— Разбира се, че трябва да си починеш. Имаш нужда от сън. Той взе куфарите й и тръгна към спалнята, а тя се наведе да целуне децата за лека нощ.

— Струва ми се, че щом си толкова уморена, ще е по-добре аз да спя в кабинета. Освен ако не си променила решението си. — Гарт пусна куфарите на пода.

„Какво решение? — помисли тя. — Може би пита дали може да се върне в семейното легло?“ Спомни си, че Стефани й бе споменала за някакъв скандал, след който обаче се одобрили. Дали наистина са се помирили? А може би са решили, че ще живеят формално, като приятели? В такъв случай трябваше само да му каже, че решението й остава непроменено. Не се наложи. Видял свитите й вежди, Гарт побърза да пристъпи към вратата.

— Утре трябва да поговорим. От онзи скандал не сме имали възможност.

„О, не! — каза си Сабрина. — Аз нямам нищо общо с вашия скандал. Ще си го довършите след една седмица.“

— Лека нощ, Гарт. Благодаря за пицата.

— Пак заповядай! — погледна я изненадано той. — Липсваше на всички ни. Лека нощ.

Сега лежеше със затворени очи и се преструваше, че спи. Семейството на Стефани се приготвяше за деня. Някой се миеше в банята, друг тракаше чинии в кухнята. Докато приготвяха сандвичите си за обяд, Пени и Клиф ту се смееха, ту спореха. Дълбокият глас на Гарт от време на време ги умиряваше. Те отново избухваха в смях. После външната врата се отвори, ключът се завъртя и в къщата настъпи тишина. Бяха заминали.

Тя остана в леглото, заслушана в тишината. Зад отворения прозорец излая куче, женски глас викаше дете за закуска, далечен автомобил надуваше клаксона си. Ала в къщата нищо не помръдваше. Беше цялата нейна, поне за няколко часа.

Паниката й постепенно я напусна. Нямаше за какво да се тревожи. Гарт се държеше точно така, както Стефани бе предполагала. Една седмица щеше да играе ролята на сестра си, а после по същия незабелязан начин щеше да се измъкне. Обзе я нетърпение. Време бе да започва.

Първо един душ, после закуска. Умираше от глад.

Щеше да разгледа подробно къщата, за да не изпада в неловки ситуации като онази с ръкохватките. Трябваше да се обади и в службата на Стефани и да каже, че е болна, после да полее цветята, да обере узрелите домати от градината и да измисли нещо за вечеря. А това означаваше, че трябва да напазарува… Сабрина скочи от леглото. Защо си губеше времето, когато нейният нов живот вече бе започнал?

Отвори гардероба, докато с една ръка подсушаваше косата си. Убити цветове, съвсем обикновени модели. Поли, блузи, костюмът, който Стефани бе носила на сватбата на Сабрина и Дентън преди седем години, роклята, с която я посрещна на нюйоркското летище преди две години… Нищо не бе хвърлила. Всяка година прибавяше към гардероба си няколко внимателно подбрани блузки, пуловер и по-рядко костюм. Неизменно семпли и от превъзходно качество. Лора бе научила дъщерите си как да се обличат при ограничения бюджет на дипломатите. Сред бельото намери кутийка приспивателни. „Кога ги взема Стефани? — помисли тя. — Когато Гарт спи в кабинета си, или когато ляга при нея?“

Сабрина извади джинси и бяла памучна блуза. Представи си как в този момент сестра й отваря нейния гардероб, пълен със скъпи тоалети на известни дизайнери и им се възхищава. „Каква невероятна седмица ни предстои“ — помисли с усмивка.

Разгледа отново кухнята и тръгна на обиколка из къщата.

Бе строена преди деветдесет години и това личеше по многобройните пукнатини и петна. Стефани често мърмореше, че парите не стигат за основен ремонт. Колко различна бе от нейната викторианска къща на улица „Кадоган“! И все пак Стефани бе създала уют и спокойствие, характерни и за лондонската къща на Сабрина. Истински дом. Беше й спокойно и уютно в тази стара и зле поддържана къща.

Телефонът иззвъня. Часът бе едва девет и половина. Кой би могъл да звъни толкова рано?

— Ало? — плахо попита тя, но никой не отговори. — Ало?

— Със стопанката на къщата ли разговарям? Обажда се лейди Лонгуърт от Лондон.

— Стефани! — засмя се Сабрина. — Тъкмо изучавах съдържанието на кухненските ти шкафове. Как е при тебе?

— Не зная откъде да започна. Едновременно странно и прекрасно като сън. Не е за вярване. Ти как си? Гарт да не е заподозрял нещо?

— Засега нищо. Разбира се, досега сме си разменили само няколко думи. Пени и Клиф се чувстват чудесно. Влюбиха се в онези китайски играчки. О, щях да забравя. Казах им, че бронзовата лампа е подарък от тебе. Честит рожден ден утре, Стефани!

— Честит рожден ден, Сабрина! — засмя се сестра й. — Колко странен начин да празнуваме си избрахме! Наистина ли мина без неприятности?

— Никакви. Знаеха, че съм изморена от пътя, и когато изтърсих онази глупост…

— Моля?

— Попитах Гарт къде държите ръкохватките за тенджери.

— Господи!

— Всичко се размина. Стефани, не трябва да се притесняваме. Всичко минава гладко. Те нямат основания да подозират каквото и да било. Като се върнеш, всичко ще бъде така, както си го оставила, а от мен няма да има и следа. Не се тревожи за мен или за тях. Твърде далеч си, за да промениш или поправиш някоя беля, ако, не дай Боже, стане. Радвай се на тези седем дни и не мисли за нищо. Кажи ми какво си направила досега? Ходи ли в „Амбасадор“? Има ли някакви съобщения?

Стефани бе прекарала времето предимно в обиколки из Лондон. Бе срещнала Габриела и Брукс. Решили да се съберат и сега живеели заедно. Госпожа Търкъл постоянно се щурала из къщата. Сабрина ставаше все по-нетърпелива, сякаш й разказваха за някакъв далечен свят.

— И тъй, аз нямам намерение да ти звъня повече — каза накрая сестра й. — Ще се видим в понеделник на аерогарата в Чикаго, както се уговорихме.

— Приятна седмица — отвърна Сабрина и стана от леглото още преди да затвори слушалката.

Тръгна към третия етаж, но се сети, че първо трябва да напазарува и да се обади в службата на сестра си. Позвъни, остави съобщение на секретаря, че е болна, и тръгна към килера. След като надникна и в хладилника, седна на кухненската маса и направи списък на покупките. Бе главната героиня на поредния приключенски епизод от филма на своя живот. Героинята й имаше всичко, което бе липсвало на Сабрина — семейство, дом, приятели. Макар и само за една седмица.

Докато обикаляше магазините, натоварена с торби с продукти, тоалетна хартия, препарати за пране, изведнъж се сети за лейди Оливия. Какво ли би казала, ако можеше да я зърне отнякъде?

Към три часа се обади Гарт:

— Исках само да проверя дали си добре.

— Защо мислиш, че може и да не съм?

— Снощи беше доста напрегната. Сякаш не знаеше как да се държиш с нас.

„Стефани не ми спомена, че той можел да чете мислите на хората!“ — помисли тя.

— Наистина ли съм изглеждала така?

— Д-да. Добре ли спа?

— Да. Все още се чувствам като туристка. Кога ще се прибереш?

— В пет и половина. Добре ли си?

— Разбира се! До довечера.

Клиф се втурна в кухнята, хвърли чантата си и грабна пакет чипс.

— Здравей, мамо. Пени каза да те предупредя, че щяла да се прибере към пет и половина, защото имала физкултура.

Сабрина тъкмо се канеше да попита как е минал денят му, когато той грабна втори пакет чипс и хукна навън.

— Почакай! — извика след него. — И тебе те искам в пет и половина.

Той кимна и излезе. Явно приятелските разговори между родители и деца не бяха познати в тази къща.


Гарт я завари да слага пипер на пържолите. Бе влязъл крадешком и я наблюдаваше от вратата на трапезарията. Стройна като младо момиче, в дънки и тясна блуза, тя стоеше с гръб към него до масата и нещо си мърмореше.

— Хаванче… Трябва да има някъде из шкафовете…

Гарт бе озадачен. „Отново играе някаква роля — помисли той, — сякаш е била далеч от къщи не две седмици, а две години…“

— Нито хаванче, нито чукче. Е, поне мелничка за пипер трябва да има.

Гарт пристъпи към нея и Сабрина стреснато се обърна.

— Кога си дойде?

— Току-що идвам. За какво ти е хаванчето?

— За черния пипер. Ще сложа млян.

— Аз имам в лабораторията.

— Какво, черен пипер ли?

— Не, хаванче и чукало.

— И какво правиш с него?

— Счукан пипер, разбира се. Изменям гените му така, че да расте по дърветата опакован в кутийки с капаче.

Двамата се засмяха. Колко красива беше! Винаги ли е била такава, или нещо се бе случило с нея? Нещо, което я бе направило още по-красива, отколкото я помнеше. Той пристъпи към нея все още усмихнат. Смутена от погледа му, Сабрина рязко се обърна към масата.

— Как беше днес във факултета?

— Моля?

„Ту се смее, ту ми обръща гръб“ — помисли с огорчение Гарт, седна на масата и разгърна вестника си. Тя поръси пипер върху пържолите и започна да ги притиска с длан.

— Купи ли вино?

— Да, ей сега ще го сложа на масата. — Сабрина нареди в тавата пържолите. После взе от шкафа бутилка вино, тирбушон и две чаши. Той я наблюдаваше с вдигнати в почуда вежди, но тя не забеляза изражението му.

— Питах как е минал денят ти?

— А твоят? Сигурно след Китай всичко ти изглежда скучно и досадно.

— Напротив. Приятно и спокойно. Обиколих цялата къща и реших, че въпреки всичките й пукнатини и олющената боя, не бих я дала за всичките богатства на Китай. Искаш ли да седнем на верандата? Днес почти не съм излизала, а виж колко е приятна вечерта.

— И аз не съм мръднал от кабинета. — Гарт взе бутилката и тръгна към верандата. — Откога не сме сядали тук преди вечеря? — попита с усмивка, докато отваряше виното.

Дори и да беше сърдита след онзи скандал, тя очевидно искаше да промени начина им на живот. Впрочем и той искаше същото, макар тя да не обърна внимание колко рано се беше върнал днес от работа, нито че след вечеря нямаше да се върне както обикновено в лабораторията.

Въздухът ухаеше. Мекото следобедно слънце я стопли и Сабрина се отпусна.

— Аз ви разказах всичко за Китай, а ти още не си ми казал как се оправяхте тримата.