Джудит Майкл - Измами

Самолетът се приземи на летище „Хийтроу“ около десет вечерта. Бе летяла шестнайсет часа над континенти, морета, часови пояси и сега в таксито към площад „Кадоган“ Стефани се чувстваше смазана от умора.

От една година не бе виждала светлините на нощен Лондон. Отпуснала глава на седалката, тя отвори кадифеното портмоне и извади ключовете. Този път нямаше да бъде гост в разкошния дом на сестра си.

Не се наложи да ги използва, защото вратата се разтвори веднага щом застана до нея.

— Добре дошли най-после у дома, милейди! — посрещна я госпожа Търкъл. — Как ни липсвахте! Горе ли ще се качите най-напред или предпочитате да вечеряте, милейди?

Милейди. Въпреки умората Стефани потръпна от удоволствие при изричането на тази дума и онова, което означаваше — богат уютен дом, в който всичко е красиво, стилно и блестящо от чистота. Беше уморена до смърт. Утре щеше да му се порадва.

— Ще се кача горе. Твърде уморена съм и не съм гладна. Лицето на госпожа Търкъл помръкна. Стефани си представи часовете на трескави приготовления, в които бе приготвила най-хубавото английско меню за своята любима милейди и сега очакваше благодарността й.

— Впрочем, гладна съм и ще хапна, госпожо Търкъл. Може би утре сутринта ще ме поглезите със закуска в леглото?

— О, милейди, точно така и смятах. Сега елате, всичко е готово за вашето завръщане. Аз ще кача горе тези чанти.

На следващата сутрин Стефани се събуди с мисълта, че се е превъплътила в образа на сестра си. Тя се протегна бавно като котка в тънките, сладки като коприна чаршафи от египетски памук. Снощи не можа да намери никакви нощници в гардероба и сега хладната тъкан галеше голото й тяло. Тя се протегна още веднъж и отвори очи.

Спалнята бе голямо Г-образно помещение, със стени, облицовани с коприна в светлосиньо и слонова кост, които красиво хармонираха с електриковия килим. Високото легло в стил Луи XIV и нощната масичка бяха в по-малката част, а по-голямата бе подредена като всекидневна, с диван и ракла пред камината. Две френски бюра под прозорците и тоалетка на другата стена допълваха изискания интериор.

Стефани се разходи гола из стаята. Колко лесно било, колко приятно да станеш свободна и уверена в себе си. Погали гладките дървени повърхности на мебелите, мраморната камина, кадифената ракла и накрая застана пред огледалото. Стъпила на пръсти, разпери широко ръце и се усмихна на отражението си.

— Милейди!

Странно въодушевление я обзе. Огледа луксозната стая и се вслуша в тишината. Никой не питаше дали е готова закуската, не я молеше да му зашие копчето, а зад вратите нямаше захвърлени мръсни дрехи, които чакат да ги изпере. Нямаше и служба, в която бе длъжна да се яви в определен час. Беше сама. Беше свободна. Беше вече лейди Сабрина Лонгуърт. Тя позвъни на госпожа Търкъл. Беше гладна. Колко ли беше часът? Впрочем нямаше значение.

В застланата с килим баня Стефани пристъпи внимателно в светложълтата триъгълна вана, с наредени от едната страна зелени растения, а от другата — шампоани, сапуни и кремове. Взе първия попаднал й и с щастлива въздишка си спомни, че има на разположение цяла седмица, за да ги опита всичките.

Половин час след това, докато наблюдаваше как госпожа Търкъл нарежда закуската на леглото й, изведнъж си даде сметка за голямата измама. Впрочем самозаблуда. Сякаш в красивата стая нахлу леден вятър.

— Какво ще желаете тази седмица, милейди? Ще кажа на Дорис да дойде, ако смятате да се развличате, а струва ми се, и Франк трябва да поработи още един ден. Миналия път свърши доста набързо работата по прозорците. Принцеса Александра се обади снощи, след като вече си бяхте легнали. Каза, че пак ще позвъни, освен ако вие не решите да й телефонирате. След малко тръгвам на покупки, така че ако желаете, можете да ми кажете какви са плановете ви.

Стефани се загледа в прозореца. Обзе я чувство за безсилие. Не беше Сабрина Лонгуърт и никога нямаше да бъде. Дори госпожа Търкъл знаеше за този начин на живот повече от нея. Липсваше й класата на истинската Сабрина. Та тя не знаеше дори как да се държи със слугите! Беше само една домакиня от предградията и нищо повече. Щеше да направи за смях не само себе си и сестра си.

— Милейди, да не ви е лошо? Да затворя ли прозореца?

— Не, всичко е наред. — Тръсна глава, за да се отърси от мрачните мисли. — Струва ми се, че в Китай се разболях от някакъв лек грип. Предпочитам да пазя стаята няколко дни. Никакви развлечения. Оставям пазаруването на вас. Нищо повече от обичайните покупки.

— Да се обадя ли на доктор Фар? — угрижено попита госпожа Търкъл.

— Не е нужно. Ще му позвъня сама, ако се наложи, но мисля, че за няколко дни, най-много една седмица, ще се оправя.

— Няма ли да ходите в „Амбасадор“, милейди?

— В следващите няколко дни няма да се отбивам там.

— Е, щом мислите, че имате всичко, от което се нуждаете, аз ще ви оставя със закуската. Почивайте.

Стефани хвана лъжицата. Налагаше се да живее като затворник, но не можеше да се оплаче от обстановката, нито от майчинските грижи на икономката. Тя взе парче пъпеш и малко ягоди. Рохките яйца и кифличките бяха вече изстинали, но тя беше толкова гладна, че изяде всичко до троха. Докато допиваше чая си, се почувства по-добре. „Ще обикалям забележителности — реши тя. — В това поне не мога да сгреша.“

Първо обаче трябваше да се запознае със съдържанието на шкафовете, гардеробите и бюрата, да изпробва поне по веднъж дрехите, които бе зърнала предната вечер. Само четвърт час след това Стефани бе обзета от треска. Изящно копринено бельо, кашмирени пуловери, копринени блузи и костюми, домашни рокли от сатен, шалове и безброй обувки. И бижутата, във великолепната руска кутия от дърво.

Тъкмо пробваше една вечерна рокля, когато настроението й се промени още веднъж. Роклята бе от лилава коприна и се спускаше по тялото, за да се разгърне в богат клош около глезените. Хванала небрежно украсения с пурпурни биета жакет, Стефани отново пристъпи към огледалото.

Оттам я гледаше една съвсем, истинска Сабрина. Как стана всичко? Тя зае царствената поза, характерна за сестра й, с вдигната глава, блеснали очи и леко извити в някакво очакване устни. После обу високите черни обувки и преметна през рамо жакета. Предизвикателен смях се изтръгна от гърдите й. Стефани церемониално се поклони на лейди Сабрина Лонгуърт.

— Няма нещо, което не бих могла да постигна — произнесе на глас тя и веднага се зае със списъка, който сестра й й бе дала. Трябваше първо да се обади в „Амбасадор“.

— Ще дойда само да прегледам пощата, Брайън. Изглежда, още не съм се аклиматизирала, така че ако няма нещо спешно, предпочитам да остана вкъщи няколко дни. В кой ден предпочиташ да почиваш?

— Четвъртък, милейди, ако нямате нищо против.

— Чудесно.

Тя се вслуша в собствения си глас. Спокоен, овладян. Никога не бе имала подчинени и никой не я беше учил как се разговаря с тях, но за Брайън гласът й звучеше познато. В четвъртък трябваше да отиде до галерията и да прегледа пощата на Сабрина.

Госпожа Търкъл се върна разтревожена и я завари да вади нещата от една чанта и да ги пълни в друга.

— Ще се разходя — обясни Стефани. — Вашата великолепна закуска успя да ме излекува почти напълно. Искам да прекарам тази седмица тихо и спокойно, така че ще си бъда вкъщи за вечеря почти всеки ден. Виждали ли сте някъде часовника ми? Не мога да го намеря.

— Ето го — извика прислужницата и го извади от малка пластмасова кутийка. — Там, където го държите обикновено.

— Снощи бях толкова уморена, че не помня.

Погледа часовника. Три и половина. Странно, как бе отлетял денят. Пени и Клиф трябваше да се върнат от училище всеки момент. Не! В Евънстън сега бе девет и половина сутринта. Сабрина щеше да ги посрещне. Сабрина! Имаха уговорка да се чуят по телефона. Обзе я чувство за вина. Как бе възможно да забрави семейството, децата си? Досега нито веднъж не бе помислила за тях.