— Липсваше ни. — Наля виното в чашите и огледа бутилката.

— Къщата изглеждаше празна и стъпките ни ехтяха из нея. Досега не си купувала от това вино.

„Вкъщи нямаше друго, а Стефани ми каза, че обичаш червени вина. Затова купих една от моите любими марки.“

— По време на екскурзията някой спомена, че било добро. Нали нямаш нищо против да опиташ нещо различно?

— Разбира се. — Гарт отново разгледа етикета. — Скъпо питие!

— Мамо, къде си? — извика Пени.

— На верандата сме — отвърна Сабрина и след миг момичето връхлетя при тях и седна до нея.

— Какво правите тук? — обади се след нея брат й.

— Пием по чаша вино преди вечеря.

— Мога ли да си налея оранжада? Вече е шест и половина. Умирам от глад.

— Шест и половина? Нали трябваше да се приберете в пет и половина?

— Бях с Барбара — отвърна Пени.

— А аз трябваше да се видя с Хал. Имахме важен разговор. Мислех да ти позвъня, но…

— Човек трябва да бъде точен — отвърна тя. — Ето нещо, което можете да промените. Започваме от утре. А сега сложете масата. Ще вечеряме в седем.

Децата се спогледаха учудено, но се подчиниха и влязоха в кухнята. Сабрина чу как ядосано си шепнат нещо.

— Помислих, че ще им четеш „конско“ — подхвърли Гарт.

— В такъв красив ден нямам желание да се карам на никого — отвърна тя. „Значи не съм достатъчно взискателна майка.“ — Не помня дали ти споменах за времето в Китай. Сякаш бяхме на три различни места едновременно — от студен планински климат, през умерен до субтропичен. — Сабрина започна да разказва бързо и оживено ръкомахаше, а Гарт се смееше от сърце на веселите случки. Тя внезапно се изправи. — Вечерята е почти готова. Какво ще кажеш да си допием виното на масата?

Той кимна и тръгна след нея към кухнята.

„Дотук добре! — мислеше Сабрина. — Само дето твърде много бърборя и ще разваля всичко.“

Докато вечеряха, телефонът иззвъня и Клиф вдигна слушалката.

— Татко, за тебе е — извика с пълна уста. Гарт се върна на масата намръщен.

— Трябва да заместя един от нашите бактериолози на семинара тази вечер. Разболял се от грип.

— Горкият! Занесъл вкъщи обекта на изследванията си.

— Не искам да ходя никъде — усмихна се тъжно той. — Ще се обадя на друг колега.

— Щом имат нужда от тебе, трябва да отидеш — успокои го Сабрина. Тъкмо щеше да си спести обясненията за още една нощ, а на следващата вечер трябваше да празнуват рождения й ден в семейство Голднър. — Ще закъснееш ли?

— Ще свършим около единайсет. Няма да си заспала, нали?

— Вероятно не.

Но тя не спази обещанието си. След като поигра с децата и постоя малко пред телевизора, се качи на горния етаж. Навлече една нощница и халат, после слезе да заключи външната врата и верандата и се върна в спалнята. „Какво правя? Никога не съм заключвала външната врата, а нощница не съм слагала от двайсет години. Забравих ли, че спя гола? И защо седя в това дълбоко кресло? Досега не го бях забелязвала. Дали постепенно не се превръщам в Стефани?“

Сабрина остави книгата, вмъкна се в леглото и докато се бореше със съня, отново се сети, че сега в нея живеят две същества. „Утре сутринта ще си поговоря и с двете“ — обеща си и се унесе.


Събуди се в седем. Къщата бе притихнала, през завесите струяха слънчеви водопади. Тя погледна към гладката възглавница до нея. Дали Гарт бе идвал през нощта? Дали не я бе целунал както онази сутрин? Не помнеше нищо.

Изведнъж си спомни, че днес е рожденият й ден. Колко тъжно щеше да бъде, ако се беше събудила в лондонската си къща. Щеше да си мисли, че е вече на трийсет и две, а заспива и се събужда сама. Тук обаче, в дома на Стефани, се чувстваше пълна с енергия и планове. Скочи от леглото, взе душ и слезе в кухнята. Докато приготвяше кафето, останалите също се събудиха. Къщата изведнъж се изпълни с шум. Тримата закусваха и едновременно с това си приготвяха сандвичи за обяд, разговаряха, търсеха тетрадки и учебници. Докато разговаряше с Клиф за домашното му по литература, тя заши едно копче на Пени. Чувстваше, че е припряна, и може да сгреши. Не помнеше къде бяха вилиците и лъжиците и отново започна да ги търси из чекмеджетата, забрави да сложи салфетки и конфитюра на масата.

— Вестникът дойде ли — запита Гарт.

— Не зная — отвърна тя, докато слагаше горчица в сандвича на Пени.

— Мамо! Нали знаеш, че не понасям горчица.

— Не си ли проверила в кутията? — отново запита той и тръгна към вратата.

— Не успях. — Знаеше, че е ядосан, защото миналата нощ не го бе дочакала. „Не знаех, че трябва да проверявам за вестника, а за горчицата забравих, макар че Стефани ме предупреди“ — мислеше тя.

След половин час трескава суетня тримата излязоха от къщи. Сабрина се отпусна на един стол. Успя! Изпрати ги нахранени, облечени и приготвени, при това съвсем навреме и без да предизвика и най-малкото подозрение. „Видяхте ли? — обърна се към някаква въображаема публика. — Приготвих за работа цялото семейство. Никога досега не съм го правила.“

„Какво толкова? — би попитала Стефани. — Аз го правя триста шейсет и пет дни в годината, без да се замисля.“

Сабрина все пак бе горда със себе си. И тримата бързаха толкова, че забравиха за рождения й ден. Как бе възможно нито един от тях да не се досети? „Няма значение. Ще си го отпразнувам сама. Ще се разходя из Чикаго и ще си купя подарък.“

Тя раздигна масата, изми чиниите, оправи леглата. Влезе в кабинета на Гарт и прибра сгъваемия диван. Бе сгънал внимателно завивките си. Явно имаше намерение да спи тук и в следващите дни. „Нима не иска да легне при жена си?“ — запита се тя и се засмя на глас. Слава богу, това щеше да спести доста обяснения.

Стаята на Клиф бе в пълен безпорядък. Сабрина реши, че ще я оправи друг път, и се приготви за излизане. Облече тъмносиня ленена пола и яркожълта блуза, а от кутията за бижута избра една невероятно красива огърлица от кехлибар. Никога не беше виждала Стефани с нея. Откъде ли я бе купила? После си сложи едно кремаво ленено сако и излезе. В жабката на колата откри карта и проследи пътя, по който трябваше да стигне до Чикаго покрай езерото Мичиган. Караше бавно и се любуваше на разкошните градини на Линкълн Парк отдясно и синьо-зелените води на езерото отляво. Пред нея се извисяваха небостъргачите на града, странна смесиш от старинни фасади и модерни, стъклени плоскости.

Макар и по-млад от Лондон с около хиляда години. Чикаго бе също толкова шумен и многолюден. Целият живот на града бе подчинен на бизнеса и търговията. Сабрина усети носталгия по изискания Лондон, с неговите тихи улици, луксозни магазини и възпитани жители. Агресивността на Чикаго обаче също я привличаше. Градът сякаш и казваше: „Сега може и да не ти харесвам, но ще напрали така, че да ме заобичаш. Защото, ако ме харесваш — добре, ако не — е, ще го преживея. Благодаря за вниманието.“

„И двата града ми харесват — мислеше Сабрина. — Тук се чувствам удобно. Нищо чудно, нали живея в Евънстън.“ Тя остави колата на паркинг и тръгна пеша към художествената галерия. Докато се качваше по широките стълби между двата лъва, си спомни, че Стефани често й напомняше да се отбие тук и да разгледа изложбите.

— Стефани! Какъв късмет! Да се срещнем точно тук! Кога се върна от Китай?

Висока, леко прегърбена жена с очила и кестенява коса я гледаше зад огромните диоптри на очилата си и се усмихваше с бледите си устни. Носеше обикновен кафяв костюм и ниски кафяви обувки от змийска кожа. „Твърде много кафяво — помисли Сабрина. — Трябва й малко червено, поне само като акцент.“

— В понеделник — усмихна се тя.

— Изглеждаш прекрасно. Е, сигурно е било страхотно пътешествие?

— Беше наистина великолепно! Ти… как си?

— По-добре, отколкото когато се видяхме за последен път. Помилваха ме, отмениха екзекуцията. О, извинявай за този черен хумор. С него се спасявам от отчаянието. Искам да кажа, че още съм във факултета — отвърна на недоумяващия поглед на Сабрина тя. — Гарт не ти ли каза? Той мина през главата на Уебстър и се срещна направо с декана. Едва тогава решиха, че моят случай заслужава повече внимание. Заместник-деканът каза, че ще ме остави за още една година.

— Радвам се — отвърна тихо Сабрина. Още една година… И защо Гарт е трябвало да се кара с Уебстър, който и да беше той?

— Радост е слаба дума. Аз съм безкрайно щастлива. Ханс напусна работа и аз съм единственият работещ в семейството. За всеки случай подадох молба и автобиография. — Жената понижи унило глас: — Не искам да напусна. Току-що купихме къщата, а и децата свикнаха с училището. Обичам работата си. Лекциите със студентите ми доставят истинско удоволствие.

Сабрина импулсивно я хвана за ръка.

— Хайде да обядваме заедно. Ще ми разкажеш за…

— Не, не. Стремя се да говоря за това колкото се може по-малко, за да не отегчавам приятелите си с моите проблеми, иначе скоро ще започнат да бягат на отсрещния тротоар, щом ме видят. Както и да е, в четири имам среща и трябва да се връщам във факултета. Ще ти се обадя и някой път наистина ще вечеряме заедно. Винаги ми се е искало да се опознаем по-добре.

— И на мен.

— Значи, до скоро. — Тя тръгна, но след няколко крачки се обърна. — Кажи на Гарт, че е прекрасен човек и аз съм му много благодарна. Опитах се да му го кажа сама, но той не дава и дума да обеля. Умее да вдъхне увереност на другите. Най-добрият слушател, когото познавам. Изслушва хората така, че ги кара да се чувстват значими. Не зная какво би станало с мен, ако не беше той. Скоро ще ти се обадя. Ти приличаш на него, умееш да изслушваш.

„Слуша хората така, че ги кара да се чувстват значими“ — повтаряше си тя, докато се разхождаше из изложбените зали. В магазина на галерията си избра за подарък един разкошен албум за Венеция. Време беше да се връща. По пътя към дома спря да вземе снимките от Китай и продължи.

Гарт и неговите три превъплъщения. Безразличният и скучен съпруг на Стефани, професионалистът, готов да излезе срещу шефовете си заради свой колега, и приятният, сърдечен събеседник, когото тя познаваше от три дни. Кой бе истинският Гарт? Не знаеше и нямаше време да разбере.