— С Дентън ще изиграем ролята на добрата фея. Крайно време е да свършим нещо полезно.

— Нямам навика да използвам неквалифицирана работна ръка — засмя се Гарт. — Аз ще измия чиниите.

— Ще ти помагам. Крайно време е да се квалифицирам — отвърна Сабрина.

Съпругът й я наблюдаваше с интерес как мие чиниите и ги нарежда на сушилката. Гарт стоеше до нея и ги избърсваше с кърпа.

— Зная, че не харесваш нито мен, нито Дентън — отбеляза тя. — Наблюдавах те, докато разказвахме за пътуванията си.

— Не е въпрос на харесване. Аз просто не разбирам вашия начин на живот, Сабрина, може би защото е твърде различен от моя. Имате ли цел и каква е тя? Извинявай, че ти го казвам откровено.

— Откъде знаеш толкова неща за нашия живот?

— Стефани ме осведомява най-редовно. Впрочем искам да те попитам нещо. — Избърса поредната чиния и остави кърпата настрана. — Защо според теб Стефани е нещастна? Защото съм постоянно в института, или защото не мога да й осигуря твоя начин на живот?

— Тя не е нещастна, напротив…

— Виж, аз те моля да ми помогнеш, защото я познаваш най-добре. Не искам да ми издаваш някакви ваши тайни, а да ми подскажеш какво да правя. Аз съм неин съпруг. Обичам я. Затова забрави за миг, че си й сестра. Представи си, че си учен, който анализира някакъв проблем. А той е, че Стефани е нещастна. Откъде ще започнеш, за да го разрешиш?

— От твоята работа.

— И ти ли? Марти Талвия и Нат Голднър постоянно ми го натякват. — Той взе следващата чиния. — Знам, че трябва да отделям повече време за семейството си, и всяка сутрин се кълна, че вечерта ще се прибера навреме, но после работата ме поглъща.

— Ти си щастлив човек. Имаш добри приятели. Помагат ти да разбереш себе си.

Гарт остави чинията и я погледна озадачено. Сабрина се взираше някъде далеч през тъмния прозорец.

— Дентън кръстосва света с едничката цел да открие кой е всъщност и какво иска, но може би никога няма да успее. Хората го търсят, защото е наследникът на Тревистън, но повечето от тях не изпитват към него нито симпатия, нито уважете. Той чувства това и иска да разбере защо. Ако имаше искрени приятели, може би досега щеше да знае за какво живее и какво иска да постигне. Нали добрите приятели са за това — да ти помогнат да разбереш кой си, защото те харесват тъкмо такъв, какъвто си.

— Умно казано — отвърна Гарт.

— Благодаря! Окрилена съм от комплимента ти!

— Не исках да те обидя. Не знаех, че имаш такива интересни идеи. Мъжът ти не изглежда толкова изобретателен, а при вашия начин на живот…

— Защо постоянно говориш за нашия начин на живот? Нали вече си призна, че просто не го разбираш? Искам да ти кажа, че в някои моменти нашият живот е чудесен.

— А в други?

— Някои неща ще се променят. Това се случва във всеки брак. Няма цял живот да кръстосваме света! Ще имаме деца, ще живеем като всяко нормално лондонско семейство. Аз ще се заема с антикварен бизнес, ще се занимавам с изкуство. Вече ме помолиха да участвам в организирането на музей на примитивното изкуство. Има толкова много неща, с които искам да се занимавам! Искам обаче и да се забавлявам. Почакай и ще видиш. Един ден ще ви поканим със Стефани и децата на барбекю на нашата тераса.

— Сабрина — усмихна се бегло той, — надеждите ти, че един ден Дентън ще улегне, ми се струват прекалено оптимистични.

— Ти не знаеш нищо за него.

— Познавам го по-добре, отколкото си мислиш. Вече една седмица съм негов домакин и го наблюдавам. Той те тласка към един начин на живот, който…

— О, не бъди толкова груб! — Тя се обърна с гръб към мивката — и го погледна в очите. Този дървен професор си позволяваше да я поучава! Вярно, имаше умно, мъжествено лице, но си оставаше скучен и ограничен. Та той едва ли можеше да се засмее от сърце поне веднъж. Самодоволен и надут провинциалист. — Защо мислиш, че нашият живот не ми харесва? Аз водя най-прекрасния начин на живот, който ти, в твоята стерилна лаборатория, просто не можеш да си представиш. Нови страни и градове, нови, интересни хора, тържества, приеми, танци, прекрасни магазини, изискани дрехи, книги от цял свят, театри и…

— Стоп! Ти ме убеди напълно! Сабрина, ти си великолепна, а аз като някакъв дървен философ се опитах да разруша твоя замък!

Тя се обърна и започна да подсушава плота на мивката.

— И все пак мислиш, че Дентън никога няма да улегне.

— Казвал ли ти е, че според него животът е изкуство? — Гарт скръсти ръце и се облегна на хладилника. — Изкуство, което като всяка професия поглъща време и усилия?

— О, Дентън често говори така, но…

— Не се опитвай да го привържеш към семейството, защото лекият и приятен живот е неговата професия. Малко мъже са готови да изоставят професията си заради семейството.

— Грешиш.

— Дано!

Той окачи кърпите и тръгна към килера, за да изгаси лампите. Очите на Сабрина бяха потъмнели от вълнение. Дълго време бе таила в душата си тези страхове, не бе посмяла да ги сподели дори със Стефани. Сега ги чу от човека, който изглеждаше най-безразличен към нея и Дентън.

Когато той се върна, тя вече бе преодоляла паниката си.

— Извинявай, че те нарекох тъп.

— Ти ме нарече груб. Значи съм и тъп, така ли?

— Боже мой, не помня какво съм казала — засмя се тя, — но се извинявам. Не си нито груб, нито тъп, Гарт.

— И ти не си нито празноглава, нито неквалифицирана.

— Да изгася ли светлината?

— Аз ще угася, след като заключа. Лека нощ, Сабрина.

— Лека нощ Гарт.


Тя отвори вратата на празния магазин и даде знак на дърводелците да влязат. И нейния живот бе гол като стените на това взето под наем помещение, помисли си. „Но аз ще ги изградя и подредя по най-прекрасния начин. И живота си, и тази галерия! — реши тя. — Ще започна наново. Дентън ще остане в миналото.“

В дъното на помещението Лора разглеждаше някакви чертежи. Сабрина стоеше на вратата и наблюдаваше как дъждът се излива върху блестящите покриви на черните таксита, наредени едно зад друго в задръстването на Бромптън Роуд: „Три години. Толкова издържахме. После още една година, докато разбера, че между нас всичко е свършило.“

— Милейди, тук ли искате да има врата? — гласът на дърводелеца отекна в празната зала. Той извади тебешир и прокара линия на прашния под. — Тук ли да бъде, милейди?

— Точно там. — Тя се усмихна на майка си. — Чувствам се като самозванец. Тази титла вече не ми принадлежи.

— О, използвай я без колебание — отвърна Лора. — Ще ти бъде от полза. Даже американците имат слабост към титлите. Миналия месец изнесох лекция в един институт и някой от аудиторията ме нарече „госпожо помощник държавен секретар“!

— Ето това е титла! Моята бледнее!

— Но твоята е законна. Дентън иска ли да се върнеш при него?

— Не зная. Какво значение има това?

— Мислех си дали не си самотна понякога.

— О! — Сабрина се престори, че разглежда един от чертежите. Беше не само самотна, но и уплашена. Но трябваше да свиква. Вече цяла година не живееше със съпруга си.

Бе наела малък партерен апартамент. Не се срещаше с никого. Отново работеше в галерията на Никълъс Блекфорд.

Шест месеца бе живяла съвсем сама, под обсадата на телефона. Дентън, неговото семейство, родителите й, приятелите, всички в един глас й повтаряха, че върши глупости. Даже Габриела позвъни от Париж.

— Сабрина, той ще улегне, ще стане по-зрял, особено след като баща му почина и той наследи титлата и имението.

— Баща му умря преди една година — бе отговорила тя, — а той си е все същият.

— Той те обожава, Сабрина! — казваха други. — Колко мъже днес боготворят съпругите си? Ти дори не съзнаваш колко си щастлива.

— Искаш ли да дойда в Лондон? — бе попитала Стефани.

— Не сега. Страшничко е, но се оправям. Освен това майка каза, че може да дойде.

Лора бе дошла за няколко дни. През ноември Сабрина и Дентън подписаха споразумение и тя се върна в къщата на площад „Кадоган“, която бе реставрирала и обзавела с толкова любов в първата година от брака им. Сега вече беше нейна. А след това, до април, никой от кръга на съпруга й не й се обади. Тя прекарваше дълги часове с Никълъс в галерията, а през нощта, останала сама в разкошната, пуста къща, дълго не можеше да заспи. Лондон беше станал студен и чужд. Нямаше с кого да си поговори, освен със Стефани. Но и тези разговори се бяха превърнали в лукс. Сестра й не можеше да си позволи много международни разговори, а и самата тя трябваше да пести за антикварния магазин, който мечтаеше да отвори. Трябваха пари и за първите няколко месеца, докато бизнесът тръгне и магазинът започне да се изплаща.

„Много мислих дали да ме се върна при Дентън, мамо — разсъждаваше тя. — Неговото семейство ми даваше защита и сигурност. Сега не зная какво ме чака в бъдеще. С Дентън знаех какво ще правя една година напред. Знаех дори с кого спи той и кога.“

— Защо не поиска повече пари от Дентън, когато изготвяхте споразумението? След този ремонт едва ли ще ти останат пари.

— Ще ми стигнат за около шест месеца. Трябва обаче да бъда много внимателна с разходите. Взех толкова, колкото беше необходимо да започна свой живот. Толкова често ми повтаряше, че му принадлежа, та накрая исках единствено да се махна час по-скоро. Може би звучи малко мелодраматично, но е истина. Не се тревожи, мамо. Няколко години давах безплатни консултации на всички негови приятели и роднини. Нима допускаш, че мога и да не успея?

„Ако изобщо решат да се отбият при теб — помисли си. Не бе казала на майка си, че роднините и приятелите на Дентън я пренебрегваха от половин година. — Ще ги накарам да дойдат!“

— Разбира се, че ще успееш! — Лора прокара длан по стената. — Цял живот съм мечтала да имам свой антикварен магазин.

— Сега можеш да го имаш! Татко вече няма да работи в чужбина.

— Много е късно. Не мога да започна от нулата като теб, защото ми липсва енергия. Изглежда съм я загубила някъде по пътя между две посолства. Ала с удоволствие ще ти помагам за „Амбасадор“. Впрочем благодаря ти, че избра това име за галерията си.