— Не отивам на курорт — опита се да се оправдае той преди заминаването. — Ще работя в университета от сутрин до вечер. Няма да имам време нито да се разхождам по плажовете, нито да деградирам морално из нощните заведения!

Утре трябваше да си дойде. Отегчена от работата и от непоносимата горещина на августовския ден тя си представяше какво ще му каже, когато го посрещне вкъщи. Не, трябваше да мълчи, за да не избухне!

— Стефани, искаш ли кафе? — попита я една от секретарките.

— Не, благодаря. Бързам да свърша. Искам днес да се прибера по-рано.

Започна да подрежда работата си за деня, докато останалите обсъждаха клюките около последния университетски скандал. Говореше се, че между преподавателите и студентките се завъртяла някаква афера за „секс срещу добри оценки“. Едно от най-често спряганите имена бе на техния приятел, професор Мартин Талвия. Трябваше да предупреди Гарт още щом се прибере от Бъркли.

Докато пишеше, усети, че останалите я наблюдават, и вдигна поглед.

— Стефани — поде секретарката на декана, — мислиш ли, че някой би имал интерес да причини неприятности на теб и на Гарт? Виж това. Получих го с останалата поща на Уебстър.

Беше писмо, напечатано на розова хартия. „Ако искате да знаете кой слага оценките на студентките в леглото, вместо в класната стая, хубаво огледайте известния професор Гарт Андерсън. Той говори като поп, но чука като орангутан“ — гласеше бележката. Подпис нямаше.

Нещо стисна гърлото на Стефани и тя с усилие преглътна. Не беше възможно. Не и Гарт! Но той наистина оставаше в лабораторията си до късно през нощта и казваше, че „работи“. В такива случаи спеше в кабинета си, защото не искал да я буди. От месеци не я поглеждаше. Не забеляза даже, че се е подстригала и е отслабнала, не обърна внимание дори на новите й дрехи. Отказа да я заведе в Станфорд. Всъщност бракът им беше чиста формалност. Тя внимателно сгъна листчето и го сложи в джоба си.

— Стефани, това не е вярно — каза една от колежките й. — Всички познаваме Гарт.

— Благодаря — отвърна сухо тя и започна да печата. Работеше машинално. През целия ден не стана от бюрото си и в три часа си тръгна. Пени и Клиф бяха на гости у едно приятелско семейство в Хайленд Парк. Трябваше да ги вземе на другия ден, преди да тръгне за аерогарата. Останала сама в кухнята, Стефани си припомняше последните дванайсет години, ден по ден, с доброто и лошото и репетираше думите, с които щеше да посрещне мъжа си.

Тя, разбира се, не помнеше нито една от тях, когато на следващия ден двамата стояха един срещу друг в спалнята.

— Безсмислено е да твърдиш, че не си ядосана, когато е очевидно, че едва се сдържаш, за да не избухнеш. Как мислиш обаче, аз нямам ли основания да бъда ядосан?

— Не виждам от какво трябва да си ядосан. От сутрин до вечер си извън дома, играеш тенис, четеш лекции, пътуваш и очакваш ние да те посрещаме като Александър Велики, който се прибира у дома, след като е завоювал света.

— Аз завоювах повече, отколкото някога съм мечтал, но това никога не те е интересувало.

— Трябва ли? Ти интересуваш ли се от нас? Имаш ли представа от нашето ежедневие? Знаеш ли кога се радваме, кога се тревожим, добре ли живеем или зле?

— Кое не е наред в твоя живот?

— Ако не знаеш, и то след дванайсет години брак, няма смисъл да започвам.

— О, за Бога, това е абсурдно! Стефани, аз те обичам. Нямах търпение да се прибера и да ти разкажа за…

— Гарт, аз заминавам.

— Моля?!

— Заминавам в Китай. На екскурзия, за две седмици. Ще обикаляме антикварните галерии в няколко китайски града. Вече имам виза, внесох и аванс.

— Без да ми кажеш и дума?

— Ти и без това нямаше да чуеш какво ти говоря. Щеше да кимнеш и да кажеш: „Щом искаш, добре“ — понижи глас, имитирайки го.

— Не говоря така с тебе!

— Опитай да се чуеш някой път, ей така, за разнообразие.

— Не искам да повярвам. Ако някога съм се отнесъл зле с тебе, готов съм да се извиня. Искам да ти напомня обаче, че и ти не слушаш какво ти говоря, като се прибера от работа.

— И какво трябва да слушам? Пак нещо за твоя факултет. Хрумвало ли ти е някога, че от този университет вече ми се гади? Той е целият ти живот. Заради него не си ме поглеждал от години. Питам се, ако си затвориш очите, дали можеш да си представиш как изглеждам? Спомняш ли си как се любехме, преди да започнеш да го правиш като услуга от време на време, когато не спиш в кабинета си? Интересува те едно-единствено нещо — университета и това, което правиш там.

— Знаеш какво правя там. Разказвам ти всички…

— И с когото го правиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре!

— Не зная и не ме интересува. Знам едно нещо обаче — оплакваш се, че не ти обръщам внимание, а досега не си ме попитала нищо за Бъркли. Дори не подозираш, че постигнах една от мечтите си.

— Откъде да зная, че университетът Бъркли бил толкова специален? Никога не си споменавал за него.

— Стотици пъти съм ти говорил, че може би ще чета лекции там. Казвал съм ти за всеки телефонен разговор…

— Значи пак си говорил за себе си. Защо поне веднъж не ме попита как е Клиф?

— Клиф ли?

— Да, Клиф! Нали щеше да говориш с него? Или може би си забравил? Преди месеци ти споменах, че намерих в стаята му транзистор и…

— Имам намерение, Стефани. Ще говоря с него. Извинявай, бях много зает със семинара през последните седмици.

— Какво толкова има в този семинар? Вече и насън бълнуваш за него, сякаш друг път не си правил семинари!

— Това е нещо различно. Работих за него цели две години. Стефани, чуй ме. Зная, че заради това често съм пренебрегвал и тебе, и децата. Трябваше да се подготвя много сериозно. Изнесох основния доклад пред стоте най-големи генетици на света! Включих всичко, което съм работил през последните дванайсет години, след което направих скок от двайсетина години напред и изложих вижданията си за това, което трябва да се прави в бъдеще. Тези хора, а те са видни учени, обсъждаха доклада ми дума по дума. Не пропуснаха нито едно твърдение. Можехме един месец да спорим над доклада ред по ред! Персоналът на хотела мислеше, че са ги нападнали ято математически кришнари! Научих се как да се успокоявам, като повтарям молекулни формули.

— Значи мина успешно? — неохотно се усмихна тя.

— Нещо повече. Беше триумф! Всичко, за което съм мечтал…

— Прекрасно! Значи работата ти тук е приключена. Сега можеш да се преместиш в Станфорд.

— Защо мислиш само за Станфорд?

— Защото това е важно за мен. Ако моето мнение има за теб някакво значение, ще приемеш предложението.

Гарт се облегна на креслото и наведе глава.

— Разбира се, че има. Но не мога да сложа кръст на потребностите си, дори и за да покажа уважение към мнението ти. Разбери, разкъсваш ме на две. Не пренебрегвам и въпроса с парите. Те не са без значение и за мен самия. Като си помисля само какъв бюджет за изследвания ще ми предоставят там… Но свободата, която университетът ми дава, преподавателската ми работа, която обичам, са неща, без които не мога. Говорили сме за това.

— Да, още преди да се оженим. Не е ли време вече да пораснеш? Нима за нищо друго не си мечтал оттогава досега?

— Да, и една от мечтите ми е да имам жена, която да ми бъде опора.

— Как смееш да ме обвиняваш, че не съм ти била опора! Прекарах най-хубавата част от живота си в миене и чистене, в готвене на твоите вечери и гладене на твоите ризи, освен когато не работя, за да изплащам твоята къща!

— Стига! Това не е опора, а камериерски услуги. Имам нужда от истинска опора. Стефани, толкова често съм ти говорил за мечтите си и ти ме окуражаваше да не се отказвам от тях, а да ги преследвам.

— Това беше много отдавна. Дадох ти дванайсет години от живота си. Сега ти трябва да ми дадеш поне няколко. Искам да се махна от Средните щати и да живея близо до Ню Йорк. Искам да се срещам с нови хора, да опозная един нов свят…

— По дяволите, Стефани, пак си говорила по телефона със сестра си!

— Моля?

— Нашата милейди Сабрина, която вечеря в замъци и танцува до зори с принцове и князе. След всеки разговор с нея ставаш кисела. Ти не искаше от мен да сме богати, докато Сабрина не се ожени за онзи лорд. Сега искаш от мен да стана нещо, което никога не съм бил, само за да водиш нейния паразитен начин на живот.

— Сабрина изобщо не е такава! Нямаш право. Изобщо не я познаваш.

— Може, но вината за това не е моя. Тя с години не идва тук. Ти бягаш до Ню Йорк и Лондон, за да се видиш с нея. Обзалагам се, че тази шантава история с Китай е пак нейна идея!

— Не, не, не! Идеята си беше изцяло моя. Сабрина дори не знае за това. Направих го, защото Клиф…

— Вече се извиних и обещах, че ще говоря с Клиф!

— Зная ги твоите обещания! Ако все пак решиш да поговориш с него, попитай го и за бутанелите, иглите за вратовръзки, луксозните писалки и…

— Какво? Всичко това е скрито в гардероба му, така ли?

— Под купчината с мръсните дрехи. Мисля, че трябва да се радваме. Един изпечен крадец би намерил по-добри места за криене.

— Стефани, аз наистина съжалявам. Още утре ще говоря с момчето. Клиф сякаш иска да бъде хванат. Той знае много добре, че ти ще намериш тези неща, когато вземаш дрехите за пране. Говорила ли си с него?

— Не успях. Опитах се, но той става враждебен, а и не искам никой друг да разбере, докато не решим какво да правим.

— И си го държала в себе си?

— О, най-после! Сети ли се, че понякога съм сама? Влезе ли най-после в „генетическия“ ти мозък, че жена ти е самотна?

— Чакай, ти имаш приятелки…

— Не говоря за приятелки, а за човек, готов да ме прегърне през нощта, когато всички спят, а аз се будя от страх какво ще стане утре или следващата седмица, или следващата година. За някого, който да ми каже, че не съм сама.

Гарт я изгледа продължително.

— Не мислиш ли, че и аз искам същото? Но ти ми обръщаш гръб в леглото, а когато посегна да те прегърна и целуна, се извръщаш.