— Довечера ще ти се обадим. Сабрина, чуваш ли ме? Провери още веднъж дали нещата са оригинални и после ни се обади за резултата.

— Ще се опитам. — Тя стана да ги изпрати. — Не зная точно как, но ще опитам.

Докато Джули махаше на такситата от тротоара, Мишел я запита някак между другото:

— Ти сети ли се откъде си чувала името на Иван Ласло?

— О, да. Преди седем години, струва ми се, го срещнах на една обиколка из Средиземно море. Беше секретар на Макс Стайвесънт.

— Стара история — подхвърли Джули. — Секретарят му сега се казва Денис някой си. Запознах се с него, когато правих репортажа за колекцията на Макс.

— Добре — отвърна с безразличие Мишел. — Вероятно нищо особено. Ще ти се обадим довечера.

Сабрина се скри от яркото августовско слънце в прохладния сумрак на своята галерия. Шест предмета със съмнение за фалшификация и на всичкото отгоре Антонио пристигаше утре.

Тя седна на масичката от черешово дърво. Телефонът иззвъня и се показа Брайън.

— Милейди, сеньор Молина.

— Не! — отвърна тя. — Няма да разговарям с никого.

— Той каза, че за съжаление ще се забави още една седмица. Пристига в Лондон след 22 август. Тази вечер щял да ви се обади по телефона.

„Слава Богу“ — помисли тя. Как й бе хрумнало, че може да се омъжи за човек, чието отсъствие я радваше?

Не знаеше как да започне проверката. Да поиска от лейди Оливия Чейсън порцелановата фигурка, която неотдавна й бе продала, просто така, без обяснение, бе невъзможно. Можеше да признае страховете си единствено на Александра. Как обаче да провери останалите пет фигури?

— Брайън — извика, — затваряме! Денят е петък, лято е и твоята отпуска започва от утре. Ще се видим след две седмици.

Тя се прибра пеш. Още преди да извади ключовете, госпожа Търкъл отвори външната врата.

— Милейди! Нима вървяхте дотук в тази жега!

Сабрина сякаш не я чу. Погледът й бе втренчен в месинговата лъвска глава на вратата. Сертификатите! Имаше копия от всяко удостоверение за собственост, което Рори Кар й бе представял. Можеше да провери тях.

— Милейди, трябва да си починете!

— Баня… И съвсем лека вечеря. Тази нощ ще работя.

Тя се върна в „Амбасадор“ и изготви списъци на телефоните от Бон, Париж, Женева, Милано и Брюксел. На следващия ден трябваше да се свърже с всеки от тях.

Оказа се нелека работа. Всички бяха заминали на почивка. За щастие секретарките и прислугата имаха телефонните номера на всички курортни зони и туристически забележителности из Европа и благодарение на това след ден-два се добра до бившите притежатели на антиките. През следващите дни успя да проследи правата за собственост на пет от предметите, които Кар й бе продал. Всички бяха напълно автентични. В четвъртък сутринта извади от папката последния сертификат. Той удостоверяваше собствеността на един щъркел от старинен майсенски порцелан. Всички имена в списъка на предишните собственици се оказаха фалшиви. Такива хора никога не бяха съществували. В продължение на три дни проверява правописа на имената буква по буква, на адресите им в различни градове и резултатът винаги бе един и същ. Такива хора нямаше. Всяко едно от имената беше фалшиво. Фалшив бе и щъркелът.

Тя стоя втренчена в някаква точка повече от час. Бе постъпила безотговорно. Красивите изделия, неотразимо чаровният Рори Кар и неговите връзки с аристократичните фамилии на Европа бяха приспали бдителността й. Успехът й зависеше от вниманието, с което купуваше и продаваше антики. Една грешка можеше да се окаже фатална, защото онези, които харчеха цели състояния за една красива вещ, не понасяха грешките и провалите.

У кого ли бе отишъл щъркелът? Сабрина потрепери. Трябваше бързо да го откупи обратно, и то на пазарната му цена. Ако се наложи, Александра би могла да помогне за част от сумата, помисли тя. Но не в парите бе проблемът, а в шума, който ще се вдигне. Не можеше да го откупи, без да даде обяснение. Отново отвори папката. На обратната страна на сертификата бе забодена фактура, подписана от Оливия Чейсън. Най-влиятелната й клиентка! Лейди Оливия харчеше средно около петдесет хиляди фунта стерлинги годишно за обзавеждане на къщите си и за подаръци на многобройните си приятели. Често изпращаше в „Амбасадор“ свои познати, които веднага ставаха клиенти на галерията. Бе една от най-сигурните привърженички на Сабрина в обществото. Тя можеше да създаде, но и да унищожи едно име за една нощ, ако се усъмни, че е била измамена.

Телефонът отново иззвъня. Антонио съобщи, че се връща три дни по-рано. Щял да я вземе за вечеря в осем вечерта.

Сабрина с учудване установи, че мисълта за среща с него я радва. Присъствието му бе толкова завладяващо, че всяко от пътуванията му оставяше след себе си вакуум, който трудно можеш да бъде запълнен. За съжаление Антонио не можеше да й даде, това, от което имаше нужда — приятелство и разбиране. Тя с огорчение си спомни как от няколко месеца се опитваше да му каже за съмненията на Мишел относно Кар, но той винаги сменяше темата и накрая тя се отказа.

Тази вечер обаче щеше да опита отново. Усети, че й олеква. Оливия я познаваше отдавна и нямаше да даде гласност на случилото се. В края на краищата „Амбасадор“ не беше някоя новоизлюпена галерийка, имаше изградено реноме, а Сабрина се смяташе за една от най-добрите специалистки по антики в цял Лондон.

Докато седяха на любимата маса на Антонио в „Льо Гаврош“, тя разсеяно слушаше как е прекарал последните седмици, проблемите му с банкери и изкупвачи на кафе, с американските ограничения върху вноса на телешко и със спедиторските фирми в Ню Орлийнс. След час вече нямаше желание да говори за нищо друго, освен за времето.

— Да, да, може и да завали, моя Сабрина — отвърна на забележката й Антонио. — В Рио никога няма да те вали дъжд!

Последните му думи я накараха да избухне в смях.

— Ах, колко си прекрасна! Като кралица. Аз се върнах, за да чуя твоя отговор, Сабрина. Ще станеш ли моя кралица, за да сложа целия свят в краката ти?

Тя си спомни как Дентън й бе обещал по едно късче от света за всеки рожден ден. „Защо постоянно ми предлагат вещи, а не чувства?“ — запита се тя.

— Антонио, трябва да ти кажа нещо — започна Сабрина и преди той да успее да я прекъсне, му разказа накратко за съмненията на Джули и Мишел, за Рори Кар и фалшификата, който бе открила, без да обръща внимание на все по-навъсеното му лице.

— Аз, разбира се, веднага ще откупя щъркела от Оливия и ще й разкажа всичко. Сигурна съм, че тя няма да разгласи случая. Защо би го направила? Би ли ме посъветвал как да започна разговора с нея?

— Сабрина — направи дълга пауза, — твоите приятели казват, че досега са се добрали до пет фалшификата, нали? И са открили, че някои от галериите са съучастници на „Уестбридж“? — Антонио я гледаше в очакване и тя кимна. — Предупредили са те, че ще публикуват разследването си, за да разобличат „Уестбридж“?

— Разбира се — отвърна изтръпнала тя, защото знаеше какво ще чуе по-нататък. — Ще опишат всеки един от предметите, може би ще публикуват и снимките на фалшификатите, продадени чрез малките галерии. Включително и „Амбасадор“.

— Ах, какво дете си, Сабрина! — отвърна той и направи знак на келнера да вдигне чиниите и да донесе кафе. — Нима мислиш, че Оливия ще излъже, когато приятелите й отидат при нея с вестника и й покажат снимката на щъркела? Щастлив съм, че накрая сподели с мен проблемите си. Възхищавам се на смелостта ти, но това, което една жена може да постигне сама в света на търговията, има граници. Няма да позволя да страдаш. Ще наема адвокати, които ще се заемат с „Уестбридж“. Ще затворим твоя малък магазин и ще отлетим далеч. Там, където ще забравиш всичките си проблеми.

— Там, където ти можеш да откупиш и облаците, за да не вали?

— Моля? Това пак ли е шега, моя Сабрина?

— Извинявай. — Тя вдигна чашата с коняк и се загледа в кехлибарената течност. Можеше още сега да каже „да“ и да замине в една страна, където Антонио наистина беше като крал, а тя щеше да има сигурността на кралица. Но винаги в неговата сянка и без своя „малък магазин“.

Не, не можеше да се реши. Антонио трябваше да почака още малко. Не искаше да взема решения под натиска на обстоятелствата. Ако търпението му свършеше, тя щеше да понесе и този факт.

Антонио чакаше. Тя промени темата и се впусна в лек, приятен разговор, който толкова пъти й бе помагал да преодолее напрегнатите моменти. Накрая тихо му призна, че е изморена и трябва да се прибира.

— Ти ми създаваш големи трудности, моя Сабрина. Единственото, което искам, е да ти помогна. — Той рязко стана от стола и грабна шала й. Изненадани, келнерите се впуснаха да помагат, но Антонио вече държеше палтото й. — Ще ти се обадя утре — каза рязко той, когато стигнаха до нейната врата и веднага се върна в колата си.

Седнала в уютната си всекидневна, Сабрина си припомняше всичко, което се бе случило през изминалия дълъг тежък ден от разкритието на фалшификата до отказа й да даде отговор на Антонио и неговото огорчение. Беше отчаяна и самотна. Стенният часовник удари десет и половина. От месеци не се беше прибирала толкова рано. Искаше й се да се наплаче, за да й олекне поне малко. Наистина ли беше сама на този свят? Сабрина бързо пресметна, че в Евънстън е четири и половина следобед. Стефани току-що се е прибрала от работа. Клиф и Пени са се върнали от училище и в момента вероятно бягат из двора. Какво по-подходящо време за разговор, запита се и вдигна слушалката.


На път за работа Стефани спря пред таблото с обявите, привлечена от едно ново съобщение с дата 18 август. То съобщаваше, че отделът ще работи през целия септември, независимо че учебната година щеше да започне едва в края на месеца. Още една причина, заради която не мога да замина за Китай, помисли тя. Сякаш децата, парите и къщата бяха малко, та и това! Ядосана, тя сподели това с двете си колежки. Мисълта, че Гарт, който четеше лекции в Бъркли, се разхожда из Сан Франциско и се радва на калифорнийските курорти, докато тя се занимава с децата, домакинството и задълженията на секретарка, я влудяваше.