— Благодаря ти. — Тя го притисна към гърдите си.

— Няма проблем. — Мая затвори раницата си и я преметна през рамо. — Отивам при нашите. — Тя махна с ръка към тълпата. Господин и госпожа Сен Жермен се бяха изправили до пощенската кутия на семейство Дилорентис с безпомощни изражения на лицата.

— Чао. — Емили се обърна. Хана стоеше заедно със Спенсър и Ариа край загражденията. За последен път Емили беше видяла старите си приятелки заедно на погребението на Джена. Тя преглътна тежко и започна да си пробива път през тълпата.

— Здрасти — каза тихо тя на Спенсър.

Спенсър я погледна смутено.

— Здравей.

Ариа и Хана също се поздравиха.

— Как сте, момичета? — попита Емили.

Ариа погали ресните на дългия си черен шал. Хана погледна към айфона си, без да отвърне нищо. Спенсър прехапа горната си устна. Никоя от тях не изглеждаше доволна от това, че са заедно. Емили завъртя в ръцете си розовото кожено портмоненце с надеждата, че някоя от приятелките й ще го разпознае. Тя умираше от желание да поговори с тях за Али, но откакто беше намерено тялото на Джена, между тях се беше загнездило нещо. Същото се беше случило и след изчезването на Али — беше им по-лесно да се избягват, отколкото да предъвкват ужасните спомени.

— За какво ли е всичко това? — отново опита Емили.

Ариа извади гилзата на черешовия си гланц „Чапстик“ и начерви устните си.

— Нали госпожа Дилорентис се обади на теб. Не ти ли каза?

Емили поклати глава.

— Разговорът приключи много бързо. Нямах време да попитам.

— Може би е нещо във връзка с твърденията на Били, че е невинен. — Хана се облегна на загражденията и леко ги разлюля.

Ариа потрепери.

— Чух, че адвокатът му нарекъл случая „обречен“, защото не са намерили нито един отпечатък в задния двор на Джена. Нямат никакви физически доказателства, които да го свържат с местопрестъплението.

— Това е смешно — рече Спенсър. — Нали намериха всичките ни снимки, всичките бележки на А…

— Все пак не ви ли се струва странно, че накрая извършителят се оказа Били? — попита тихо Ариа. Тя обели една суха кожичка от палеца си. — Той просто се появи от нищото.

Вятърът смени посоката си и донесе миризмата на кравешка тор от близката ферма. Емили беше съгласна с Ариа; тя беше сигурна, че убиецът на Али трябва да е някой познат, някой, свързан с нейния живот. Този Били беше някакъв странен, случаен непознат, който по някакъв начин се беше докопал до техните най-скрити, най-мрачни тайни. Не че не можеше да стане, предположи Емили — Мона Вандерваал беше изкопала тонове мръсни тайни за Емили и останалите от захвърления дневник на Али.

— Сигурно — сви рамене Хана. — Но със сигурност го е направил той. Надявам се да го вкарат в затвора до живот.

Микрофонът на подиума издаде стържещ звук и Емили вдигна глава. От къщата излезе госпожа Дилорентис, облечена с шикозна черна рокля, кафява яка от визон и черни обувки с високи токчета. В ръцете си държеше няколко картончета със записки. До нея стоеше съпругът й, който изглеждаше още по-мършав и с още по-крив нос, отколкото си спомняше Емили. Освен това тя забеляза Дарън Уайлдън, който се отдалечи от групата полицаи и скръсти ръце на гърдите си. Емили смръщи вежди. Уайлдън може и да не беше убил бившата си приятелка-амишка, но въпреки това около него имаше нещо неясно. Той не вярваше в съществуването на новия А., дори след като му показаха заплашителните съобщения. Освен това след пожара побърза да отхвърли твърденията на момичетата, че са видели Али, като ги накара да обещаят, че повече няма да обелват и дума за това, че са я намерили в гората.

Тълпата утихна. Засвяткаха светкавици на фотоапарати.

— Снимай — обади се продуцентът, който стоеше до Емили.

Госпожа Дилорентис се усмихна през сълзи.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя. — Последните четири години бяха много трудни и болезнени за цялото семейство, но ние получихме голяма подкрепа. Искам всички да знаете, че се справяме добре и най-накрая с облекчение ще можем да оставим убийството на нашата дъщеря зад гърба си.

Разнесоха се слаби ръкопляскания. Майката на Али продължи.

— В Роузууд се случиха две трагични събития с две красиви, невинни момичета. Бих ви помолила за минута мълчание в памет на дъщеря ми и Джена Кавана. — Тя погледна над тълпата към родителите на Джена, които стояха встрани под един дъб. Майката на Джена беше стиснала зъби, сякаш се опитваше с всички сили да сдържи плача си. Бащата на Джена беше вперил упорито поглед в смачканата сребриста обвивка от дъвка, която се валяше в краката му.

Емили дочу сумтене откъм тълпата, после силното грачене на врана. Вятърът засвири и разклати голите клони на дърветата. Когато погледна към прозореца на къщата, тя отново забеляза онова помръдване.

Госпожа Дилорентис се прокашля.

— Но това не е единствената причина да ви поканя тук — прочете тя от картончетата в ръката си. — Нашето семейство криеше една тайна от доста дълго време, най-вече от съображения за сигурност. Но сега смятаме, че е време да кажем истината.

В стомаха на Емили пърхаха пеперуди. Истината?

Устните на госпожа Дилорентис потрепнаха. Тя си пое дълбоко дъх.

— Истината е, че имаме още едно дете. То не е живяло през цялото време с нас поради… — Тя замълча за момент, почесвайки нервно носа си. — … здравословни причини.

Тълпата започна да мърмори. На Емили й се зави свят. Какво искаше да каже госпожа Дилорентис? Тя сграбчи Ариа за ръката. Ариа я стисна в отговор.

Госпожа Дилорентис се опита да надвика надигащия се шум.

— Дъщеря ни излезе наскоро от болницата напълно излекувана, но се надявахме, че ще успеем да я предпазим от общественото внимание, докато истинският убиец на сестра й не се озове зад решетките. Благодарение на полицай Дарън Уайлдън и неговия екип това вече е факт.

Тя се обърна и кимна на Уайлдън, който срамежливо наведе глава. Няколко души изръкопляскаха. Емили усети вкуса на сандвича с фъстъчено масло и мед, който беше изяла на обяд. Дъщеря ли?

— Затова решихме, че вече е време да ви я представим. — Госпожа Дилорентис се обърна и махна на някого в къщата. Предната врата се отвори. Навън излезе едно момиче.

Портмонето се изплъзна от пръстите на Емили и падна на земята.

— Какво? — извика Ариа и пусна ръката на Емили. Спенсър се вкопчи в рамото й, а Хана се облегна тежко върху загражденията.

Момичето пред вратата имаше руса коса, порцеланова кожа и сърцевидно лице. Наситеносините й очи веднага се спряха върху Емили. Тя издържа погледа й доста дълго време, след което примигна. Цялото й тяло изведнъж омекна.

— Али? — прошепна тя.

Госпожа Дилорентис се наведе към микрофона.

— Това е Кортни — обяви тя. — Близначката на Али.

5.

Точно когато решите, че от това по-щуро няма накъде

В тълпата се надигна ропот, светкавиците защракаха като полудели. Група хора започнаха трескаво да пишат есемеси.

— Близначка ли? — обади се със слаб глас Спенсър. Ръцете й трепереха неудържимо.

— О, Господи — промърмори Ариа и се плесна с ръка по челото. Емили мигаше ускорено, вперила поглед в момичето, сякаш не можеше да повярва, че то наистина съществува. Хана се вкопчи в ръката на Емили.

Няколко души от тълпата се завъртяха и погледнаха към Ариа, Емили, Спенсър и Хана.

— Знаели ли са? — прошепна някой.

Сърцето на Спенсър тупкаше като на уплашена птичка. Тя не знаеше. Али беше пазила много тайни от нея — като връзката си с Иън, тайното приятелство с Джена, загадката защо в шести клас беше зарязала Наоми и Райли заради Спенсър и останалите — но тайната сестра засенчваше всичко.

Тя погледна към момичето, което стоеше до вратата. Близначката на Али беше висока, косата й беше малко по-тъмна и лицето й беше малко по-тясно от това на Али, но иначе си изглеждаше съвсем като старата й най-добра приятелка. Беше облякла черен клин, черни равни обувки, няколко номера по-голяма синя оксфордска риза и късо бяло яке. На раменете си беше наметнала раиран шал, а русата й коса беше вдигната на кок. С извитите си устнички и сапфирено сини очи тя приличаше точно на френски модел.

С ъгъла на окото си Спенсър забеляза сестра си Мелиса да се промъква през тълпата. Заобикаляйки полицейските заграждения, тя отиде право при Джейсън Дилорентис и прошепна нещо в ухото му. Той пребледня, обърна се към нея и й отвърна.

Стомахът на Спенсър се сви от някакво неспокойно предчувствие. Защо Мелиса беше тук? И какво правеше при Джейсън? Тя не ги беше виждала да разговарят от гимназията.

След това Мелиса изви глава и се втренчи в Кортни. Тя я забеляза и се сепна. Усмивката й увехна. Какво ставаше тук, по дяволите?

— Какво мислите за изявлението, че Уилям Форд е невинен? — разнесе се глас от тълпата, привличайки вниманието на Спенсър. Въпросът беше зададен от висок рус репортер от предната редица.

Госпожа Дилорентис сви устни.