— Изглеждаш много добре. Няма да излизаме до довечера.

— А довечера?

— Има интересна премиера и след това тържество с автора и актьорите.

— Сабрина, не мога да дойда. Няма какво да облека.

— Ще вземеш някоя…

— Няма да стане. Нося два пъти по-голям размер.

— Ще измислим нещо. Смятах, че ще ти бъде интересно да се срещнеш с моите приятели, да разгледаш Лондон.

— С удоволствие…

— Ще правим това, което ти поискаш. Хайде да хапнем и ще решим какво да правим по-нататък. Но ти не ми каза как е минала годината.

Заслизаха надолу по стълбите.

— Беше доста лоша година. Нищо не вървеше както трябва. Накрая се примирих.

— А Гарт?

— Той все така работи денонощно в лабораторията си. Понякога след вечеря се връща отново там. Стана член на някакъв декански съвет и когато не е в лабораторията, заседава в съвета или дава консултации на студентите.

— Не е нужно Гарт да е до тебе, за да поиграеш тенис, да си направиш косата и изобщо да мислиш малко повече за себе си.

— И какво от това? Искам да кажа… Разбира се, че не се харесвам в момента, но дори и да отслабна, дори ида си направя косата, кой ще забележи? Гарт ли? Та аз не помня откога не е спирал поглед върху мен. Децата са на десет и на единайсет години и напълно са погълнати от себе си. Мислиш ли, че забелязват как изглежда майка им, когато след училище си хвърлят чантите и се втурват навън? Ние никъде не ходим, Сабрина, освен у няколко приятелски семейства, с които се познаваме от години. Е, да, от време на време ходим на кино. Подобен живот едва ли си заслужава усилията на строги диети и средствата за хубави дрехи. Кой ще обърне внимание на промяната?

— Аз. Не си справедлива към себе си. Ако Гарт те пренебрегва, трябва два пъти повече да се занимаваш със себе си.

— Толкова съм затънала в сивото ежедневие, че съм забравила колко е хубаво да сме заедно. — Стефани поклати глава. — Защо не дойдох в Лондон по-рано?

— Парите, доколкото разбрах, са ви все още проблем — напомни й Сабрина. — Защо отказа да ти купя билета?

— Не искам да поемаш част от моите разходи, каквито и да са те. Но ако Гарт приема поне част от поканите за конференции в Европа, ще мога да идвам често и да пътувам на половин цена. Може и да се преместя при тебе! Нали ти казах вече, че си осъществила моя идеал за къща.

— Извинете. — Сабрина се обърна към Мишел Бернар, докато Брайън й подаваше списъка със съобщенията, после погледна бегло листа и му го върна.

— „Да“ на Оливия Чейсън, „не“ на Питър и Роуз Радисън, „да“ на дукесата, но й предай, че ще мога да започна работа по проекта едва след месец, „не“ на Никълъс и Амелия Блекфорд, но им кажи, че ще ми бъде приятно да се видим някой уикенд през следващия месец. Какво ти каза Антонио? В осем, вместо осем и половина? Добре. След като свършиш с телефонните разговори, можеш да си отидеш. Аз ще заключа — Тя се обърна към Мишел: — Докъде бяхме стигнали?

— Искам да напиша статия. Караш ме да се чувствам като ленивец. Винаги ли работиш над една дузина проекти едновременно?

— Напоследък е така. Невероятно, нали?

— Ти си невероятната. С Джули трябва да напишем обзорна статия за антикварния бизнес и събираме материал из цяла Европа. Навсякъде чуваме името „Амбасадор“.

Мишел и Джули бяха единствените приятели на Сабрина, които като нея трябваше да работят, за да се издържат. В тяхно присъствие тя можеше да се отпусне, да даде воля на своя ентусиазъм. С богатите клиенти не можеше да си го позволи, защото очакваха от нея да се отнася към парите равнодушно като тях.

— Наистина ли? — засмя се щастливо тя. — Знаеш ли, Мишел, миналата седмица ми се обадиха от Париж и Брюксел. Как трябва да постъпи човек, когато види, че всичките му мечти стават реалност едновременно?

— Да им се наслаждава. Ти си извоюва този успех. Изработи го сама.

— Понякога се страхувам, че всичко стана много бързо. Има едно старо китайско поверие, че ако гледаш в нещо много красиво, то може да изчезне. Понякога се страхувам да погледна открито живота си. Страх ме е да не изчезне.

Мишел сви рамене. Поверията нямаха място в съвременната журналистика.

— Ти си една от най-преуспелите жени в Лондон. Не ми се вярва това да изчезне току-така, само от гледане. Кой е Антонио?

— Моля?

— Антонио. „Осем, вместо осем и половина.“ Може би не бива да любопитствам.

— А, един приятел.

— А-ха. И тъй, имаш успех, слава и много добри доходи. Какво повече можеш да искаш от живота?

— Работа. Но и това имам предостатъчно. Обичам работата си и зная, че я върша добре. Това е може би най-хубавото нещо в живота ми.

— Най-хубавото нещо — присъедини се Джули, докато влизаше в кабинета на Сабрина — според мен е твоята независимост. Особено след годините, в които беше омъжена за онзи малък диктатор.

— Най-хубавото нещо в живота са парите — възрази Мишел.

— Иди и си купи нещо от бакалницата срещу известно количество независимост.

— О, Боже, не започвай пак… Входната камбанка иззвъня.

— Продължавайте в същия дух, само не хвърляйте предмети из кабинета ми, докато клиентът ми си замине — подхвърли Сабрина и излезе.

В меката светлина на галерията стоеше мъж с прошарени коси и разглеждаше прехласнато един френски стенен часовник с порцеланови ангелчета.

— Прекрасно, милейди! — Той се поклони церемониално. — От имението на контеса Дьо Верн, нали?

— Винаги съм се удивлявала на познанията ви, господин Кар — усмихна се тя.

— Познавам семейството от години, милейди. Миналата седмица ги видях в Париж. Младият граф ви изпраща поздрави. Днес обаче идвам при вас по работа. Искам да ви покажа нещо наистина специално. Може ли? — Отвори кожения си куфар и извади някакъв пакет. Рори Кар бе шоумен, но разбираше от изкуство и през последната година бе продал шест порцеланови фигури от XVIII век, с които Сабрина се гордееше. За разлика от други експонати те се продадоха почти мигновено.

С благоговейно изражение господин Кар постави на масата китайска композиция от порцелан във формата на пагода с извита стълба, в подножието, на която четири деца с китайски сламени шапки носеха кошници с ягоди и мрежи за лов на пеперуди.

— Люк — прошепна жената и я вдигна, за да види емблемата. Готическо „F“ с корона удостоверяваше, че е произведена от Франкентал. Спомни си как преди години в берлинския музей Лора им бе показвала работи на Люк и други майстори, произведени за порцелановата фабрика на Франкентал през 1750 — 1760 година.

— Кои са собствениците? — попита тя и пое свитъка, който й подаде. — Само трима?

— Така излиза, милейди. Предполагам, че обстоятелствата са ги принудили да го продадат. Както виждате, изработката е изключителна.

— Колко? — Тя внимателно изучаваше порцелановата група.

— Малко е скъпичко. Четири хиляди лири.

На лицето й не трепна нито един мускул.

— Три хиляди.

— О, милейди, аз наистина. Добре, заради вас нека бъде три хиляди и петстотин.

— Утре ще ви изпратя чек.

— Прекрасната лейди Лонгуърт! — Рори Кар се поклони. — Защо всички не решават бързо като вас? Желая ви приятен ден.

— Често ли имаш работа с него? — попита Мишел, щом вратата се затвори зад Кар.

— От миналата година. Срещаме се по работа. Познаваш ли го?

— Рори Кар, нали? Виждали сме го.

— Наскоро ли?

Той кимна. Сабрина усети хлад и бавно прокара пръст по порцелановата група. Великолепни цветове, фина изработка.

— Неговата фирма, „Уестбридж Импортс“, внася първокласни неща от целия свят, антики и съвременна изработка, и ги продава чрез средни и малки галерии като твоята. Оказва се обаче, че в кошницата имало и развалени ябълки.

— Фалшификати?

— Засега са открити седем фалшификата и всички улики водят до „Уестбридж Импортс“. Но имай предвид, че това е все още секретна информация.

— Но това не означава, че Рори Кар…

— Точно така. Той самият може да е бил излъган, но е малко вероятно, защото не е глупак. Неговата фирма е единствената връзка между галериите. В момента наблюдаваме касиера и още няколко галерии в Европа и Америка. Единственото, което успяхме да установим досега, е, че на хартия „Уестбридж Импортс“ е собственост на някой си Иван Ласло.

— Чувала съм това име, но не помня кога и къде. Дали не беше във Франция или Италия? Не помня.

— Ако си спомниш, моля те веднага да ни позвъниш. И внимавай какво купуваш от Кар. Какво ти е продал досега?

Сабрина затвори очи.

— Всички предмети имаха сертификат за собственост. Керамичните печати бяха истински. Аз винаги, както ти казваш, „си отварям очите“ Ако клиентите ми се усъмнят и за миг, с мен е свършено!

— Хей, успокой се. Не исках да кажа, че…

— Милейди, на телефона е сеньор Молена — обади се Брайън.

— Приятелят! — Мишел стана и я целуна по бузата. — Тръгваме.

Антонио Молена провеждаше най-малко двайсетина телефонни разговора на ден. По телефона управляваше своя бизнес в Бразилия, уреждаше срещи с финансисти, приятели, любовници из цяла Европа. Бе тръгнал от нулата и сам бе постигнал всичко. Съчетал португалската безцеремонност на баща си и индианската мистичност на майка си, Антонио бе успял да натрупа огромно състояние. И през всичките петдесет и една години от живота си не бе преставал да търси жената, която да украси неговата финансова империя. Със Сабрина се бе запознал на новогодишния прием в имението на Оливия Чейсън. Десет минути по-късно вече бе решил, че след няколко месеца ще бъде женен, а най-късно до края на идната година ще се роди и първият му син. Той веднага скъса с всички свои любовници, на които изпрати разкошни подаръци, и се зае да ухажва Сабрина. Пет месеца я преследва с упоритостта, която му бе донесла няколко огромни кафеени плантации в Бая и половин дузина животновъдни ферми из вътрешните щати на Бразилия. Според плана му досега отдавна трябваше да е женен, а Сабрина да чака в напреднала бременност първото им дете в Рио де Жанейро. Вместо това обаче бе принуден да живее в мъгливия Лондон и да се съобразява с нейната ежедневна заетост. За негово голямо изумление се оказа, че тя не може да се среща с него, когато той поиска, и нещо повече — още не бе решила дали да приеме предложението му!