От коридора се разнесе познатото потракване на токчета по махагоновия под. Сестрата на Спенсър, Мелиса, връхлетя в стаята, плуваща в облак „Мис Диор“. Беше облякла бледосиня плетена рокля на „Кейт Спейд“ и носеше сиви боти с ниски токчета, а тъмнорусата й коса беше прибрана назад със сива лента за глава. Под мишница стискаше сребристо тефтерче, а зад ухото си беше пъхнала химикал.

— Здрасти, мамо! — извика жизнерадостно тя, целувайки майка си по челото. След това погледна преценяващо Спенсър и сви устни. — Здрасти, Спенс — поздрави я хладно тя.

Спенсър се свлече в най-близкия стол. Любвеобилното сестринско чувство, което двете със сестра й бяха изпитали в нощта, когато Джена беше убита, продължи точно двайсет и четири часа. После нещата се върнаха в старото русло: Мелиса обвиняваше Спенсър за това, че е съсипала семейството им и използваше всеки удобен момент, за да й го покаже. Тя веднага пое всички домашни ангажименти, подмазвайки се, както винаги, на майка си.

Мелиса извади тефтерчето изпод мишницата си.

— Отивам до „Фреш фийлдс“ да напазарувам. Искаш ли нещо специално? — Тя говореше на госпожа Хейстингс на висок глас, сякаш майка й беше деветдесетгодишна и глуха.

— О, не знам — отвърна навъсено госпожа Хейстингс. Тя се втренчи в разперените си длани, сякаш в тях се криеше някаква велика мъдрост. — Всъщност, няма особено значение, нали? Ядем храната, след това вече я няма и ние отново огладняваме. — Тя се изправи, въздъхна шумно и се затътри към спалнята си на горния етаж.

Мелиса сви устни и удари с тефтерчето по бедрото си. Погледна Спенсър с присвити очи. Изражението на лицето й крещеше: „Виж какво направи!“.

Спенсър зарея поглед през прозорците, гледащи към задния двор. По задната пътечка блестеше тънък слой синкав лед. От обгорелите дървета висяха остри ледени шушулки. Старият хамбар на семейството представляваше просто купчина черно дърво и пепел, съсипан от пожара. На основата на вятърната мелница все още стоеше надписът „ЛЪЖКИНЯ“.

Очите на Спенсър се напълниха със сълзи. Всеки път, когато погледнеше към задния двор, тя се бореше с желанието да хукне нагоре по стълбите, да затръшне вратата и да се свие под леглото. Преди да разкрие връзката на баща си, нещата между Спенсър и родителите й се развиваха отлично. Сега тя се чувстваше така, както когато за пръв път опита домашно приготвен сладолед-капучино от сладоледаджийницата в Холис — след първото близване просто не можа да се спре и го изяде целия. След като беше опитала вкуса на истинското, любящо семейство, тя просто не можеше отново да свикне да бъде пренебрегвана.

Телевизорът продължи да бърбори, на екрана се появи снимка на Али. Мелиса се спря за миг и се заслуша, докато репортерката преразказваше хронологията на убийството.

Спенсър прехапа устна. Двете с Мелиса не бяха обсъждали факта, че Али е тяхна полусестра. След като тя вече знаеше, че са роднини, това променяше всичко. От доста време Спенсър всъщност я беше ненавиждала — Али контролираше всяко нейно движение, научаваше всяка нейна тайна. Но това вече нямаше значение. Спенсър просто искаше да се върне назад във времето и да спаси Али от Били в онази ужасна нощ.

Предаването превключи към студиото, където няколко специалисти седяха около висока маса и обсъждаха съдбата на Били.

— Вече на никого не може да се вярва — възкликна една жена с маслинова кожа, облечена с черешово червен костюм. — Нито едно дете не е в безопасност.

— Не, чакайте малко. — Чернокож мъж с брадичка, оформена на катинарче, размаха ръце, за да ги спре. — Може би трябва да дадем шанс на господин Форд. Всеки е невинен до доказване на противното, нали?

Мелиса грабна черната си кожена чанта от кухненския плот.

— Не разбирам защо си губят времето в обсъждане на това — кисело промърмори тя. — Той трябва да гние в ада.

Спенсър погледна неспокойно сестра си. Това беше другото странно нещо, което се беше случило в дома на семейство Хейстингс — Мелиса недвусмислено, почти фанатично вярваше, че Били е убиецът. Всеки път, когато в новините изказваха съмнения във вината му, тя се ядосваше.

— Той ще отиде в затвора — рече убедено Спенсър. — Всички го знаят.

— Добре. — Мелиса се обърна, грабна ключовете за мерцедеса от керамичната купа до телефона, закопча карираното си яке „Марк Джейкъбс“, което си беше купила предишната седмица от „Сакс“ — очевидно разпадането на семейството й не я беше разстроило дотам, че да спре да пазарува — и затръшна входната врата зад гърба си.

Докато специалистите продължаваха да се дърлят, Спенсър се приближи до прозореца и проследи с поглед сестра си, която изкарваше колата на заден ход от алеята. Устата й беше изкривена в обезпокояваща усмивка, от която по гърба на Спенсър полазиха тръпки.

По някаква причина Мелиса изглеждаше… облекчена.

2.

Погребаните тайни

Ариа Монтгомъри и приятелят й Ноъл Кан вървяха притиснати един към друг от паркинга на „Роузууд дей“ към входа на училището. Щом влязоха вътре, те бяха посрещнати от полъх топъл въздух, но когато Ариа забеляза изложението до салона, кръвта й замръзна. На дълга маса до входа беше просната голяма снимка на Джена Кавана.

Порцелановата й кожа сияеше. Върху естествено червените й устни се забелязваше намек от усмивка. Тя носеше големи кръгли слънчеви очила „Гучи“, които прикриваха увредените й очи. „Ще ни липсваш, Джена“, гласеше големият надпис със златисти букви над образа й. До него бяха подредени по-малки снимки, цветя, спомени и други дарове. Някой дори беше оставил кутия цигари „Марлборо лайтс“ на масата, въпреки че Джена не беше от онези момичета, които пушеха.

Ариа тихо изохка. Тя беше чула, че училището може да направи олтар на Джена, но нещо в него й се струваше твърде… долнопробно.

— Мамка му — прошепна Ноъл. — Не трябваше да влизаме оттук.

Очите на Ариа се напълниха със сълзи. В един момент Джена беше жива — Ариа я беше видяла на купона в къщата на Ноъл да се смее с Мая Сен Жермен. И сякаш в следващата минута… не, онова, което се беше случило след това, беше твърде ужасно дори да си мисли за него. Ариа знаеше, че трябва да почувства облекчение поне от това, че убиецът на Джена е заловен, че убийството на Али е разгадано и заплашителните бележки от А. спряха, но стореното не можеше да бъде поправено — едно невинно момиче беше мъртво.

Ариа не можеше да не се замисли дали тя и приятелките й не са могли да направят нещо, за да попречат на смъртта на Джена. Докато Били-или-А. се свързваше с тях, той беше изпратил на Емили снимка на Джена и Али като много по-малки. След това бе накарал Емили да отиде до къщата на Джена, когато тя и Джейсън Дилорентис се караха. Очевидно им намекваше коя ще бъде следващата му жертва. Освен това наскоро Джена се беше появила на моравата на Ариа, изглеждайки така, сякаш иска да й каже нещо. Когато Ариа я повика, тя пребледня и бързо се отдалечи. Дали не предусещаше, че Били ще я нарани? Не трябваше ли Ариа да се досети, че нещо не е наред?

Едно момиче от долните класове постави червена роза върху олтара. Ариа затвори очи. Тя нямаше нужда от ново напомняне за онова, което беше сторил Били. Тази сутрин беше гледала репортаж по телевизията за полароидните снимки, които им беше направил в края на седми клас, на събирането в хамбара на Спенсър. Трудно й беше да повярва, че се е намирал толкова близо до тях. Докато дъвчеше закуската си, не спираше да мисли за онази нощ, опитвайки се да си спомни нови подробности. Беше ли чула странни звуци откъм вратата, или подозрително дишане до прозореца? Беше ли усетила нечий гневен поглед през стъклото? Но не можеше да си спомни нищо.

Ариа се облегна на стената в дъното на фоайето. Няколко момчета се бяха скупчили около един айфон и се заливаха от смях при звуците от пускане на вода в тоалетна, които се разнасяха от него. Шон Ейкърд и Кирстен Кълън сравняваха отговорите си от домашното по тригонометрия. Дженифър Тачър и Дженингс Силвър се натискаха край олтара на Джена. Бедрото й се удари в масата и събори една малка снимка с блестяща златиста рамка.

Ариа усети как гърдите я пристягат. Тя прекоси фоайето и изправи снимката. Дженифър и Дженингс се разделиха с виновни изражения на лицата.

— Проявете поне малко уважение — сопна им се Ариа.

Ноъл я докосна по ръката.

— Да вървим — каза нежно той. — Да се махаме оттук.

Той я поведе по коридора, по-далеч от фоайето. Учениците се бяха струпали покрай шкафчетата си, закачаха палтата си и вадеха учебниците. В далечния ъгъл „Шарк тоунс“, училищната акапелна група, репетираше своята версия на „I Heard It Through The Grapevine“ за скорошния концерт. Майк, братът на Ариа, и Мейсън Байърс се блъскаха един-друг край фонтаните.

Тя се приближи до шкафчето си и завъртя шайбата за набиране на кода.

— Като че ли никой не помни какво се е случило — промърмори тя.

— Може би това е начинът им да го преглътнат — предположи Ноъл. Той постави ръката си върху нейната. — Хайде да направим нещо, което да те разсее.

Ариа съблече пепитеното си палто, което беше купила от един евтин магазин във Филаделфия, и го окачи на закачалката в шкафчето.

— Какво имаш предвид?

— Каквото ти се прииска.

Ариа го прегърна с признателност. Ноъл миришеше на ментова дъвка и на ароматизатора, който висеше от огледалото за обратно виждане в неговия кадилак ескалейд.