Джудит Майкл - Измами

Постоянно се местеха от град в град. Настаняваха се в някоя къща, нареждаха дрехите в гардеробите, внасяха мебелите и докато привикнат с новата обстановка, прислугата отново започваше да опакова всичко. Предстоеше преместване в друг град, в друго училище, със също толкова чужд, непознат език и непознати деца. Всичко започна, когато бяха на две години и все още живееха във Вашингтон. Оттогава се местеха на всеки две години. Норвегия, Швеция, Португалия, Испания.

Сега отново се стягаха за ново място.

— Пак ли? — изохка Сабрина. Връщаше се от езда и още щом влезе, видя как майка й увива някаква ваза в детското одеяло. — Току-що дойдохме в Испания!

— Току-що ли? Минаха две години, мила. Още миналата пролет с баща ви казахме, че през август ще се преместим в Атина.

— Не искам да живея в Атина! — захленчи Стефани. — Искам да остана в Мадрид. Децата тук ми харесват. И учителите ми пишат само шестици!

— В Атина ще намериш нови приятели, а учителите в американското училище не са по-строги от тукашните — отвърна майка й.

— Атина е пълна с развалини! — проплака Сабрина.

— Съжалявам, деца, ние с баща ви също не обичаме да се местим, но се налага.

— Как да не обичате? На татко му харесва — заинати се момичето. — Всеки път, когато се преместваме, той става важен и надут!

— Стига, Сабрина! — скара се майка й. — Отивайте горе и започвайте да си приготвяте нещата.

— Имаме богат опит — прошепна на сестра си Сабрина, докато се качваха по стълбите.

Всъщност къщите, които наемаха, не й се струваха лоши, напротив, харесваха й. Майка им успяваше да ги подреди така, че двете със сестра й бързо забравяха старата къща. Същото стана и сега. Настаниха се в бял двуетажен дом с градина и отделни стаи за двете момиченца. Майка им като вълшебница подреди мебелите и багажа така, сякаш винаги бяха стояли на тези места. Баща им замина за посолството, за да се запознае с новите си колеги и да види своя нов кабинет, а те трите седнаха в голяма лимузина и тръгнаха на обиколка из Атина и околностите й.

Сабрина се взираше през стъклото на автомобила и потръпваше в очакване, докато Стефани седеше свита в ъгъла и изобщо не поглеждаше навън. Лошото й настроение се предаде и на сестра й. През първата седмица и двете мълчаха на масата, почти без да се докосват до храната. Една вечер баща им рязко остави вилицата си.

— Стига вече! Лора, мислех, че си разговаряла с тях.

— Говорихме, Гордън. Няколко пъти.

— Явно не е било достатъчно.

— Сега ще ни четат лекция — прошепна Сабрина.

— Ще трябва да обясня още веднъж — започна той. — Държавният департамент „върти“ назначенията на дипломатите, като на всеки две години ги праща на нови места. Тази политика не подлежи на разискване. Разбирате ли?

— Какви глупаци! — отвърна Сабрина. — Постоянно трябва да започваме отначало, а и ти не можеш да си свършиш работата както трябва.

— Не мисля, че едно единайсетгодишно момиче има право да нарича служителите на Държавния департамент на Съединените щати „глупаци“ или да преценява дали баща му си върши добре работата — сухо отвърна той. — Така те предпазват дипломатите от възможността да се почувстват съпричастни към проблемите на страните, в които са изпратени. Защото преди всичко и над всичко трябва да сме верни на Съединените щати. Мисля, че това е добре и за вас. Как иначе щяхте да опознаете толкова страни?

— Искаш да кажеш — тя бе не по-малко сериозна от баща си, — че щом това е добре за твоята кариера, ние трябва да си внушим, че е добре и за нас, така ли?

— Сабрина! — прекъсна я Лора и не откъсна очи от нейните, докато момиченцето не отклони поглед.

— Извинявам се — прошепна тя.

Майка им мрачно ги изгледа. Ставаха все по-трудни. Понякога ставаха потайни и дори груби. Работата беше в това, че не й оставаше достатъчно време да се занимава с децата си. Цялото й време принадлежеше на дипломатическата кариера на Гордън Хартуел. Заместваше го на събирания и приеми, когато той беше зает или беше твърде отегчен и изморен, за да присъства. Вечери, приеми, обиколки на градове, организирани за гостуващи американски сенатори, урежданите за политици и бизнесмени увеселения и развлечения. Понякога трябваше да седи с него в кабинета му и да го слуша как разсъждава на глас върху някакъв наболял проблем.

Тя му беше нужна. Някога, когато беше беден и никому неизвестен преподавател по история в малък колеж в щата Мейн, Лора му даде своята красота, елегантност и изисканост, които, съчетани с неговия научен престиж, му осигуриха достъп до средите на богатите и власт имащите. Дори и сега, когато вече се славеше като опитен дипломат, Гордън все още имаше нужда от нея.

Нищо не можеше да попречи на Лора да постигне това, което е решила. Управляваше кариерата на съпруга си, номадския им начин на живот из Европа, светския им живот и възпитанието на децата им. Въпреки грижите около неговата работа бе наела опитна прислуга за децата и винаги щом можеше да открадне няколко часа, ги посвещаваше на тяхното възпитание.

Най-много от всичко искаше да запазят своята индивидуалност. Нима трябваше да станат еднакви като грахови зърна само защото се бяха родили близначки? Спалните им бяха обзаведени различно, дрехите им винаги бяха различни. Винаги им подаряваха различни играчки, за да развият у тях различни интереси и способности.

Както винаги Лора бе постигнала своето. Дъщерите й бяха различни една от друга. Струваше й се, че Сабрина прилича повече на нея, винаги готова да се впусне в неизвестното, докато Стефани бе спокойна и внимателна като баща си. Гордън съзнаваше тази разлика и в редките мигове, които посвещаваше на семейството си, сякаш предпочиташе да общува със Стефани. В такива моменти другата му дъщеря стоеше настрани и го наблюдаваше крадешком с мрачен поглед.

Ала въпреки всичко не бяха толкова различни, колкото майка им, искаше да бъдат. Дори и тя не можеше да отрече, че умовете им работеха в пълен синхрон, а инстинктивната връзка помежду им бе толкова силна, че никой, освен тях двете не можеше да я разруши. И това правеше възпитанието им още по-трудно.

— Не може ли сами да разгледаме града? Миналия път не успяхме да видим почти нищо.

— Нали ви развеждаха от училище? — Майка й разресваше косата си пред тоалетката.

— Ъ-хъ. — Сабрина направи кисела физиономия. — Вече сме разгледали всички статуи и църкви на света, но не сме говорили с нито един човек. Само в училище, но там всички са американци! Не може ли веднъж да се разходим ей така? Само около посолството?

— Не може — отсече Гордън, докато слагаше вратовръзката си пред тройното огледало.

— Защо не? — проплака тя.

— Сабрина — обърна се баща й, — не повишавай тон.

— Защо не, татко? — попита Стефани.

— Защото е опасно. — Той закачливо разроши косата й. — Особено за американски момиченца, чиито баща работи в посолството.

— Майка също е момиче, а излиза сама, хем и тя ти е роднина! Защо за нея не е опасно, а за мен…

— Сабрина! Щом кажа, че е опасно, значи трябва да вярваш на думите ми. Мога са се примиря, когато министър-председателят на Гърция не слуша какво му говоря, но не и дъщеря ми!

— А ние двете какво да правим тук? — Тя не обърна внимание на сестра си, която леко докосна рамото й, за да я успокои. — Вие излизате и ни оставяте сами със слугите! Ходите да разглеждате Атина, да се срещате с разни хора, забавлявате се… Всички останали могат да дойдат с вас, само ние не.

— Но нима не сме заедно през останалото време? — Лора си постави обиците и се огледа.

— Не сме! — избухна Сабрина. — Освен когато ни показвате на разни баби и дядовци от Америка.

Преди майка й да отговори, Стефани се намеси и отклони вниманието й от Сабрина.

— Иска да каже, че обикновено си или с татко, или ходиш да пазаруваш. А той винаги е зает, постоянно работи. Другите семейства не живеят като нас. В събота и неделя излизат на разходка, заедно обядват, вечерят, изобщо семействата им са истински.

— Ние нямаме семейство. По-точно моето семейство е Стефани, а аз — нейното.

— Тишина! — Гордън напълни лулата си и се обърна към отраженията им в огледалото. — Някои професии изискват вниманието на цялото семейство. Ние работим за своята страна. Егоистично е да мислим първо за себе си, а след това за Америка.

— Говориш така, защото искаш да те повишат! — Тя се сви до сестра си, сякаш за да избегне погледа на баща си.

— Не знаеш нито какво мисля, нито какво искам, затова ти забранявам да го коментираш — тук, или на друго място! Ясно ли е?

— Ако и с руснаците разговаряш така, досега да са ни обявили война! — Сабрина смело посрещна погледа му.

Лора потисна смеха си, но преди да се обърне към Гордън, той захвърли на земята кутията с тютюна и тихо каза: