Джудит Майкл - Измами

Алдърли Хаус, домът на лейди Андреа Върнън, бе най-известният лондонски дворец за приеми и балове. Сабрина стоеше на прага до Никълъс и Амелия Блекфорд и поглъщаше жадно красивата обстановка и прекрасната музика, сякаш не можеше да им се насити. Някакъв младеж я покани да танцуват и тя с удоволствие се понесе по дансинга. Чувстваше се млада и безгрижна, а роклята й се въртеше около нея като кехлибарен облак. Залата бе изцяло реконструирана. Но Сабрина си я представяше по друг начин.

— О, извинете. Бях се замислила. Какво казахте? — Тя се застави да слуша какво говори партньорът й, но продължаваше да мисли дали някога нямаше да й възложат подобен проект.

— Някой ми каза, че имате антикварен магазин. Как се казва?

— „Амбасадор“.

— Хубаво име. Бизнесът върви ли?

— Дали върви? — Гласът й трепереше и Сабрина се опита да го овладее. — Разбира се!

— Много добре — отвърна с безразличие той.

Дали изобщо бе чул отговора й? Никой не допускаше, че една млада, красива жена може да има проблеми. Впрочем и никой не се интересуваше. Сабрина се опитваше да скрие паниката си, но истината беше, че нямаше клиенти.

Тази вечер бе сред аристокрацията и елита на Англия. Бе разчитала на тях, защото само преди седем-осем месеца бяха нейни приятели, но бе сгрешила. Никой не дойде да я види. Не отговориха дори на писмата, които им изпрати, когато галерията й бе официално открита. Никълъс й беше казал, че най-важна е реакцията на Оливия Чейсън. „Ако тя влезе в магазина ти, след нея ще се втурнат и останалите. Трябва да спечелиш нейното благоразположение и след това няма да имаш никакви проблеми“.

Ден след ден бе очаквала Оливия Чейсън. Но нито тя, нито някой от нейния кръг прекрачи прага на „Амбасадор“. С времето вълнението намаля. Сабрина често спираше поглед на гоблените, които украсяваха стените на галерията. Двете с Лора бяха подредили изложбената зала в стила на английските замъци от XVIII век. Уви, в галерията влизаха само случайни туристи. Парите й свършиха и тя се принуди да изтегли заем от банката. Можеше, да се наложи да ипотекира къщата си. А след това… Не, не трябваше да мисли за това, не и сега.

— Вечерята — забеляза партньорът й, който през цялото време разказваше за последната игра на поло. — Ще похапнем ли?

Те напълниха чиниите си на бюфета и седнаха в една ниша, отделена от съседната с богата драперия. Вечеряха в мълчание. Сабрина мислеше за сестра си. Имаше нужда от приятел, който да се посмее и да поплаче с нея. Мечтаеше да получи поне една от поканите, които небрежно изхвърляше, докато беше съпруга на Дентън.

— Щом се е омъжила за Дентън заради парите му, защо не е поискала повече при развода? — попита женски глас зад завесата.

Сабрина застина. Партньорът й понечи да каже нещо, но тя сложи пръст на устните си.

— Откъде знаеш колко е взела? Дентън е джентълмен и не би обсъждал подобни въпроси. Знам от сигурно място, че е имала претенции за три милиона, новата яхта и Тревистън. Дори адвокатът й й казал, че това е прекалено. Но нали знаете, че Дентън я боготвореше? Нищо чудно, че е успяла да измъкне от него цяло състояние.

— Освен Тревистън — отбеляза сухо първият глас. Сабрина не можеше да си спомни къде го беше чувала, но гласът без съмнение й беше познат.

— Много ясно! Замъкът е национален паметник. Дентън не може да й го даде току-така дори и да иска. Тя все пак успя да измъкне от него лондонската къща.

— Мили мои клюкарки — присъедини се мъжки глас, — искате ли да позная кого одумвате? Обзалагам се, че това е красивата лейди Сабрина Лонгуърт. И със затворени очи ще позная в чий гръб забивате ножове.

— Питър, това не е честно! — отвърна изпълнен с негодувание първият женски глас. — Говорехме за споразумението, което горкият Дентън трябваше да подпише с нея.

— Горкият Дентън — иронично отвърна мъжът, — й даде толкова малко в сравнение с това, което има, че сигурно го е включил в сметка „разни“. Заради Сабрина той нямаше желание да отложи дори една игра на покер.

— Тогава как успя да отвори магазин на Бромптън Роуд? — запита възмутената дама. — Онзи ден минах оттам. Сложила е на витрината един скрин, който струва най-малкото две хиляди фунта!

— Роуз! Минала си оттам и не си влязла?

— Моята сладка Роуз ще влезе само когато види, че всички останали посещават магазина. Но кастата реши, че Сабрина е плебейка, въпреки че докато беше жена на Дентън всички се трупаха около нея като мухи на мед.

— Питър, не бъди груб! Ако за миг забравиш за сладкото й личице, ще видиш защо се е омъжила за Дентън. Та тя дори не си правеше труд да го скрие! Напусна го една година, след като той стана виконт. Впрочем всички американци са ясни и предсказуеми.

Сабрина седеше неподвижно в ъгъла на канапето и се опитваше да мисли какво трябва да прави утре, вдругиден, по-вдругиден. Зад завесата някой премести стол и познатият женски глас се обади от другия край на сепарето:

— Тя не пожела да играе по вашите правила. Струва ми се, че точно това никой от вас не можа да й прости. — Впрочем аз отдавна се каня да направя нещо по този въпрос.

Сабрина наклони глава. Вече знаеше чий е познатият глас. Някога този глас я беше посъветвал да приеме техните правила и да играе играта, която очакват от нея.

— Искате ли да ви изпратя? — нейният партньор докосна леко ръката й.

— Идеята ви не е много добра. — Тя го погледна с блеснали очи и добави, вече по-високо: — Иска ми се да потанцувам още малко.

„И да обмисля как ще ги разбия — помисли. — Защо по-рано не се сетих каква е всъщност играта?“

— Смела лейди! — Младежът я гледаше с нескрито възхищение. — Те са вулгарни хора, семейство Радисън, особено Роуз, но…

— Каква изненада! Светът е наистина малък. — Хладният глас, който бе чула зад завесата, прозвуча съвсем близо. Сабрина вдигна очи и срещна погледа на принцеса Александра Мартов. — Надявам се, че твоят приятел ще ни извини. Възнамерявам да те взема под крилото си.

Александра Мартов притежаваше четири етажа от една зле поддържана къща. Бе дошла в Лондон сама, без пари, единствено с удостоверението за развод, което й даваше право на собственост върху една банкова сметка в Швейцария, една къща в Майорка близо до испанския бряг, един апартамент в Париж, издръжка от бившия съпруг на стойност десет хиляди долара на месец и един кралски дог, когото бе нарекла Максим. „По името на един стар приятел“ — казваше тя. Висока и грациозна, с разпиляна по раменете руса коса, излъчваше решителност, каквато Сабрина не бе забелязала на яхтата на Макс.

— Реших да създам свои правила и да накарам останалите да играят според тях, а не обратното — обясни тя. — Никой не знае как да направи един приличен прием. Реших да им покажа. Скъпа, смятам да превърна дома си в най-известния светски салон на Европа.

Обаче първо трябвало да купи къща. Вече харесала една в Белгрейвия, висока и тясна сграда с тесни прозорци. Приличала на викторианска дама с вдигнати в почуда вежди, обясни Александра. Имала тежка, боядисана в червено дървена врата, с месингова лъвска глава. Тя бе влюбена във външния вид на къщата, но вътре искаше всичко да се промени.

— Искам ти да проектираш интериора — каза на Сабрина. — Ще изпиеш ли още една чаша вино?

Седнала върху един кашон, Сабрина с удоволствие отпиваше от младото божоле. Единственото, което щеше да запази от предишното обзавеждане, бе мраморната камина. „Ще направя нещо наистина красиво!“ — помисли си, докато оглеждаше огромното помещение на втория етаж.

— Благодаря ти! — обърна се към Александра.

— Двете можем да си бъдем много полезни. — Тя вдигна чашата си. — Ти имаш нужда от пари, а аз — от красива къща и от добра репутация. Познавам светските среди на Великобритания, но за голямо съжаление и те ме познават добре. След всички тези години, в които опитах леглата на половината Лондон и цялото Монте Карло, да съм принцеса няма да бъде достатъчно. Някой трябва да ме лансира в обществото.

Сабрина поклати глава със съжаление.

— Аз не съм човекът, който може да лансира, когото и да било. Всъщност би трябвало да знаеш, особено след снощния разговор.