— Не. Тогава няма да мога да се дипломирам и родителите ми… — Тя заплака и не довърши.

— Не разбирам какво всъщност искаш.

— Помните ли как с вас веднъж пихме кафе и говорихме за онова изследване, което аз трябваше да проведа? — Рита го погледна напрегнато. Очите й бяха още мокри. — А освен това няколко пъти пихме чай в студентския съюз и говорихме, говорихме. Тогава си мислех, че ме харесвате и… но, както и да е. Момичетата ми казаха, че… Ама не от нашия факултет, от един друг. Та те ми казаха, че техните преподаватели, нали разбирате… Искам да кажа, че пак можем да пием кафе. Само че този път ще дойдете в моя апартамент… После ще ви покажа работата си… Какво като не е довършена? Пак можете да ми пишете една тройка. Стига ми. Ще мога да се дипломирам… о, не ме гледайте така!

Гневът, който Гарт бе потискал още в кабинета на декана, избухна.

— Малка празноглава глупачка! Малка… проститутка! — Скочи от стола и започна нервно да кръстосва кабинета. — Искаш да се продадеш заради една оценка. Знаеш ли, че има жени, които работят по шестнайсет часа, за да си извоюват постоянна работа, аспирантура, по-добра заплата? Значи вече си разбрала как можеш да получаваш това, което искаш! Няма нужда нито от мозък, нито от труд. Трябват само няколко сълзи и… вагина! И работата е готова! — Той отвори вратата и пое дълбоко дъх. — Напусни кабинета! Ако не се явиш на изпит и не представиш курсова работа, ще ти дам условна заверка за следващия семестър. Сега се махай. Вън!

Тя изтича покрай него с разширени, от изненада очи. Значи бе очаквала съвсем различна реакция. Дали не й беше дал основание да мисли, че…

Телефонът иззвъня.

— Професор Андерсън? Един момент, моля. Ще разговаряте с господин Кален.

Кой, по дяволите, беше този Кален?

— Професор Андерсън, на телефона е Хорас Кален, президент на „Фостър Лабораториз“ в Станфорд, Кънектикът. Миналата година участвахте в семинара в Чикаго, който ние спонсорирахме.

— Господин Кален, след пет минути имам лекция.

— В такъв случай няма да ви задържам. Следващата седмица ще бъда в Чикаго. Какво ще кажете да обядваме заедно.

Гарт се заслуша по-внимателно. Президентите на международни компании не разговаряха с университетски преподаватели лично. Обикновено оставяха подобни задължения на секретарките си.

— Защо не? Но ако става дума за друг семинар…

— О, не! — В слушалката прозвуча тих смях. — Искаме да обсъдим с вас, дали не бихте желали да постъпите на работа при нас, в Станфорд, като директор на новата изследователска лаборатория. Планираме да интервюираме няколко души и вие сте на първо място.

— Кога ще пристигнете?

— Във вторник. Можем да се видим в един часа в хотел „Риц — Карлтън“.

— Добре, ще се видим във вторник.

Докато седеше на кушетката в кухнята и разказваше за разговора с Кален, Гарт крадешком наблюдаваше жена си, която режеше зеленчуци на плота.

— Преди една година изобщо не бих си губил времето с подобни разговори, но сега, особено след скандала с Бил…

— Колко ще ти плащат?

— Не зная. Наистина ли искаш да се преместим в Кънектикът?

— Готова съм да тръгна още утре.

— Но нали обичаш Евънстън? Тук имаме приятели, децата са в добро училище, имаш своя работа.

— Работата ми е тъпа, нови приятели винаги можем да намерим, а училищата в Станфорд сигурно не са по-лоши от тукашните. Колко хубаво ще бъде да имаме поне малко повече пари! Освен това ще бъдем по-близо до Ню Йорк.

Гарт се почувства неудобно. Бе приел поканата за обяд единствено заради скандала с Уебстър и глупостите на Рита Макмилън. Нямаше причини да напуска университета. Но Стефани изведнъж се въодушеви. Не знаеха нищо за естеството на работата и въпреки това тя вече изреждаше доводи в нейна полза, докато той, забравил за гнева си към декана, все повече губеше интерес към предложението. Все пак щеше да отиде на обяда, поне заради нея.

— Ще видим какво ще каже Кален. Не ти разказах за Рита Макмилън.

— Ще приемеш ли предложението му?

— Той още не ми е предложил нищо конкретно.

— Ако ти предложи, ще приемеш ли?

— Не зная. Ще видим. Бях започнал да ти разказвам за Рита Макмилън.

— Мамо! — Пени се втурна в кухнята и застана зад масата. — Гладни сме!

— Сложихте ли масата?

— Днес е ред на Клиф!

— Е, добре, Клиф сложи ли масата?

— Сега ще я слага.

— Гледай да не забрави салфетките. Измихте ли си ръцете?

В кухнята настъпи тишина. Гарт почака няколко секунди, после сви рамене и взе вестника. Стефани извади картофите от фурната.

— Мамо, ние…

— Добре, Пени. Гарт, ела да вечеряме.


— Стефани?

— Сабрина! Колко пъти ти звъня!

— Бях в провинцията. Пуснах госпожа Търкъл в отпуск за целия юли.

— Страхувах се да нямаш проблеми.

— Нима най-лошите ми сънища са стигнали вече до Евънстън?

— Значи все пак имаш проблеми.

— Нямам. Но по едно време се страхувах, че съм купила фалшив порцелан. Проверих. Оказа се оригинал. Край на кошмарите. Как върви твоята работа с недвижимите имоти? Намери ли ми някакви интересни антики?

— Не. Изобщо не съм търсила. Вече не се занимавам с имоти. Постъпих в университета. Не е много интересно, но все пак е доход. С него изплащаме ипотеката. Може би отново ще отворя кантора за недвижими имоти, като се преместим. Гарт получи предложение да стане директор на една фармацевтична компания в Кънектикът.

— Какво? Гарт ще напусне университета?

— Аз го карам да напусне. Ще получава деветдесет хиляди годишно.

— О, Стефани, толкова се радвам! Край на финансовите проблеми! Той щастлив ли е?

— Мисля, че няма да приеме.

— Защо?

— Не зная. Имаше среща с президента преди две седмици. Все още обмисля предложението, но не е много въодушевен. Искат да се преместим в Станфорд. Гарт обаче казва, че е твърде зает.

— Защото там няма да седи по цял ден в лабораторията, доколкото разбирам.

— Точно така! Може даже да му остане и някой свободен уикенд за съпругата и децата. Кой знае, ако това стане, може и да спре поглед на жена си, най-малкото, за да забележи колко е отслабнала.

— Наистина ли?

— О, да. Отворих нова страница и ако сега застанем пред твоето огледало, няма да познаеш коя е дизайнерката и коя домакинята.

— Стефани, не говори така. Защо постоянно се подиграваш с живота си? Знаеш ли колко пъти съм искала да вкуся малко от него?

— Малко — да, но не и цялото ястие, предполагам?

— Какво друго не е наред?

— О, имаме и проблем с Клиф, но Гарт не желае да го обсъжда. Пени иска да взема уроци по рисуване. Тя наистина ги заслужава, защото дарбата й е очевидна, но те са ужасно скъпи. И това отново ме подсеща за новата работа на Гарт. О, Боже, толкова съм… безпомощна! Знаеш ли какво направих? Но обещай, че няма да се смееш. Кандидатствах за виза за Китай! Международният съюз на антикварите организира екскурзия през септември и аз реших, че…

— И аз ще ходя на нея!

— И ти ли ще ходиш?

— Да. Трябва да чакам два месеца за виза.

— Но това е прекрасно! Ще се видим там!

— Имаш ли пари?

— Нямам, разбира се. Искам да кажа, че в спестовните ни книжки има някакви пари, но те не са за екскурзии. Просто ми беше приятно да попълня формуляра и да си представям как обикалям антикварните магазинчета из Китай. Вероятно няма да замина. Още не съм казала на Гарт.

— И аз не съм сигурна, че ще мога, защото септември е доста натоварен месец. Ако можехме някак си да го уредим!

— Да можеше! Каква невъзможна мечта!

След като затвори телефона, Сабрина се замисли. Не след дълго телефонът отново иззвъня.

— Моя Сабрина! Прости ми! — започна Антонио. — Знаех, че не спиш, защото телефонът ти даваше заето.

— Мислех, че вече пътуваш за Бразилия, Антонио.

— Точно така. В момента съм в Ню Йорк. След два дни ще бъда в Рио. Обаждам се да ти пожелая приятни сънища. А като се върна на 15 август, искам да чуя твоето решение, за да можем да планираме бъдещето си.

Тя въздъхна с облекчение. Значи най-после бе заминал. Четири седмици без неговото настойчиво присъствие!

Ала седмиците минаваха и тя тъкмо свикна с новопридобитата си свобода, когато една вечер телефонът отново иззвъня и Антонио предупреди, че след два дни ще бъде при нея. На другия ден Джули и Мишел я завариха да гледа скръбно календара.

— Дойдохме да си вземем довиждане. Заминаваме за Берлин, оттам за Ню Йорк. Историята става все по-сериозна. Внимавай с Рори Кар.

— Онази порцеланова група на Люк се оказа оригинал. Моля да ме разберете. Той може да продаде уникатите си на Адамс или друг по-голям антиквар и да вземе по-добри пари за тях. Благодарна съм му. Не вярвам, че е способен да пробутва фалшификати. Мисля, че няма нищо общо с тази история.

— Има и още как! — разпалено размаха ръце Мишел. — Колко неща си купила от него?

— Седем. Продала съм всичките, освен китайската лятна къща.

— Сабрина — поде Джули, — ние искаме само да ти помогнем. След малко трябва да излетим и нямаме време за дълги разговори. Проследихме пътя на пет фалшификата. Минали са през Кар, Ласло и „Уестбридж“. Продадени са чрез малки елитни галерии като „Амбасадор“.

— Пет ли? Сигурна ли си?

— Така изглежда. Някои от тези галерии, изглежда, са в комбина с Кар. Купуват предметите много евтино, защото са фалшификати, а ги продават като уникати и правят куп пари. Засега сме стигнали дотук. Историята е доста объркана. Провери още веднъж дали нещата, които си купувала от него, са оригинали. Моля те! Трябва да тръгваме. Ето нашия телефон в Париж. Защо не ни се обадиш довечера?

— Моля? Извинявай, не чух какво каза. — Сабрина чувстваше, че й прилошава. Искаше й се двамата по-скоро да си тръгнат. Бе продала порцелановите фигури на Кар на някои от най-богатите си и влиятелни клиенти. Главата й кънтеше.