Пени и Клиф се суетяха около нея, докато приготвяше вечерята им от пържени картофи и хамбургери. Двамата с баща им щяха да прекарат вечерта у семейство Голднър. Гарт се върна вкъщи с бяла кутия под мишница, остави я на масата, после я целуна по бузата. Сабрина неволно докосна огърлицата си и се усмихна от удоволствие.

Когато седнаха на масата той вдигна ръка и тримата изпяха „Честит рожден ден“. Тя се почувства щастлива. Значи не бяха забравили. За пръв път разбираше какво означава да имаш семейство. В детството й семейството бе подчинено изцяло на кариерата на баща й. По-късно Дентън отказа да заживее като семеен мъж. На улица „Кадоган“ живееше сама — сред разкош, но без топлината на близки хора. Някакъв вътрешен глас прекъсна усмивката й: „Опомни се! Те пяха за Стефани, не за тебе!“

— Отвори кутията — извика Пени.

В голямата кутия имаше още три. Едната с красива торта с изписано „С“ в центъра. В другата бяха поставени два гладки камъка, завързани със златна верижка. На единия бе изрисуван нейният портрет, а на другия — един смешен клоун.

— И двете служат за преспапиета — подсказа й разтревожен от мълчанието й Клиф. — Не ти ли харесват?

— Прекрасни са! Благодаря ви! — Сабрина ги прегърна през раменете. — Ще ги показвам на всички.

— Мога да нарисувам и още по-хубави — засия Пени.

— И аз — заяви брат й. — Все пак на Пени е по-хубаво от моето. Няма ли да отвориш татковия подарък?

Сабрина внимателно развърза панделката на елегантната кутия и извади изящна порцеланова птица. Майсенска изработка! Дълго се взира във фигурата, сякаш не искаше да повярва на очите си. Как е могъл да си го позволи? После я обърна обратно. Не, не се лъжеше. Печатът на производителя бе съвсем оригинален. Осемнайсети век.

— За твоята колекция — каза момиченцето. — Ще я сложиш при другите, които леля Сабрина ти изпраща. Не е ли красива? Ние помагахме на татко да я избере.

— Много е красива! — Гледаше Гарт с благодарност. — И много рядка. Благодаря ти.

Подаръкът й напомни неприятностите, свързани с друга порцеланова птица. „Не, те не са мои неприятности, а на Сабрина Лонгуърт. Стефани Андерсън не бива да се притеснява от тях. Гарт е избрал подаръкът с много любов. Как ми се иска да го бе направил наистина за мен“ — помисли си. Време бе да тръгват към семейство Голднър.


Тя седеше върху тапицирания с бяла кожа диван и разказваше за Китай. На масичката лежеше пакетът със снимките. Бе изключително напрегната. Освен семейство Голднър на вечерта присъстваха Линда и Мартин Талвия, приятели на Гарт и Стефани от дванайсет години. Трябваше да изглежда спокойна и щастлива. Тя даде на Линда и Долорес копринените шалове, които Стефани бе купила за тях от Шанхай. Постоянно наблюдаваше себе си и реакцията на другите към това, което разказваше. Господи, какъв театър!

— Снимките са чудесни — забеляза Мартин Талвия. Сабрина го помнеше от градинското увеселение преди седем години. — Сама ли си ги правила?

— Редувахме се — промълви тя, докато разглеждаше втората половина в ръцете си.

— Кои се редувахте? — полюбопитства Линда.

— Ами… няколко души — отвърна Сабрина и замръзна. Бе стигнала до снимките, които Никълъс Блекфорд им бе направил със Стефани пред хотела. Ако Гарт научеше, че в Китай са били и двете, веднага щеше да се сети. Всичките й грешки щяха да се подредят като в детска мозайка.

— Дай останалите. — Линда протегна ръка да ги вземе, но тя ги дръпна към себе си. — Хей, какво толкова казах? Исках да видя останалите снимки.

— Извинявай, но тези не са хубави. Станали са много тъмни. — Пръстите й бяха побелели от усилието, с което стискаше снимките. Лицето й бе почервеняло.

— Не бъди толкова чувствителна, Стефани. Ще ти простим една-две по-тъмни фотографии.

— Не мога, Линда. Друг път, когато не съм толкова чувствителна към неуспехите си, ще ти покажа и тези.

„Вече видяха първия ми неуспех“ — помисли си и се опита да се успокои. Имаше толкова много начини, по които можеше да се разкрие и да развали всичко. Тя огледа изисканата всекидневна на домакините, обзаведена в бяла кожа, хром и стъкло. Никога повече не биваше да се отпуска и да забравя коя е.

— Заповядайте на масата — подкани ги Долорес и тръгна към трапезарията.

Сабрина спря на прага, поразена от красотата и многобройните букети, очевидно набрани от градината на домакинята. Всяка от композициите бе чисто произведение на изкуството. Ах, ако Оливия Чейсън можеше да види тази стая, веднага щеше да уволни своя дизайнер, с когото впрочем се гордееше, и да открадне дизайнера на Долорес.

— Те са направо невероятни… — започна тя.

— Тя спечели още една награда, докато ти беше в Китай — прекъсна я Натан Голднър. — Обаче е прекалено скромна и затова мълчи.

— … които някога си аранжирала — довърши Сабрина и отправи мислена благодарност към Натан. — Каква е наградата?

— Първо място в конкурса на Средните щати — обясни Долорес, докато слагаше на масата печено пиле с ориз. — Мисля, че ти бях споменала за него.

— Прекрасно хоби — забеляза Мартин Талвия и се обърна към жена си, спретната и елегантна нисичка жена, чиято късо подстригана черна коса изглеждаше като каска. — Защо и ти не опиташ нещо подобно? Когато се постараеш, можеш да направиш нещо наистина оригинално.

— А когато не се старая? — студено го изгледа Линда.

— Когато не се стараеш, в къщата настава хаос.

— Не виждам нищо оригинално в това да чистиш постоянно една къща. Изпитвам само отегчение от това. Тъпо е.

— Тъпо като брака, нали?

Тя сви рамене.

— Още вино? — попита Натан.

— О, да! — Сабрина протегна чашата си. Чувстваше се неловко.

— Или като мене? — не спираше да разпитва Мартин.

— Не зная — отново сви рамене жена му. — Не зная колко интересен може да бъде човек, който постоянно пише книги за някакви корпорации.

— Че откъде ще знаеш? Никога не слушаш, когато говоря за работата си.

— Защото не се интересувам от корпорации.

— Но ако си дадеш труда да се вслушаш, сигурно ще ти стане интересно. Днес например обобщих статистическите данни върху прелюбодействата сред жените на ръководния персонал в най-големите американски корпорации. Не е ли това точно по твоята специалност?

— Каква отвратителна забележка! Защо направо не започнеш да ме обвиняваш, ами се криеш пак зад поредния си учебник или статистика, или каквото беше там?

— Искаш ли? Искаш ли да започна направо?

— Хей, стига! — извика Натан. — Карате ни да се чувстваме неудобно. Особено Стефани, която за две седмици в Китай сигурно е забравила как живеете двамата. Променям темата на разговора. Не с ортопедията, разбира се, защото тя, изглежда, се харесва единствено на мен. Ще говорим за едно от многобройните ми хобита. Кое предпочитате? Последния ми ловен трофей от горите на Уисконсин, или последния венециански бокал от стъклената ми колекция?

— Бокала — бързо му подсказа Сабрина, благодарна, че прекъсна неприятната съпружеска препирня, въпреки че, доколкото успя да забележи, никой не се впечатли, сякаш това беше нещо нормално.

— Правилният избор! — похвали я той. — Особено добре се свързва с твоята разкошна огърлица. За пръв път я виждам. Откъде си я купила?

— Н-не зная. — Погледна го с широко отворени очи.

— Швеция — тихо й подсказа Гарт.

„О, значи подарък от Гарт, който по някакви причини Стефани никога не е носила. Значи сега Гарт е доволен. Дали не си мисли, че съм го сложила заради него?“

— Къде я намери, Гарт? — попита Натан.

— В Стокхолм. Бях там на конгреса по генетика преди две години.

„Две години. Защо ли Стефани не е носила огърлицата?“ Сабрина изведнъж осъзна, че всички я гледат.

— Досега не бях забелязала колко е красива — отвърна бързо тя. — Едва тази сутрин, като отворих кутийката, ми се стори като наниз застинали капки от есенно слънце и се почувствах щастлива, че притежавам нещо толкова прекрасно. Реших да я нося.

Изражението на Гарт се смекчи. Тя отклони поглед към Линда и Долорес, които миеха чинии, и тръгна към тях.

— В никакъв случай! — спря я Долорес. — Ти имаш рожден ден и, следователно, днес си в почивен ден.

Всички изпяха „Честит рожден ден“. Мъжете внесоха подаръка — кухненски робот, от всички присъстващи.

— Внимавай с тази машинка — предупреди я Линда. — Иначе всичко, което пуснеш в нея, се смила като бебешка каша. Ако знаеш на какво приличаше лукът ми, когато за пръв път пуснах моята!

— Линда имаше намерение да накълца лука с машинката — започна да разказва Мартин. — Което става точно за две секунди. Но тъй като тя се забави с още две, докато я изключи, лукът стана на рядка каша и след това — на сок. Цялата къща се изпълни с фина мъгла. Една седмица плакахме вкъщи.

Двамата с Линда избухнаха в смях заедно с останалите. Кавгата им явно бе отминала. Сабрина разряза тортата, а Долорес наля кафе. Разговорът се завъртя около борбите на квартала за инсталирането на допълнителен светофар на кръстовището до училището.

Сабрина ги наблюдаваше крадешком. Тиха, приятна вечер сред дългогодишни приятели. Без лицемерие, без преструвки. Дори една семейна свада бе приета като нещо нормално и незначително. И никой не подозираше, че тя не е Стефани Андерсън. Нима бе възможно? Та тя няколко пъти се издаде! Не можа да отговори на няколко най-прости въпроса, свързани с ежедневието на Стефани. Нима никой не виждаше, че нещо не е наред?

„Защото хората са склонни да приемат желаното за действително, те винаги виждат онова, което им се иска да видят. Никой няма причини да мисли, че аз може и да не съм Стефани. Каквото и да направя, те ще намерят начин да си го обяснят, или просто да го забравят, защото иначе то би било безсмислица. Когато хората повярват в нещо, те полагат всички усилия, за да го превърнат в дело.“

— Беше много мълчалива тази вечер — забеляза Гарт, докато се прибираха. — Да не си притеснена от нещо?