там снощи, преди да започна да се тъпча с плодовия сладкиш на госпожа Търкъл.

— О, сладкишът с плодове и сметана! Тя знае, че го обожавам. Сигурно ще ти приготви още един за рождения ден.

— Да ти се обадя ли тогава? Ти винаги ми се обаждаш и сега Гарт може да се учуди, че не съм те поздравила.

— Ще му кажа, че си се обадила да питаш как е минала екскурзията в Китай, и тогава си ме поздравила. Наслаждавай се на спокойствието си през тази седмица. Не се притеснявай за телефонната сметка.

Стефани долови нетърпение в гласа на сестра си.

— Той ще повярва. Бързаш ли?

— Имам доста работа. Трябва да ходя на покупки, да оправя къщата.

До болка познато, помисли си. След като затвори, тя се опита да си представи как сестра й шета из къщи, слага масата и разговаря с Гарт. После преглежда домашните на децата и ги целува за лека нощ. Прииска й се да позвъни отново, но се отказа. Сабрина бързаше. Освен това за една седмица къщата трябваше да бъде изцяло нейна. Стефани скочи от раклата и изтича по стълбите. Една седмица бе ужасно малко време. Трябваше да излезе и да се запознае с квартала.

Тръгна към площад „Слоун“. Какъв контраст! Старият Кралски театър срещу модерния универсален магазин „Питър Джоунс“, а по средата фонтанът с релефите, изобразяващи Чарлз II и неговата любовница Нел Гуейн. „Достолепният Лондон — мислеше. — Безгрижният Лондон. Оставя туристите да си мислят каквото пожелаят. За разлика от него Чикаго усърдно се старае да ги впечатли.“

Чувстваше се лека, сякаш плуваше на няколко сантиметра над земята. Никой тук не я познаваше. Никой никъде не я очакваше. Беше сама, анонимна и свободна.

Вкъщи госпожа Търкъл се взря в лицето й да провери дали няма видими признаци на току-що излекуван грип и без да проявява най-малкия признак на съмнение, че това май не е съвсем лейди Лонгуърт, обясни, че пощата е на масата в кабинета. Докато се качваше към третия етаж. Стефани за кой ли път през този ден си повтори, че на света няма нещо, което не би могла да направи и мислено благодари на Сабрина за своята новопридобита самоувереност.

— Милейди, забравих да ви кажа — обади се по домашния телефон госпожа Търкъл. — Щом се върнахте и букетите отново запристигаха.

— Букети… — предпазливо повтори Стефани.

— Оставих ги в приемната, както обикновено.

— Благодаря. — Слезе в обширната гостна и остана като закована на прага. Великолепни, разкошни, магнетични, абсурдни и уязвими, три дузини червени рози грееха в разкошна кристална ваза и сякаш изпълваха цялото пространство. Сред тях, сякаш сгушени в листата им, блестяха с мека лунна светлина бели орхидеи. Тя пристъпи, вдишвайки упоителния аромат, и взе картичката.

„Добре дошла у дома, моя прекрасна Сабрина! Каза ми да не звъня по телефона и аз не звъня, но следващата седмица се връщам в Лондон. Надявам се, че приятните часове, които сме прекарали заедно и твоята доброта, ще те накарат да ми подариш още една чудесна вечер, а най-после и ръката си, за да станеш моя жена. Антонио.“

— Милейди — обади се госпожа Търкъл, — принцеса Александра.

Стефани върна картичката в букета точно в мига, когато в стаята влезе висока, руса, изумително елегантна жена. Не я беше виждала, защото когато бе гостувала на сестра си предишното лято, Александра беше във Франция, но веднага я позна от описанията в писмата на Сабрина. Бе дъщеря на холивудска актриса, превърнала сънищата на майка си в действителност благодарение на брака си с някакъв принц. Сега поддържаше този образ, като се движеше из аристократичните среди на Европа. Александра се поклони театрално.

— Не можах да се сдържа и да не видя нашата пътешественичка. Е, намери ли лекарството в далечен Китай?

— Какво лекарство?

— Решението на своите трудни проблеми. Нали така ми каза на тръгване — че ще търсиш решение на проблемите, които те измъчват?

— Да, опитвам нещо ново. Не зная дали ще има много полза от него.

— Междувременно, докато експериментираш, можеш да се смесиш с тълпата, която съм поканила утре в твоя чест.

— В моя чест ли?

— За рождения ти ден, скъпа. Извинявай, аз ти писах, но се оказа, че писмото изобщо не е било изпратено. Не зная как стават тези неща в къща, пълна със слуги.

— Струва ми се, че съм болна от някакъв азиатски грип и не би трябвало да…

— Най-доброто лекарство против грип е едно хубаво парти. Питай всеки свестен доктор и той ще потвърди.

— Добре. Ще ти се обадя допълнително.

— До утре. — Александра й изпрати въздушна целувка и излезе.

Стефани не успя да размисли за поканата, защото телефонът постоянно звънеше, а госпожа Търкъл отговаряше със сдържано възмущение на дръзналите да безпокоят господарката й точно когато имаше нужда от тишина и спокойствие. Мишел Бернар се обади от Париж да провери дали поканата на Александра за рождения ден все още е в сила, защото двамата с Джули смятали да присъстват. Андреа Върнън обясни с вълнение, че нейната бална зала, на която Сабрина бе подменила лампионите и абажурите, щяла да бъде представена в някакво италианско списание за интериор. Редакторът искал Сабрина да позира сред обстановката.

— Ще ви се обадя допълнително — отвърна и този път Стефани.

Амелия Блекфорд я попита дали би имала възможност да придружи Никълъс на търга в Чилтън.

— Ще се обадя допълнително — отвърна все така уклончиво тя.

Кореспонденцията на сестра й представляваше лавина от покани за приеми, тенис мачове, лов на лисици в Дербишир, обяд в чест на някаква контеса в Париж и около дузина благотворителни балове между октомври и май. Всичките й се струваха объркващо разкошни и щедри като розите на Антонио и все пак — прекрасни. Докато ги подреждаше, й хрумна, че календарът на Сабрина бе много по-претрупан от нейния. Нейната заетост през тази седмица се изчерпваше с посещение при фризьора и проба при шивачката.

Трябваше ли да отиде на празненството у Александра? Идеята й се струваше мъчително привлекателна и стряскаща. Боеше се, че без да иска може да разкрие коя е, но щом разгледа фотографиите, които сестра й бе правила, изведнъж й се прииска неудържимо да разгледа дома на Александра. И да изпита невероятното усещане да бъдеш почетен гост на празненство. „Ще празнувам трийсет и втория рожден ден на лейди Сабрина Лонгуърт. Никой няма да знае, че това е рожденият ден на една домакиня от предградията, която никога не е имала нито фризьор, нито шивачка.“

Тя се обади на фризьора, за да отмени часа за посещение. „Можем да излъжем един съпруг, но фризьор — никога! Веднага ще познае, че миналия път не ме е подстригвал той“ — реши тя.

Щом излезе от ателието на шивачката, тръгна безцелно по Парк Лейн към Хайд Парк. Тълпи от гувернантки и млади майки тикаха бебешки колички, момичета разговаряха за дискотеки, бизнесмени с меки шапки и делови дами в костюми с неизменните бели блузи. „Ще мина през «Харолдс» и се прибирам“ — реши и ускори крачка, докато не видя прословутите сенници с фестони и надписите в ръкописен стил — най-големият универсален магазин в Европа и един от най-луксозните в света, чийто портиер даже се беше превърнал в универсален журнален образ, познат във всички страни от двете полукълба. Тя тръгна щастлива сред щандовете. Искаше на тръгване да остави в спалнята някакъв малък подарък за сестра си.

— Сабрина! — извика някой зад нея. — Колко странна среща! Изумително елегантна млада жена, дребна и изящна, с пепеляворуси коси и големи сиви очи я прегърна и разцелува. — Мислехме си, че ще те видим тази вечер, а ето че се срещаме в „Харолдс“! Честит рожден ден!

— Габриела! — Стефани се вглеждаше напрегнато в непознатата. — Никак не си се променила.

— Как според теб трябва да се променя за две седмици? А, разбирам… значи вече си чула. От кого? Искахме да го научиш от нас.

— Какво да съм чула? — Сърцето й биеше до пръсване. За малко да се издаде. Как не можа да познае Габриела дьо Мартел, съквартирантката на Сабрина от „Жулиет“? Не я беше виждала петнайсет години. Тя изглеждаше така, сякаш изминалите години не я бяха докоснали. Сабрина й беше писала, че се е развела и живее в Лондон, където работела като модел на няколко козметични фирми.

— Добре, ето я новината. — Тя хвана под ръка мъжа, който стоеше зад нея и го привлече напред. Висок, широкоплещест, загорял и красив, с нетърпеливи кафяви очи, точно такъв, какъвто Сабрина й го бе описала. Брукс Уестърмарк, президентът на „Уестърмарк Козметикс“, богат, работохолик, любимец на репортерите от светските колони, с репутацията на съкрушител на женски сърца.

— Добре дошла, Сабрина — каза той. — Донесе ли китайската танцьорка, която ми обеща?

Каква танцьорка. Боже мой? Стефани внезапно си спомни как в Пекин сестра й бе купила няколко фигури на танцьорки от нефрит. Коя ли беше предназначена за Брукс?

— Разбира се — отвърна безгрижно. — Но аз все, още не съм чула новината.