— О, не. Просто ми беше приятно да ги слушам. Хубава вечер.

Той я изгледа, но не каза нищо. До входната врата я хвана за ръката, но почувствал напрягането й, веднага я пусна. Сабрина усети усилието, с което той сдържаше желанието си.

— Извинявай, още съм малко объркана. Дай ми няколко дни.

Докосна огърлицата й.

— За мен означава много, че тази вечер я сложи. Стефани, искам да те разбера. Ако не желаеш да говорим сега, ще изчакам, няма да те притеснявам. Ще стоя далеч и от нашето легло, ако ти искаш това. Но все някога ще трябва да поговорим къде сме и накъде отиваме. На много въпроси не сме дали отговор. В нас има много натрупан гняв. Какво има, защо плачеш?

— Не плача — отвърна шепнешком тя, но очите й бяха пълни със сълзи. — Извинявай. Дай ми само още няколко дни.

Той я целуна по челото.

— Ще постоя тук още няколко минути. Защо не се прибереш горе? Аз ще заключа.

— Лека нощ, Гарт — кимна тя и леко докосна ръката му. — Благодаря ти за този прекрасен рожден ден.

В четвъртък сутринта Сабрина изпрати всички и се качи на третия етаж. Имаше три стаи, едната, от които служеше за килер, другата очевидно бе подредена като стая за гувернантка или резервна спалня за гости. Третата обаче сякаш я притегли и Сабрина влезе. Беше тъжно, почти празно помещение, чиято мебелировка се състоеше от едно прашно бюро и стол. Някой бе прикрил грижливо всякакви следи от своя живот тук и бе затворил завинаги вратата след себе си. Сабрина седна на бюрото и отвори първото чекмедже. Прилежно подредени папки, надписани с имената на кварталите в северната част на града. Подробни записки на сделките, над които Стефани бе работила две години, списъци с мебелировката и подобренията, с цената, която им определила, сумата, за която ги бе продала и нейната комисионна. В следващото чекмедже бяха фотографиите, които бе направила на всяка от къщите. Отделни снимки илюстрираха ценни мебели и аксесоари. Докато ги разлистваше, Сабрина мислеше колко изгодно би ги продала на някои от своите клиенти и какъв чудесен екип са могли да бъдат двете. Веднъж бе споменала за това на сестра си, но тя бе отговорила уклончиво. Може би вече е виждала как бизнесът й запада. „По времето, когато тя тъжно и грижливо е подреждала за последен път тези чекмеджета, свърши моят тежък период и аз постигнах първите си успехи. Стефани, защо не ми каза? Можехме да работим заедно! Щяхме да спасим бизнеса ти! А аз нищо не подозирах и постоянно ти разказвах за успехите си. Какво ли си изпитвала, докато си ме слушала? Трябваше да се досетя. Трябваше да те разпитвам, докато признаеш как всъщност вървят нещата.“

Някой долу позвъни. Сабрина скочи и в този момент осъзна, че плаче. „Още щом се върна вкъщи, ще говоря с нея! Двете можем и трябва да работим заедно“ — мислеше, докато слизаше по стълбите и изтриваше сълзите си с опакото на ръкава.

Долорес Голднър влезе и тръгна към кухнята, без да дочака покана на Сабрина. „В Англия дори дългогодишни приятели чакат да бъдат поканени, за да влязат в дома ти. В Америка, където съвсем непознати хора се обръщат един към друг по име, приятелите очевидно не чакат покана, за да влязат“ — помисли с ирония тя, докато вървеше след гостенката. Долорес седна на един стол и се огледа.

— Тъкмо щях да правя чай — поде.

— Чай ли? Китайците, изглежда, са те повредили. Няма ли да пием кафе?

Сабрина веднага се зае с кафеварката. Стори й се забавно да си поиграе с истината.

— Няма да повярваш, но аз наистина вече предпочитам чай, сякаш никога не съм пила кафе.

— Е, слава Богу, че поне не ходиш в онези униформи от син док, или каквото там ги карат да обличат. Много си впечатлителна, Стефани. Всъщност дойдох да поговорим за Линда. Двамата с Марта имат проблеми. Трябва да направим нещо.

Сабрина наля кафето. Не обичаше хората, които се опитваха да уреждат личния живот на другите. Като Антонио. Впрочем Долорес беше много мила и наистина се тревожеше за своите приятели.

— Стефани, чуваш ли ме? Изглеждаш на хиляди километри оттук. Какво ще кажеш да уредим един обяд следващата седмица, а после да разгледаме изложбата на кристал в Палмър Хаус? Линда има нужда да излезе от къщи и да разговаря. Имаш ли възможност да си вземеш един ден отпуск?

„Аз няма да съм тук, но Стефани би се съгласила с удоволствие.“

— Не съм сигурна. Може ли да ти кажа в понеделник?

— Разбира се. Без тебе няма да тръгнем. — Жената стана и тръгна към изхода. — Ще дойдеш ли на мача днес следобед?

— Разбира се. — Беше обещала на Клиф, че непременно ще отиде да го гледа на стадиона.


Защитата на „Лейкърс“ се събра и препречи пътя на Клиф към вратата. Единият от играчите го спъна и изби топката.

— Браво! — извика съотборникът му, засили се и с шут вкара победния гол в мрежата.

В началото Клиф изобщо не искаше да разговарят за мача.

— Треньорът ме направи на салата — най-после каза той, когато влязоха вкъщи. Сабрина извади задушеното, което приготвяше на бавен огън целия следобед. Гарт искаше да я попита откога ходи на футболни мачове, но си представи какво би му отговорила — че ако прекарва поне малко време със семейството си, може би ще забелязва и промените, които се случват.

На вечеря момчето бе мрачно като облак.

— Наказание, или помилване? — попита накрая баща му.

— Това не е твоя работа! — отвърна малкият, без да вдига очи от чинията.

— Клифърд! Как смееш! — извика Сабрина. — Погледни ме! Погледни, ме, казах! Кой си ти, че да разговаряш с баща си по този начин? Мислех да поговорим за мача, за това какво се случва, когато забравиш, че си част от един отбор, но първо ще се извиниш на баща си! Сега!

— Не съм забравил. Опитах се проста…

— Чакам да се извиниш.

— Мамо, аз щях да вкарам гол!

— Клиф!

Усети, че Гарт я наблюдава. Очевидно бе отишла твърде далеч от представата му за Стефани. Но това не я интересуваше. Не искаше да го вижда оскърбен от собствения си син. Не и след миналата вечер, когато й бе дал обич, разбиране и време да реши.

— Съжалявам — измърмори Клиф.

— Не чух добре — отвърна рязко тя.

— Съжалявам! — изкрещя малкият. — Оставиха ме на пейката за следващия мач.

— Жалко — отвърна баща му. — Според мен едно полувреме е достатъчно като наказание?

— Да-да, иди го кажи на треньора.

— Може и да му го кажа.

— Не, татко, благодаря. Ако се застъпиш за мен, той ще стане още по-гаден. Кой знае какви лайна ще ми наговори!

— Клиф! — обади се Сабрина.

— Някои изрази не вървят с яденето. — Гарт потисна усмивката си.

— Извинявайте. Ти откъде знаеш толкова много работи за футбола? — обърна се към нея момчето.

— Прочетох една книга. — Тя се обърна към Пени и заговори за контролното по история, за което двете заедно бяха преговаряли сутринта.


— Татко каза, че ако ти разрешаваш, той няма да има нищо против — започна Пени в събота сутринта. — Искаме да отидем на пикник с колелата. Моля те, мамо, нали може? Аз ще събирам листа за моя хербарий, а Клиф иска да намери жаба за урока по биология.

— Защо не?

„Не съм карала колело от години. Казват, че щом веднъж си карал, вече никога не забравяш“ — помисли тя.

След малко тримата започнаха да опаковат хляб и студено месо, сирене, ябълки и няколко кутии с бира.

— Ами десерт? — попита момичето.

— Ще си купим шоколадчета по пътя.

— Значи не си забравила! Клиф каза, че сигурно ще забравиш.

Какво ли е забравила Стефани?

— Защо очакваш да забравя?

— Ами защото напоследък постоянно забравяше разни работи и ние с Клиф все ти напомняхме. Тръгваме ли?

— Хайде! — Сабрина й подаде кошницата. — Ще помогнете ли на татко си да я закрепи на велосипеда?

— Защо, ти няма ли да дойдеш?

— Ще тръгна веднага щом почистя.

Тя сложи остатъците от закуската в хладилника, избърса плота и излезе.

Не беше забравила как се кара колело през всичките петнайсет години, откакто не се беше качвала на велосипед. Вдигна лице към синьото небе и остави тялото си да намери своя ритъм. Чувстваше, че може да кара до края на света. Мислите й се връщаха към разговора с децата. Как й беше дошло на ума за шоколадчетата? И за нощницата, и за онова кресло, в което се настани да чете, сякаш винаги го е правила? Дали Стефани не й внушаваше тези неща от разстояние? Нали бяха близначки. Двете не пропускаха нито една научна или популярна статия за близнаци и често се смееха на глупостите, които авторите им пишеха. Никой досега обаче не беше правил такъв експеримент — да накара две близначки да разменят местата и ролите си. Дали Стефани нямаше подобни преживявания в Лондон? Трябва да я попита, като се видят на аерогарата в понеделник.

Понеделник… Вдругиден. Седмицата изтече толкова бързо. Никога нямаше да има възможност да опознае Пени и Клиф, да се почувства част от семейството. Досега не бе имала и една свободна минута да огледа лондонския си живот от разстояние, да се опита да го подреди. Нали заради това се съгласи да се размени със сестра си? Да забави малко темпото на…

— Стефани! Внимавай!

— Мамо, виж…

— Мамо!

Сабрина чу виковете, последвани от писък на гуми, и се извърна надясно. Един пикап се спускаше стремглаво към нея. Тя с всичка сила натисна контрата на велосипеда, зави наляво и излетя в канавката. Камионът бе закачил задното й колело и велосипедът се беше ударил в бордюра. Тя усети, че лети, и в следващия миг се удари в дървото. Чу как нещо щракна, чу Гарт да я вика и след това синият ден постепенно почерня.

В мрака на шока и болката се чуваха откъслечни думи, някакъв въпрос, после плач. Тя се опита да каже на всичко около себе си да спре и да я изчака, но светът се въртеше. Гарт я държеше и шепнеше името й, впрочем не, името на сестра й, но ръката я болеше толкова силно, че не успяваше да го поправи. Някакви непознати му казаха да чака в съседната стая. Нима не разбираха, че тя има нужда от него? Лежеше на носилка, която леко се пързаляше по гладък под. После някой стисна китката й и я изви.