Джудит Майкл - Измами

Точно пред китайската сладкарница те налетяха на Никълъс Блекфорд, който едва си пробиваше път през тълпата, натоварен с кутии сладкиши.

— Диетите са трудна работа, особено когато си в чужбина — виновно се усмихна той. — Трябваше да взема със себе си и Амелия. Скарай ми се, Сабрина, както навремето, когато работеше в моя магазин. О, аз май говоря със Стефани! Извинявайте, наистина не мога да ви различавам!

Двете се спогледаха. Непознатите хора не можеха да ги различават, но Никълъс познаваше Сабрина от десет години! Тя се поклони театрално и с дяволито пламъче в очите посочи сестра си.

— Запознай се с лейди Лонгуърт. Мадам, приветствам ви с „добре дошла“ в Шанхай.

Стефани протегна снизходително ръка.

— Госпожо Андерсън, за мен е удоволствие да посетя този град. Още щом влязоха в стаята си, двете се хванаха за ръце и се погледнаха, сякаш всяка от тях наблюдаваше отражението си в огледало.

— Ще си сменим местата, нали? — попита Стефани.

— Наистина ли искаш да го направим?

— О, повече от теб! Да сложа край на това, което съм в момента, и да се потопя, макар и за кратко, в твоя прекрасен свят! За мен това е неосъществима мечта.

— Тогава нека да го направим. Сигурна ли си, че на втория ден няма да дойдеш и да кажеш като джуджето от приказката „Кой е спал в креватчето ми?“.

— Сигурна съм, защото сексът отдавна не е важна част от брака ни. Иначе изобщо не бих и помислила за… Зная, че ти не би правила любов с Гарт, защото той е мой съпруг и освен това не е твоят тип. Никой не може да бъде по-различен от бразилски милионер от Гарт. Проблеми няма да има.

— Дори и след като две седмици не сте били заедно?

— Това няма никакво значение за нашите отношения. Дори и да дойде при тебе, можеш винаги да му кажеш, че си неразположена.

— Това означава, че той не трябва да ме приближава, така ли?

— Разбира се! И не само в този случай. В нашето семейство този въпрос е доста страничен. Нали вече ти казах, че Гарт обикновено спи в кабинета си?

— Стефани, „обикновено“ не означава „винаги“.

— Е, тогава просто трябва да се обърнеш с гръб към него.

— Ти така ли правиш?

Настъпи пауза. Стефани мина покрай стилните старинни легла и застана до прозореца.

— Хваща ме яд, когато седмици наред не е лягал до мен, а след това изведнъж влиза в спалнята и се присламчва. В такива моменти си мисля, че няма право да бъде в леглото ми. Или в мене. Той ме обвини за това, когато…

— Когато какво?

— Преди две седмици се скарахме. Точно когато той се върна от Калифорния. Но после се сдобрихме. Не беше нещо сериозно. Вие с Дентън сигурно сте имали подобни разправии.

— Един-два пъти — отвърна сухо сестра й.

Стефани ту сплиташе, ту отпускаше пръсти. „Нервна е, защото лъже — помисли Сабрина. — Страхува се, че ако ми каже истината, аз няма да се съглася да се разменим, за да не попадна изведнъж в някакви скандални отношения с Гарт. За какво може да са се карали? Заради нежеланието му да замине за Станфорд? Не изглежда много сериозно, поне от позицията на външен наблюдател. Но нали аз ще бъда тъкмо това — наблюдател, и то за една седмица?“

— Няма смисъл — рязко каза Стефани. — Нямам право да искам това от тебе! Ти имаш своя прекрасен, приказен живот, а в моя всичко е прозаично. Не зная защо се запалих толкова по тази идея. Хайде да я забравим. Това е лудост!

С две крачки Сабрина се озова при нея и сложи ръце на раменете й.

— Не говори така! Идеята е безумна, разбира се, но няма да е първата ни лудост.

— Не е възможно ти искрено да желаеш да се размениш с мен. Освен това има неща, които не мога да ти разкажа.

— Не ми ги казвай, ако смяташ, че ще мина и без тях, без да се издам. Става дума само за една седмица. Бях съвсем сериозна, когато ти казах, че искам да опитам твоя начин на живот. Моят живот може да изглежда като приказка, но в нея има едно-две чудовища, с които трябва да се справя.

— Трябва ли да зная нещо за тях?

— Не, струва ми се. Затворих „Амбасадор“ и пуснах Брайън в отпуск. Антонио е в Бразилия за един месец. Иска да ме накара да почувствам липсата му. Каза даже, че нямало да ми се обажда по телефона. Който го познава, веднага би разбрал, че това само по себе си би било чудо. Не му позволявам да се разпорежда с живота ми, но не съм му дала категоричен отговор. Госпожа Търкъл е у дома, но тя рядко вдига погледа си от тенджерата. Седмицата ще бъде тиха и спокойна. Лондон и цялата къща ще бъдат на твое разположение.

— И всичките ти дрехи?

— Разбира се. Аз ще нося твоите.

— Ха, няма да намериш почти нищо друго, освен дънки и ризи.

— Най-после нещо ново! Не съм носила дънки от години! Стефани, престани да се срамуваш от живота си! И не се безпокой за мен. В края на краищата това е само една седмица, а не цял живот.

— Ако ти наистина искаш, аз… не ме лъжи, не се чувствай задължена да се съгласяваш.

— Не лъжа и не се чувствам длъжна. Стефани, никога ли не ти е хрумвало, че и аз искам от живота същото, което искаш и ти? Желая дом, семейство, тесен кръг от приятели. Искам да забавя темпото, да остана сама и да преосмисля живота си. Идеята е фантастична! Предполагам, че всеки човек поне веднъж е мечтал тайно да се размени с някой друг. Само за една славна седмица ще оставим всичко зад себе си и ще открием непознати, прекрасни страни от живота. В края на седмицата ще се срещнем някъде тайно, ще прошепнем паролата и отново ще влезем в истинските си кожи. Никой, освен нас двете няма да разбере! Толкова е просто! И толкова забавно!

— Благодаря ти! — Стефани прегърна сестра си. — Обичам те!

Сабрина отново усети как под необикновеното въодушевление на сестра й надничат тайни, но не им обърна внимание. Стефани искаше да избяга от себе си толкова отчаяно, че тя трябваше да й даде тази възможност.

На следващата сутрин напуснаха Шанхай и отлетяха за Сиан. Още от аерогарата ги отведоха в гробницата на първия китайски император, живял преди две хиляди години. Гробницата бе разкрита наскоро и разкопките още продължаваха. Сантиметър по сантиметър, археолозите бавно изчистваха от пръстта цяла армия от теракота. Седем хиляди войни и коне, по-големи от човешки ръст, които императорът бе водил в бой, го придружаваха и в отвъдното.

В Музея на Сиан, докато наблюдаваха някои от тези необикновени скулптури, Стефани неволно промърмори:

— Какви грандиозни идеи! Не зная някой в наше време да мисли така мащабно. Освен може би Гарт.

— Но това е прекрасно! — учуди се на забележката й Сабрина.

— Сигурно. Само че с такива хора се живее доста трудно.

Програмата за следващия ден предвиждаше обиколка из околностите на града. Потъналите в пищна растителност хълмове, сред които реката Ли влачеше синьо-зелените си води, и ятата от лодки, някои от които бяха най-обикновени дъски, а други носеха цели плаващи къщи, напомняха на Сабрина миниатюрите, с които средновековните пътешественици описваха тази огромна, тайнствена страна.

Докато се разхождаха по брега на реката, Стефани внезапно се обърна към нея:

— Какво още не сме обсъдили? Семейните приятели, програмата на Гарт и децата, най-близките магазини, работата ми във факултета. Обади се и кажи на декана, че си в болнични. Измисли някаква болест.

— Непременно ще го направя. Аз дори не умея да пиша на машина.

— Не те съветвам изобщо да опитваш. Секретарската работа в Средния запад е всичко друго, но не и приключение. Къщата сигурно е непочистена, защото не вярвам Гарт и децата да са пипнали нещо, но ако можеш да я издържиш, аз ще изчистя основно, като се върна.

— Аз мога да чистя, Стефани.

— А откога не си чистила къща?

— От хиляди години, но то е като карането на велосипед. Щом веднъж си го правил, никога не забравяш.

— Исках да кажа, че не трябва да се чувстваш длъжна — засмя се сестра й. — Това не е твоя работа.

— Как иначе ще опитам от твоя живот, ако не съм готова да върша всичко, което си вършила ти?