Sara Shepard - Издирва се

— Според мен е осъдително. Доказателствата срещу него са неоспорими.

Спенсър погледна отново към Кортни. Усети замайване. Всичко й изглеждаше толкова странно. Кортни отвърна на погледа й, след което се обърна и към останалите момичета. След като привлече вниманието на всички, тя им даде знак с глава да се съберат при страничната врата.

Емили се вцепени.

— Тя да не би да иска от нас…

— Не би могла — отвърна Спенсър. — Тя дори не ни познава.

Кортни се наведе напред и прошепна нещо в ухото на майка си. Госпожа Дилорентис кимна, след което се усмихна на тълпата.

— Дъщеря ми е малко изморена от емоциите. Ще се прибере, за да си отдъхне.

Кортни се обърна към вратата. Преди да се изгуби в къщата, тя погледна през рамо и повдигна подканящо вежди.

— Да идем ли? — попита смутено Хана.

— Не! — рече Ариа в същия момент, когато Емили каза „Да!“.

Спенсър дъвчеше нокътя на кутрето си.

— Трябва да разберем какво иска. — Тя хвана Ариа за ръката. — Хайде. — Те се промъкнаха покрай къщата, минаха под прораслата бодлива зеленика и се устремиха към боядисаната в червено странична врата.

Голямата кухня миришеше на карамфил, зехтин и препарат за почистване. Единият от столовете беше бутнат под странен ъгъл до масата, сякаш до преди миг на него беше седял някой. Спенсър забеляза до микровълновата печка старите порцеланови буркани за брашно и захар от някогашната кухня на семейство Дилорентис. Някой беше започнал да пише списък с покупки и го беше лепнал на хладилника. Желе. Туршия. Франзели.

Когато Кортни се появи от коридора, плашещо познатото й лице се изкриви в усмивка; краката на Спенсър омекнаха като желирани бонбони. Ариа тихичко изписка.

— Обещавам да не хапя — каза Кортни. Гласът й беше точно като Алиния, дрезгав и съблазнителен. — Просто искам да поговорим, преди нещата съвсем да се объркат.

Спенсър нервно върза косата си на конска опашка, без да сваля очи от момичето. Сякаш Али беше изпълзяла от ямата в задния двор на старата им къща и отново си беше жива и здрава.

Момичетата се спогледаха с ококорени и немигащи очи. Часовникът на микровълновата прескочи от 3:59 на 4:00.

Кортни грабна една жълта купа със снаксове от кухненския плот и се приближи до тях.

— Вие сте били най-добрите приятелки на сестра ми, нали? Спенсър, Емили, Хана и Ариа? — Тя последователно посочи всяка една от тях.

— Да. — Спенсър се хвана за облегалката на стола, припомняйки си онзи ден в шести клас, когато тя, Ариа, Хана и Емили се промъкнаха в задния двор на Али с надеждата да откраднат нейното знаменце за „Капсулата на времето“. Али излезе през задната врата, облечена с розова тениска и клин, и ги извика. След като им каза, че са закъснели, защото някой вече е откраднал знаменцето, тя посочи Спенсър и попита:

— Ти си Спенсър, нали? — След това накара и останалите да си кажат имената, държейки се така, сякаш беше твърде популярна, за да си прави труда да ги запомни. Това беше първият път, когато Али въобще ги заговаряше. Следващата седмица ги избра за новите си най-добри приятелки.

— Али ми е разказвала за вас. — Кортни предложи снакс на момичетата, но всички поклатиха отрицателно глави. Спенсър не можеше да си представи да яде точно сега. Стомахът й се беше свил на топка.

— Но тя никога не ви е разказвала за мен, нали?

— Н-не — заекна Емили. — Нито веднъж.

— Тогава предполагам, че се чувствате доста странно — рече Кортни.

Спенсър започна да върти в ръцете си някаква коркова подложка за чаша, на която с калиграфски букви беше написано „Време за мартини!“.

— А ти… къде беше? В някаква болница ли? — попита Ариа.

Иначе Кортни въобще не изглеждаше болна. Кожата й сияеше, сякаш озарена отвътре. Русата й коса блестеше така, сякаш я подхранваше на всеки час. Докато Спенсър оглеждаше лицето на Кортни, една мисъл изведнъж я удари като с чук: щом Али е нейна полусестра, то това се отнася и за Кортни. Изведнъж осъзна колко много това момиче прилича на господин Хейстингс… и Мелиса… и Спенсър. Кортни имаше дългите, фини пръсти и мъничък нос на баща й, небесносините очи на Мелиса и същата трапчинка на дясната буза, каквато имаше Спенсър. Баба Хейстингс я имаше същата. Направо невероятно как Спенсър не беше забелязала приликите, още докато Али беше жива. Но пък тогава не знаеше, че трябва да ги търси. Кортни дъвчеше замислено. Хрупането отекваше в стаята.

— Може и така да се каже. Бях в едно място, наречено „Радли“. След като го направиха на хотел или нещо подобно, ме преместиха в едно друго място, наречено „Убежището при Адисън-Стивънс“. — Тя произнесе името с предвзет британски акцент, като завъртя очи.

Спенсър и останалите се спогледаха потресено. Ама разбира се! Не Джейсън е бил пациент в „Радли“, а Кортни. Неговото име е било вписано в регистрационната книга, защото я е посещавал. А Хана беше казала, че нейната съквартирантка в Убежището, Айрис, е нарисувала Али на стената в някаква тайна стая. Само че Айрис сигурно е познавала Кортни, а не Али.

— Значи… си била там… заради психични проблеми? — попита колебливо Ариа.

Кортни насочи снакса към Ариа като кама.

— В тези места не ходят само психично болни — сопна й се тя.

— О! — По бузите на Ариа плъзна червенина. — Съжалявам. Нямах представа.

Кортни сви рамене и наведе глава към купата със снаксове. Спенсър се надяваше, че тя ще поясни защо е била в тези заведения, но Кортни не каза нищо.

Най-накрая тя вдигна глава.

— Както и да е. Съжалявам, че избягах от вас в нощта на пожара. Сигурно е било наистина… объркващо за вас.

— О, Господи, ти си била! — възкликна Хана.

Спенсър прокара пръсти по ръба на синята ленена подложка за чинии на масата. Разбира се, че в гората се беше появила Кортни, а не призракът на Али или част от някаква странна групова халюцинация.

Емили се наведе напред, кичури от червеникаво русата й коса паднаха пред очите й.

— Какво правеше там?

Кортни придърпа стола си по-близо до масата.

— Получих бележка — предполагам, че от Били, — в която пишеше, че в гората има нещо, което трябва да видя. — Лицето на Кортни се изкриви от разкаяние. — Не трябваше да излизам от вкъщи, но в бележката пишеше, че това може да помогне за разкриването на убийството на Али. Когато стигнах до гората, избухна пожарът. Помислих си, че ще умра… но тогава Ариа ме спаси. — Тя докосна ръката на Ариа. — За което, между другото, ти благодаря.

Ариа зяпна, но от устата й не излезе нито звук.

— Как успя да се измъкнеш толкова бързо? — попита настоятелно Емили.

Кортни избърса трохичките от устата си.

— Обадих се на връзката си в роузуудската полиция. Той е стар семеен приятел.

В стаята достигна звукът от пищящия микрофон. Спенсър погледна към Ариа, Емили и Хана. Беше пределно ясно кой е семейният приятел. Това обясняваше защо не го бяха видели в нощта на пожара. Това също обясняваше защо на следващия ден им нареди да спрат да повтарят, че са видели Али: той просто е искал да запази сестра й в безопасност.

— Уайлдън. — Емили стисна зъби. — Не трябва да му вярваш. Той не е такъв, какъвто изглежда.

Кортни се облегна назад и се засмя, очевидно забавлявайки се.

— Успокой се, Убиец.

Студени тръпки полазиха Спенсър по гърба. Убиец? Това беше прякорът, с който Али наричаше Емили. Тя ли й го беше казала?

Но преди някой да успее да каже нещо, в коридора се появи госпожа Дилорентис. Когато забеляза момичетата, лицето й засия.

— Благодаря ви, че дойдохте, момичета. Това означава много за нас.

Госпожа Дилорентис се приближи до Кортни и я прегърна през раменете. Дългите й, перфектни нокти бяха лакирани в класическо червено „Шанел“.

— Извинявай, скъпа, но отвън има репортер на MSNBC, който има няколко въпроса. Дошъл е чак от Ню Йорк…

— Добре — изпъшка Кортни и се изправи.

— От полицията също искат да говорят с теб — продължи госпожа Дилорентис. Тя повдигна леко главата на дъщеря си и започна да приглажда веждите й. — Нещо, свързано с нощта на пожара.

— Пак ли? — Кортни въздъхна драматично и се отдръпна от майка си. — Предпочитам да говоря с пресата. Те поне са по-забавни.

Тя се обърна отново към момичетата, които седяха без да помръдват до масата.

— Идвайте винаги, когато пожелаете, мацки — рече тя и се усмихна. — Вратата е винаги отворена. А, и още нещо! — Тя измъкна една чисто нова ламинирана училищна карта от джоба на дънките си. На нея пишеше с големи червени букви КОРТНИ ДИЛОРЕНТИС. — Ще уча в „Роузууд дей“! — възкликна тя. — Ще се видим утре в училище.

И след едно последно смущаващо намигване излезе от стаята.