— Права си. Извинявай, ставам все по-нервна. Остават само два дни.

— Зная. И аз се чувствам така.

На следващата сутрин те взеха влака за Хонконг. Екскурзията в Китай приключи.

По-късно Сабрина съжаляваше, че напрежението й попречи да се полюбува на викторианското великолепие на влака, с неговите кадифени завеси и бродирани възглавници. Двете почти не погледнаха през прозореца. Уточняваха опасната игра, репетираха имена на приятели и колега и подробности от минали срещи с тях. Когато влакът навлезе в гарата на Хонконг, вече обсъждаха лондонските бутици, антикварни магазини, ресторанти, Уестминстърското абатство, галерия „Тайт“, почивния ден на госпожа Търкъл, телефонни номера. Сабрина грабна едно листче и записа нещо на него.

— Ако възникне сериозен проблем, който не бих могла да разреша по телефона от Евънстън, обади се на тази дама.

Стефани погледна листчето.

— Александра Мартов? Коя е тя?

— Не я познаваш. На нея можеш да признаеш какво сме направили. Можеш да й имаш пълно доверие.

— Благодаря ти. Мислех си дали няма да бъда самотна в Лондон.

— Не и с Александра.

— Гарт! — възкликна след малко Сабрина. — Купи ли му подарък?

— О, не. Забравих.

На гарата спряха пред една витрина и след кратък пазарлък купи красива игла за вратовръзка.

— Трябваше аз да му купя нещо — гузно сподели Стефани.

— Не е ли странно? — отвърна Сабрина. — Сякаш вече наистина сме разменили местата си.

На другата сутрин и двете се събудиха с чувството, че са спали само час.

— Сърцето ми ще се пръсне! — бяха първите думи на Стефани.

— И моето!

След като прегледаха още веднъж съдържанието на портмонетата, чантите и самолетните билети, двете си размениха дрехите и застанаха пред огледалото.

— Чувствам се толкова… особено! — прошепна Стефани.

Сабрина кимна. Изпълваше я смесица от нетърпение и чувство за някаква загуба, което бе усетила още в орхидейните градини на Кантон.

Двете взеха куфарите си.

— О, щях да забравя! — Стефани свали от ръката си халката и с треперещи пръсти я подаде на сестра си. — Откакто я сложих преди дванайсет години, не съм я сваляла.

— Ще я пазя! — отвърна Сабрина и я сложи на ръката си. На вратата се почука.

— Пиколото!

Сабрина кимна на момчето да отнесе куфарите и го изчака да излезе.

— Има и още нещо, което пазех за последния момент.

— И аз — отвърна Стефани.

На шестия етаж в един хонконгски хотел Сабрина Лонгуърт и Стефани Андерсън размениха ключовете от своите жилища в Англия и Америка. Време беше да тръгват.

Глава 10

Сабрина долови как вратата се отваря и надигна глава. Защо госпожа Търкъл бе дошла в спалнята й толкова рано? Някакво чекмедже тихо се отвори и затвори. Тя отвори очи. С гръб към нея в стаята стоеше висок чернокос мъж в пижама. На едната си ръка носеше риза, а с другата държеше панталона си.

Гарт.

Тя отново затвори очи. Не, това не бе нито госпожа Търкъл, нито спалнята беше нейната. Намираше се в дома на сестра си, на четири хиляди километра от Лондон.

— Наденицата е свършила! — чу се възмутен детски глас. Гарт бързо се озова до вратата и внимателно я отвори.

— Клиф — тихо извика той, — нали те предупредих да говориш тихо? Майка ти още спи. Ей сега ще сляза и ще ти направя нещо за обяд.

„Майка ти“…

Сабрина се чувстваше като прикована към леглото. Кому бе нужна тази лъжа? Усети срам и малко страх: „Нямам право да лежа в това легло и да се преструвам. Хората около мен са истински, а аз съм само груб фалшификат.“

Някой нежно я целуна по бузата. Тя за миг изпита паника: „Няма да мръдна от това легло, докато Стефани не се върне! Какво търся тук?“

Гарт бе спал в кабинета си. Всичко беше като на шега, до тази сутрин, когато той тръгна към леглото. Неговото легло, неговия дом, неговия живот.

Предишната вечер… Тримата я чакаха на аерогарата. Пени и Клиф се втурнаха към нея. Гарт стоеше зад тях. Когато пристъпи, тя усети, че ръцете и леко треперят. „Имам сценична треска“ — хрумна й, но веднага се овладя. „Добре дошла“ — бе казал той, докато очите му търсеха нейните. После се наведе да я целуне, но Сабрина се извърна към децата и устните му само докоснаха бузата й. Пени постоянно я разпитваше, а Клиф, доста висок за своите дванайсет години, въпреки желанието си да изглежда възрастен и сдържан, постоянно я пипаше за ръката, сякаш за да се убеди, че майка му наистина се е върнала. Тя не престана да задава въпроси, за да не й се налага да отговаря на техните.

— Това подарък ли е? — бе запитала малката, посочвайки кутията, която Сабрина държеше в ръка. Сините й очи, очите на Стефани, изглеждаха още по-сини в рамката на тъмните къдри, които бе наследила от баща си. На единадесет години Пени имаше същата хубост, която близначките имаха на нейните години. Докато я гледаше, тя изпита чувството, че се взира в детството си.

— Подарък за къщата. Красива бронзова лампа — бе отвърнала тя. — Купих я в Шанхай от един мъничък китаец. Казваше се господин Су. Някога е живял в Чикаго.

— За къщата — повтори разочаровано детето.

— Но — продължи Сабрина — господин Су имаше и някакъв тайнствен шкаф пълен с китайски фокуси. Не зная как, може би по някакъв вълшебен начин, две от тях се озоваха в моя куфар.

— Китайски фокуси ли? — прояви интерес Клиф. — Какви са те?

— От тях любопитните момченца изчезват, после пак се появяват. Как ще ви изненадам, ако ви кажа още тук какво представляват?

Докато двамата бъбреха, притиснати до нея на задната седалка, Гарт караше мълчаливо и Сабрина се питаше дали изобщо чува разговора им. В полумрака на колата тя усети как стомахът й се свива от усещането за нещо много красиво и непознато. Колко хубаво бе да имаш семейство, което те чака! Нито един от тримата не подозираше за измамата. „Ще успея! Никой няма да разбере!“ — мислеше си, докато бъбреше с децата.

— Щяхме да поръчаме вечеря от китайския ресторант, но после се сетихме, че сигурно ти е омръзнало да ядеш китайска храна — обясни Клиф, докато баща му вадеше куфара й от колата. — Затова поръчахме пици.

— Аз ще ги приготвя! — Пени тръгна към кухнята.

— Ще ги довършиш! — възрази брат й.

— Не, ще ги приготвя — тя извади от хладилника две кутии.

— Какво толкова има за приготвяне? Трябва само да ги сложиш във фурната.

— Няма значение, и това си е готвене. А когато аз готвя, ти трябва да измиеш чиниите.

— Двамата ще измиете чиниите — намеси се Гарт. — Искам да поговоря с майка ви. Сложихте ли вече масата?

— Да — измърмори недоволен Клиф.

— Не е ли по-добре да видим подаръците преди вечерята — Сабрина коленичи до куфара. „Как става така, че две деца вдигат шум колкото десет?“ — питаше се, докато развиваше подаръците от пуловерите, с които Стефани ги бе увила. Подаде двете кутии на децата и се изправи с протегната към Гарт ръка.

— За мене? — промълви той. — Благодаря.

— Вземи. — Сабрина все още държеше малкия пакет, учудена от странните нотки в гласа му.

Докато децата обсъждаха подаръците и четяха инструкциите, които Стефани бе написала в хонконгския хотел, Сабрина наблюдаваше Гарт. През трите години, в които не го бе виждала, бе поостарял. Бръчките около очите му бяха станали по-дълбоки, в черната му коса се бе прошарила. Лицето му бе станало по-слабо и издължено, но очите му излъчваха същото момчешко нетърпение, с което Клиф разглеждаше подаръка си. Той взе малките късчета нефрит в ръка и сякаш се натъжи.

— Красиво нещо! — Пристъпи към нея. — Мислех, че… Смутена от погледа му, тя отстъпи, преди да я целуне.

— Пицата! — извика припряно и отвори вратата на фурната с една ръка, а с другата издърпа едно от чекмеджетата. Фолио и найлонови торби. Тя изтегли следващото. Хавлиени кърпи.

— Какво търсиш? — попита Гарт.

— Къде държите ръкохватките? — попита и веднага осъзна грешката си. Глупачка! Глупачка!

— Там, където винаги ги държим.

С последна надежда отвори най-долното чекмедже.

— Виждам, че нищо не сте променили, докато ме нямаше. Мислех, че ще подредите кухнята — с престорена веселост изрече тя.

— Значи тези възли ще се развържат едновременно, така ли? — Клиф я хвана за лакътя. — И после ще се завържат сами?

— Моят китаец не иска да изчезне — оплака се Пени. — Ето, натискам копчето, както пише тук, но той не помръдва.

— Мамо, моля те, хвани единия край на въженцето — молеше момчето.

— Не, първо ми покажи кое копче трябва да натисна — прекъсна го сестра му.

Все още разтреперана от грешката си, тя се опита да овладее гласа си.

— Дясното. Само че след като се навечеряме. Преди това няма да отговарям на никакви въпроси.

Двамата се спогледаха, после отново се обърнаха към нея. Какво толкова бе казала? Докато се чудеше какво още да каже, усети върху себе си погледа на Гарт.

— Правилно. Майка ви е изтощена от дивите азиатски степи, а ние я измъчваме с въпроси. Пътувала е осемнайсет часа. Сядайте, а аз ще отворя бутилка вино, по случай щастливото завръщане на нашата пътешественичка. Хайде, после ще ви обясня как стават фокусите.

„Най-невероятният фокус в тази история е, че тъкмо Гарт ми помага да изляза от положението“ — помисли си тя. На масата той започна лек и непринуден разговор. Сабрина изпита благодарност. „Колко хубаво нещо е семейството!“ — мислеше си, докато разказваше как хората в Китай след работа ходят на курсове, за да попълнят знанията си, а сутрин преди работа всички правят упражнения. Гарт попита децата, дали и те правят същото в училище, а те се смееха и я засипваха с въпроси. Бе свикнала след всяко пътуване да се прибира в огромна празна къща и да споделя впечатленията си с неколцина приятели. Сабрина въздъхна. Издебна удобен момент и рече:

— Извинете ме, но пътуването беше наистина изморително. Имате ли нещо против, ако си легна?